Георги Н. Николов

Тези няколко реда търсят във времето Стефан Станчев – не поета въобще, пътеписеца, културния деец, или издателя на списание “Провинция”. А мариниста такъв, какъвто очакваме да бъде всеки автор, изправен пред стихията с дарованието си. Предварително ще кажем, че почти няма български лирик, който е зърнал морето и не го е възпял. Едни с възхита от могъществото му, от безбрежната му мамеща същност и от доловимата близост с неспокойния човешки дух. Други – само като фон, на който пластично рисуват собствените си чувства, терзания и мисли. Част от авторите пък безнадеждно потъват в дълбините на маринистиката. Защото в тематичните си опити разглеждат морето като абстракция. Като непроменяща се даденост, отдалечена от битието, от човешките страсти и стремления. И докрай не разбират, че морето е безкраен дух от синева и страсти, от бури и ласки, в които нашето “аз” има място сред времето и часовете. Доколкото са ни отредени и доколко на свой ред ги даряваме на морето в стих, ласка и трайна обич…
С какво олицетворява Стефан Станчев морето?
С искрения подход към темите, които разработва в многоцветната палитра на маринистиката. Сред тях – както в лириката за възрастни, така и в посланията към децата – доминират родината, човекът на тежкия физически труд, простичката възхита пред морските красоти. Не липсват, естествено, копнежите за дълъг път, някои религиозни мотиви, свързани с митовете за свети Никола, редица импресии, родени от досега с природния феномен, романтично представяне на любовните копнежи върху солена канава. Но те сякаш имат допълваща функция в маринистичното наследство на Станчев, което иначе се гради върху реалистичния подход на възприятията в житейския авторов път.
В наше време темата за родината сякаш остана на по-заден план – причините са нееднозначни. Европеизацията, възможността на творците да черпят идеи зад граница, да скитат по света с наднационални критерии за сравнимост, отдалечиха България като централен образ в съвременната литературна продукция. Понятието “родина” при Станчев се кове през години на политически трусове и исторически щения, обезценени днес. Но в 30-те и 40-те години на миналия век то доминира в ценностната стълбица на обществото. И творците, от които е привлечено, всеки по свой начин, го обличат в идейно-естетически контури. За Стефан Станчев морето е неделима част от България, като двете понятия често се преливат и допълват:

О, Родино, море да бъдеш искам
и остров на покоя ми щастлив –
вълните твои сънно да ме плискат
и да повтарят моя светъл стих…

                                        “Родина”

Много често стиховете за родната страна, галена от вълните, търсят потвърждение за искреността си в историята и в неумолимия ход на времето: “Несебър”, “Море”, “Несебърска трирема”, “Света Анастасия”, “Моряк”… Родината, обаче, не е статична лирична територия, а притегателен център – за какво? За кей, от който корабът тръгва по далечни сини пътища, за да отправи предизвикателство към отлитащите години. Към несбъднати, избледнели копнежи, скътани дълбоко в солта на моряшкото сърце. И пристан, готов да приюти отново, пак и пак, сина, върнат към своите родови корени и към смирението на старостта. Морската родина се превръща в палитра от проверени чувства, осмислени житейски максими и послания към бъдното поколение. Новите люде няма да ги разберат – морето властно ще ги призове така, както е зовало и предците. Сините пътища не могат да бъдат покрити с праха на забравата. Човешкото неспокойствие и любознателност ги разорават с неизменно упорство, а готовността за схватки с бурята провокира самото море с вечната развълнувана гръд. И следното поколение, в отреденото му време, също ще скита и попива света с отворени очи, за да стъпи на родния бряг, по реда си, усмирено и успокоено:

Дъхни ми синеок морянин
и устните ми целуни.
Зла орис ме споходи рано,
в детинските ми още дни.
И тръгнах по света бездомен,
за скитничество прокълнат –
с горчивия и тъжен спомен
за родния, забравен град.
Но корабът ми днес почива
и на земята нямам враг.
С родината си свята слива
душата си щастлив моряк.
И не болят ме вече рани,
изгряват новите ми дни.
О дъхай синеок морянин
и устните ми целуни…

                    “Морянин”

В това мащабно обобщение на тъмните и светлите багри в човешката орис вмества Стефан Станчев централния си лирически герой. Моряк, рибар, веслар, докер, той е все човек на тежкия физически труд на брега или далеч от него. Изтъкан е от плът и кръв и е абсолютно достоверен. Реалистичен, изпълнен с живот, изпълнен с философски размисъл за битието и така – извисен над обезличаващата го делничност. Този образ е доловен, осмислен и убедително представен при Кирил Христов, Елисавета Багряна, Константин Величков, Мария Грубешлиева-Балина, Весела Страшимирова, Никола Ракитин, Люба Касърова, Васил Бакърджиев, Никола Вапцаров, Йордан Ковачев, Михаил Теофилов, Стоян Шишков, Никола Въйвъзов, Димитър Драганов… При едни е носител на нерада наследствена орис. В лириката на други автори пеят романтиката и оптимизмът. Преди да ни внушава как трябва да го приемем в “Рибарска песен”, “Обречена”, “Пристанище”, “Бар”, “Зима”, поетът Станчев избира снимка на събирателния образ, с който героят му ще се представи пред нас. Чертите му са непреднамерено груби, стремленията – борба за оцеляване в тежненията на бедността. В противовес на всякакви книжни, малокръвни герои, които с развети от бурята коси плават в сладникавите води на измислена реалност, морските люде на Станчев остават твърди във времето. Те са такива и днес на кораба и по лодките, а в пристанищната кръчма не рецитират стих пред чаша вино. Оцеляват традиционните персонажи на истинското море, които биологичните закони само прераждат от поколение в поколение. Солената истина на морето блъска в жилестите вени и категорично отхвърля поетичния фалш, стремящ се да ги обсеби в дните и годините. Немалко паркетни маринисти приличат на хазартни играчи, губещи непрестанно срещу морето, във всеки залог срещу него. Творенията на природата са винаги истински. Сродени с нея, героите на Станчев внушават безспорно уважение:

Имам само две груби ръце
и двуострата ладия стара.
Бий у мене моряшко сърдце,
както всяко сърдце на рибаря.

                    “Рибарска песен”

Струва ни се, обаче, че поантата не отговаря съвсем точно на авторовите изводи за идейното развитие на неговите морски труженици. Те не се дистанцират от крещящите проблеми на битието си. В тях расте тревогата от недоимъка, робията, неопределеността и… предопределеността на утрешния ден. От капризите на сезона, празните корабни трюмове, вечно отсъстващата надежда, че следващият ден ще донесе ситост и успокоение. Станчев не залъгва и читателската публика с нечии празни очаквания, така близки, разбираеми и желани:

На зимата дъхът
морето набразди.
В мъгли е пак брегът
и слънце не блести.
          Рибари и гребци
          на кея спират пак –
          с бездомните врабци
          да търсят дом и праг.

                              “Зима”

И в този ред на мисли е може би уместен кратък паралел между Вапцаров, Смирненски и Станчев. Сравнение кратко и донякъде случайно, в името на убедителната по своя смисъл сила на убеждаване и способност да сочи изход от положението маринистика. Никола Йонков обявява:

Ех,
черен човешки живот!
Рибарски живот –
неизвестност.
Не мож го разправи,
а то
иди, че реди го на песен…

Но и тук, и в “Писмо”, той е безадресен. Стиховете му за морските работници са констативни, без развитие и без идея какво да се прави, та положението им да стане по-добро и поносимо. Още по-плакатни са другите пролетарски автори, които със символи, прозрения и неизбистрена конкретност обръщат руля на битието към светло, твърде далечно бъдеще, размиващо проблемите в идейния калейдоскоп. Тук въобще липсва човекът от плът и кръв. Личността по редовете е ефимерна, с размити контури и трудна за контакт с обикновената публика. “Моряци” на Смирненски може би доказва това наше предположение:

И на вълните горди с гордостта
въртим ний крепките весла
и като бели пламъци в нощта
размахват чайките крила…
          Ти виждаш ли бленувани земи?
          Позна ли тоя свиден бряг?
          О нека, нека бурята гърми –
          пред нас е светлият маяк!

За разлика от тези словни и идеологически кривулици от плакати и символика, Стефан Станчев поднася картина-изход. Той разчупва привидно равнодушната маска на труженика от крайбрежието, извежда го от констатацията “така било е и ще бъде” и го издига над тъмната орис на безпомощността. Ясно и конкретно. Без декларативност. Ненатрапчиво, но съвсем ясно. С проверен житейски и социален финал:

Когато спре на котва параход,
събират се като врабци на зърно.
Работниците тръгват в плавен ход,
под бремето на тяжести огромни.
Приведени, един след друг вървят,
като мравуняк черен по полето.
И глух протест очите им искрят,
бунтовни думи крият във сърдцето.
Пристанищните хора тук не спят
и нямат време да обърнат взори
към залива, където все кипят
вълните на игриво Черноморие.
Бленуват само мир и свобода,
от мишците разпятия да снемат –
да бъде друга тяхната съдба
и друг товар в живота да поемат…

                              “Пристанищни хора”

И тук, в този разказ за неволята, без лозунги и плакатност се ражда идеята за моряшката солидарност, единство, взаимно уважение. Сините пътища не познават начало и край, а границите, които пресичат, са твърде условни. В този смисъл отпада, както ни предлага Станчев, расовата бариера, многоцветното езиково звучене, а най-вече: евтината романтика на една определено нелека професия. Какво ни внушава “Пристанище”? Прозрението за хармония сред трусовете на живота. Както хрумването, че нашата планета е едно огромно пристанище, в което всеки човек има право на място и на котва, докато уважава огромната човешка флотилия и се счита за част от нея. Прозрението всъщност е “мир”, “взаимна търпимост”, “приятелство и доброта”:

Могъщите моторни албатроси
от всичките посоки на света
сдружават непознатите матроси
в пристанището старо на града.
От всички раси срещат се познати –
нима живеят хора черни, бели?
Еднакви са душите им крилати
и техните сърдца безумно смели.

Пристанището е открита зала,
със хиляди прозорци към света –
щастливите с нещастните събрала…

Логично е да надникнем и в детското творчество на Стефан Станчев с адрес – морето. И веднага ще установим, че темите му за подрастващи и за възрастни почти се припокриват. “Мойта обич” е обобщаваща за авторовите идеи творба в сборника “Черноморянче”, където основно са събрани неговите “детски” маринистични опити:

Черното море обичам,
с обич името му сричам.
Искам аз моряк да стана –
стига съм живял в Балкана!
Искам с платноход да плувам,
по морята да пътувам!
По пристанища да спирам,
с нови хора да се сбирам;
с чернокожи, с жълтокожи
и с каквито още може!
Да обхождам световете,
край морята градовете.
И в родината си мила
да се връщам с нова сила, –
да обичам, както зная,
Черното море с безкрая!

“Мойта обич” всъщност е опит за разкрепостяване на детското съзнание. И покана за ранно запознаване със света в цялото му многообразие, без, естествено, да се забравят корените на исконно родното. А то присъства и в “Лазарска молитва”, и в “Божият моряк”, в “Чайки”, “Царева река”, “Три сестри”, “Небесни пътници”… “Родната земя”. Не може да бъде отделено и от темите за морските професии, втъкани в други творби и адресирани към детето с ненатрапчив хумор. С доверчив разказ за трудното им усвояване, което носи удовлетворение и благодарността на по-възрастните към младия помощник. Необятността на света, красотите на българската природа и тежкия, но благодатен труд сред вълните са трите основни тематични сфери последователно една в друга, даващи лик на детската поезия при Стефан Станчев. Те пулсират в “Черноморският рибар”, “Моят дядо”, “Корабокрушение”, “Рибари”, “Черноморянче”. А като сполучлив щрих за пейзажна лирика, еднакво добре приемаща се от хора на разни възрасти, носталгично се открояват неговите “Птици”:

Като приказни коне крилати
над морето облаци летят.
Пискат с гласовете си познати
птиците, летящи над градът.
……………………………………….
……………………………………….
И шуми тъжовно ширинето,
и шуми небесният простор.
Птиците пътуват над морето,
птиците изпраща моят взор…

С тези кратки редове се опитахме да припомним обичащия морето Стефан Станчев, който вплете синевата му в ненатрапчиви, но убедителни стихове. Не е пръв за времето си в това начинание, но не е последен в достиженията си в тази област. И при малки, и при възрастни читатели. Логично е да проумеем сами за себе си: докъде се простира и има ли въобще възрастова граница в темите за морето? И отговаряме: няма! Доказва го маринистиката на този наш автор с достоверния си разказ. С ясно доловимата обич към вълните, соления им лъх, със солените свъсени люде, крачещи в годините по тях. И с радостта, когато сочи на детската публика линията на хоризонта, която ги очаква, молеща да не бавят сините ветрове и тръпнещите набраздени пътища. Като фон, който авторът не иска да забележим, е втъкано усещането за преходността на отделната човешка орис. Едновременно героична и безпомощно жалка пред изтичащото време, тя се превръща в прочетена страница, която все някога ще се затвори. По-късно, след време, ще я отвори ли някой за бъдните поколения, за нас? Да, поете. Ще я отваря твоето море със сините си, груби длани…