Александър Маринов

През 1932 г. в Смолян се състояло едно знаменателно събитие – честване 20 години от освобождението на града и Родопите от османско иго. Тържеството било организирано от началника на гарнизона и командир на дружината в новата тогава казарма подполк. Никола Попноев (син на известния свещеник Ной Ангелов). За първи път в Средните Родопи се провеждало такова тържество. На сегашния площад „Свобода”, който тогава представлявал ливада, била издигната естрада, свирила военна музика, развявали се знамена. На подиума били поканени живите участници в Македоно-Одринското революционно движение от 1903 г. (познато като „комитликя”) и в Балканската война от 1912 г. Те били облечени в оригинални четнически и войнишки униформи, препасани с паласки и бойно снаряжение, поради което представлявали живописна гледка. Накрая, един от тях – Христо Лакудата, произнесъл кратко, прочувствено слово за това как са се борили по време на комитското движение и войната, водени от родолюбиви чувства и патриотично вдъхновение. Имало и една жена – „комитка” Шина х. Тодорова.
Петър Маринов – чиновник тогава в Архиерейското наместничество в Смолян, присъствал на тържеството. Наблюдавайки събитието, на него му хрумнала идеята да разпита и запише разказите на живите все още участници в комитликя и в Балканската война. Той добре разбирал, че с течение на времето тези хора един по един си отивали, а с тях и спомените за участието им в историческите събития по тези места. Така в продължение на няколко години той ги посетил и в непринудени разговори успял да запише десетки страници от разказаното. Тогава не е имало магнетофони, касетофони и друга техника и всичко се е записвало на ръка. С всеки изминал ден папката набъбвала. Но това бил все още „суров” материал. Петър Маринов възнамерявал той да послужи за написване на роман със сюжет от тези събития. В основата на романа били събитията в с. Проглед, което за известно време е център на Македоно-Одринското революционно движение и тук били записани най-много участници. Романът имал вече заглавие – „Кръстата гора” (така били известни Средните Родопи в историческите извори). Написана била и първата глава „Село Проглед” (вж. ДА – Пловдив, ф. 959к, оп. 1, а. е. 77). Ho… добрите намерения не се осъществили докрай. Вихърът на живота отнесъл Петър Маринов в друга насока. Новообразуваната Българомохамеданска културно-просветна дружба „Родина” през 1937 г. погълнала изцяло творческите му сили за укрепване и развитие на Дружбата. Романът бил изоставен, а папката със записите дълги години стояла в забвение.
След 9.IX.1944 г. смолянските ръководители на властта ликвидирали Дружба „Родина” като „фашистка” организация, без да оценят родолюбивата й и патриотична дейност. Нейните учредители и ръководители били преследвани, унижавани, изпращани в лагери и изправени пред Народния съд. Забранено било да се печата каквото и да е от Петър Маринов и дори „кракът му да не стъпва от Рожен надолу”. Така близо 10-15 години П. Маринов не можел да издава и печата нищо. Пробив направил писателят Николай Хайтов, с когото се познавали отдавна. Като главен редактор на сп. „Родопи” допуснал да се печатат в няколко поредни броя негови исторически статии и очерци, народни остроумия и фолклорни материали.
Спомням си, когато Николай Хайтов посещаваше Пловдив, идваше у дома. Аз отварях вратата, а той с благата си усмивка питаше:
- Сандо, тук ли е „патриарха”? (Така наричаше той баща ми – „патриарх на родопското краезнание”).
И започваха едни дълги разговори, разглеждане на ръкописи, спомени за „минало-незаминало”, разказване на родопски остроумия и зевзелъци, но и обсъждане на важни проблеми, свързани с миналото и настоящето на родопския край. В повечето случаи Хайтов слушаше внимателно и от време на време задаваше въпроси. Майка ми слагаше върху печката в кухнята червени родопски картофи, захлупваше ги с голяма пръстена паница, за да станат сладки и сипкави като „кестени”, изваждаше от домашната туршия и Хайтов похапваше с наслада и удоволствие.
При едно такова идване (в началото на 60-те години на миналия век) баща ми показал папката със записите на комитите и участниците в Балканската война. Хайтов я разгледал и изказал мнение, че тя не става за роман, но ако се „пипне”, ще се родят интересни разкази. Оттогава минало доста време. Машинописка преписала на чисто и с голяма разредка записите. Баща ми дал екземпляр на Хайтов да работи по него както намери за добре, но с условие името му да не фигурира никъде, защото неговите отрицатели ще спрат печатането. В продължение на две години Хайтов извършил огромна работа върху машинописа. Най-напред се запознал с наличната литература за Македоно-Одринското революционно движение и Балканската война, за които малко знаел дотогава. След това разделил материалите и ги обособил отделно за комитите и отделно за Балканската война. Тъй като записите са правени в минало свършено време, повечето в трето лице на глаголите, Хайтов споделил, че е добре те да се пренапишат от първо лице. Той се беше вече утвърдил като писател със сочен, картинен и цветист език в разкази от първо лице. Наложило се някъде да преразказва, съкращава, съпоставя и размества материала, но само езиково, а фактологията си останала същата. По този начин разказите станали по-живи, по-одухотворени и по-сочни. В процеса на работата между двамата се уточнявали различни детайли – как да се подредят разказите, къде е възможно да се спомене неговото име и т.н. Уточнило се и заглавието. Отначало било само „Родопските комити”. То обаче давало представа за историческо изследване или очерк, затова Хайтов предложил заглавието да бъде „Родопските комити разказват”. От това веднага проличал живият език на разказвачите.
Но работата на Николай Хайтов не свършила до тук. Той написал по един прекрасен предговор за двете книги. От тях личи, че е прегледал огромна литература по въпроса, проучил различни документи и исторически извори, за да ни представи картината на случващите се събития, превратностите на епохата и личностите – автори на записите, увлекателно и с отговорност за историческата достоверност. Предговорът към комитите представлява цяло научно изследване.
Ето какво пише той в него:

„Какво представлява тази книга? Повест, роман, историческо изследване?
- Нито повест, нито роман, нито пък историческо изследване в обикновения смисъл на думата: тази книга в основната си част е съставена от разказите на самите „комити” – участници във въоръжената борба, записани около 1932-1933 г., когато повечето от тях са били живи, здрави и с все още запазена памет!”

Някои от разказвачите повтаряли едни и същи факти и случки, затова Хайтов включил само тези, които били по-колоритни, живописни и характерни.
Така книгата включва 33 спомена, между които и на две „комитки” – на споменатата вече Шина х. Тодорова и Дана Щаврочина от с. Момчиловци. С невключените в книгата разкази читателят може да се запознае в машинописите, съхранявани в личния фонд на П. Маринов в Държавния архив – Пловдив.
Отначало се предвиждало книгата да бъде отпечатана във Военното издателство поради характера на съдържанието, но по-късно с тази задача се заело издателството на Отечествения фронт и през 1972 г. тя вече е на книжния пазар.
По същия начин е подготвена и книгата „Балканската война в спомените на съвременници и участници”. Отпечатана е във Военното издателство през 1937 г., т.е. една година след „комитите”. Подбрани са 16 разказа, литературно обработени от Николай Хайтов. Негов е и предговорът, в който прави характеристика на времето, въодушевлението и готовността на населението да се бие срещу поробителя и то с чувство „като че ли не отива на война, а на сватба!”

„Тази славна епопея на българския военен дух – пише Хайтов, – не личи нито в цифрите, нито в диспозицията на военните части; тя най-добре се усеща в простичките разкази на редовите участници в Балканската война, които по една щастлива случайност са били записани и запазени, за да имаме удоволствието да ги четем и да се гордеем, че когато потрябва, българинът знае как да брани своята земя, своето отечество!”

Защо написах всичко това? И днес все още ме питат познати и непознати – защо баща ми е позволил на Николай Хайтов да издаде книгите от негово име, че Хайтов е „окрал” материалите и други машинописи и по този начин П. Маринов бил „измамен и ощетен”!
Искам да заявя, че истината е такава, каквато съм я описал по-горе. Живите все още бивши смолянски ръководители на властта не смеят да признаят, че с петното „фашист”, което те лепнали тогава на П. Маринов, пресекли всякакви пътища за неговата творческа и обществена изява. И благодарение на непредубедеността на Н. Хайтов, без да се съобразява с конюнктурата на деня, книгите видяха бял свят, за да оставят на поколенията свидетелства на участници в тези събития. Наред с официалните документи, те дават допълнителни знания, важни и съществени за проучване миналото на Родопския край. И нека веднъж завинаги се спре със спекулацията за „кражбата” на Н. Хайтов и авторството на двете книги. Такова е било желанието на баща ми! Важното е, че ги има и са оставили своя знак!