По повод 80-годишнината от рождението на поета

Владимир Янев

Срещал съм твърдения, че неговото истинско име – Хусеин Керим Хусеинов Махмудов Босилков, е най-дългото в българската литература. Дали е така – не се наемам да твърдя категорично, но запомних от пръв път и завинаги псевдонима му Усин Керим. За мен той бе свързан със стихотворението със странно заглавие „Бабахак” – една дума, придобила право на гражданственост в българската поезия благодарение на този впечатляващо талантлив циганин. Това е темпераментен лирически разказ за голямата трагедия на раздялата между двамата влюбени. Темата е от вечните и общочовешките. Така още ранният (от преди появата на Мохамед) арабски поет Антара ибн Шаддат, за когото са написани множество съчинения, в които обикновено го наричат Ридаещия лъв, пише за любимата си Абла. Ето какви прекрасни стихове родили чувствата му:

О, Абла, колко плака моето сърце при раздялата,
как ме ужасяваше гракът на черния гарван.
Безутешен съм – щом чуя гълъби да стенат,
аз съм първият, който запява!
А в деня на сбогуването –
при руините, където се срещахме –
сдържах сълзите си, не защото ги скъпях.
Отново и отново с ридания и въздишки
питам птиците по големите дървета:
колко подобни на мен са скърбели.
Пея, а сълзите ми текат:
”Има ли някъде такъв,
който да не познава горчивата скръб?”

Голямата любов на Антара към Абла, която също го обичала, но роднините й не давали дума да се издума, че може да стане негова съпруга, е широко известна по света. А ето как в своето стихотворение Усин Керим представя трагедията на Мето и Арифа – „мома тънкоснага”, която е продавана от баща си на нелюбим човек:

А Мето все стиска кама си крива –
трепери и чака,
трепери и чака!

Но виж пазарлъкът е вече направен
и може би скоро камата ще блесне…
И нека, бабахак, във тебе удари,
както светкавица удря във дънер
прогнил и ненужен.
Във тебе, бабахак –
неписан закон,
страшен закон,
бащин закон,
бабахак.

Можем да разберем страстното негодувание на героя срещу безсърдечието, срещу анахронизма на нормата, но това не е просто хуманистичен акт на поетическо отреагиране, а израз на лично преживяното от Усин Керим, така въздействащо пресъздадено и в стиховете за любимата му Ата. Поетът, както и писалите за него, многократно са подчертавали реалността на случилото се, но житейските факти стават въздействаща и паметна естетическа фикция само при наличието на талант. Роденият в Тетевен и преминалият през всички перипетии на народа и етноса си през тогавашната епоха има талант, което се забелязва и признава от всички още при дебюта му. Неговите „Песни от катуна” (1955) му създават популярност, естествено свързваща го с Пеньо Пенев и с другите млади автори в преломни за България и поезията й времена. А според спомена на неговия връстник Анастас Стоянов самата Елисавета Багряна, възторгнала се от стиха “…орехът ни все у тях се рони…”, казала: „Че това е Яворов! Че това е един нов Яворов… Ако поетите можеха да възкръсват, това е един нов Яворов: същата интонация, същият огън, същата тоналност и мелодия…”.
Да отдадем шокиращото сравнение на удивлението на поетесата от талантливия младеж, на зрялото й благородство, но и да се запитаме с горчивина – „Не забравяме ли лекомислено творците от преди десетилетия, които оставяме в сянката на днешните политически и исторически квалификации за миналото? Не фаворизираме ли прекалено едни автори и отдаваме ли дължимото на други, по-различни от тях, но живи за познавачите и за онези, които имат вкус за емоционалното и безизкусно поетическо слово?” Въпросите имат риторичен характер и не приканват към еднозначност и единодушие – нека всеки им отговори според собствените си вкусове и критерии. Тези въпроси не идват да елиминират предложенията и постиженията на творци, към които самият аз имам пристрастия (Константин Павлов, Николай Кънчев, Иван Теофилов, да речем) или пък да прекомерничат при оценките на подценявани и дори забравяни понякога и от определени групировки автори като Усин Керим. Ако държим за житейското и духовното многобразие, не бива да свеждаме литературата си до определена бройка канонизирани имена от по-близкото и далечното минало, както и до тенденции и направления, които за някои са единствено значими.
Така аз лично виждам проблема с Усин Керим съвсем не само решим от гледна точка на „екзотичните” му произход и биография, от принадлежността на този автор към емоционалното и песенното начало. Неговият подчертан усет за битовия и социалния драматизъм на обстоятелствата не изключва възможностите за екзистенциална трактовка на поезията му. Горещият лирически автобиографизъм на произведенията му не бива да се свежда единствено до тяхната очевидна изповедност, а класическият му песенен стих да е едва ли не мерило за старомодност и анахронизъм. И ако при него откриваме множество риторично изразени възторзи от конкретиката от рода на „Бели Вит - развяна грива, звън през букови гори. Пее пак за теб щастливо твоят син - Усин Керим”, то не следва ли да видим и елегичните визионерства, и оная особена нагласа към природното и предметното, която го свързва с естетика, характерна за един Ник. Вас. Ракитин, че дори и на поети като Разцветников, Фурнаджиев, Багряна от зрелия им период?! Тук отново прибягвам към въпрос, предполагащ нееднозначни отговори, и припомням едно такова стихотворение на Усин Керим:

Вятърът, със вой размятал
сто черджета прашни,
гневно гъне дървесата…
Боже, как е страшно!

Синкав меч небето рязна,
тътен се понесе…
Стряха търсиш, но напразно -
есен, есен, есен!

Каква въздействаща природа има тези стихове! Те може да не трогват и ангажират търсещите в поезията аналог на философията или на абсурдистките текстове от разнороден порядък, но вероятно няма да оставят равнодушни онези, за които елегичната изповедност и образните й фикции са характеристики на лирическото.
А лично за мен Усин Керим е необходим поет, жив и след смъртта си. Както вече отбелязах, неговите „Песни от катуна” му създават популярност, а лирическата му зрелост е свързана с книгите „Очите горят” (1959), „Стихотворения” (1968), „Под синия шатър” (1968), „Сърцето ми” (1978), „С бащин глас” (1978), „Когато страшен пътник се завръщам” (1989). Чест прави на близки и издатели, че не забравят автора, трайно свързан с родопския град Чепеларе, и публикуват книгите му с избрани стихове през доста променените спрямо поезията времена. Така днес четенето и препрочитането на създаденото от Усин Керим не е затруднено и може да разкрие същности, видими по-ясно от дистанцията на времето. 80-годишнината от рождението на поета е подходящ повод за това. Защото той наистина притежава „таланта да внушава любов към обикновените неща от живота”, както се е изразила Снежана Пейчева – редактор и автор на предговора в книгата с избрани стихотворения „Лирика” (2003).
В своята цялост стиховете на Усин Керим представят освен персонифицираната биография на етноса, чийто представител заявява >„Циганин съм, но не нося „нож в джоба”, имам си Родина, чиято история познавам и тача и се гордея с нея”, и привлекателната чувствителност на пламенния впечатлителен човек. Безкрайно е любопитството на този човек към света, той е изпълнен с виталната сила на младостта, която е открила примамливите хоризонти на битийното. Героят на Усин Керим – такъв, какъвто се разкрива в по-голямата част от ранните му стихове, има своя неповторима и трудна биография, свои интимни и социални драми, но те рядко хвърлят мрачни сенки върху светоусещането му. Твърде жизнелюбив, твърде преизпълнен с енергия е той, за да се застопори в тесните пространства на непроходимото страдание. Така по принцип е и в късната му лирика: иначе подвластното на елегичния промисъл стихотворение „Къде”, изпълнено с въпроси от типа на „Къде да намеря младостта си, приятели? Къде да я търся, кажете ми?” завършва с констатацията „Човекът се ражда за вечно сражение!”, а „Сто мътни дни”, според мен своеобразна лирическа реплика спрямо „Дни на проверка” на Пеньо Пенев (да припомня, че ранното заглавие на поемата е „Сто възела”), завършва така:

Сто мътни дни и сто тревожни нощи…
Очите ми замрежва жълта прежда.
А дишам аз, живея аз все още
със зрънчице от своята надежда!

Стихотворението „Като прашен скитник”, също замислено като драматична равносметка, разкрива противоречивата същност на героя, но по твърде характерен за този поет начин:

В мисълта ми не тежи тревога,
но защо една сълза ме парва?
Спирам се притихнал и не мога
на очите свои да повярвам.

Разломил креватните окови,
не към роден град и родна къща –
към самия себе си отново
като прашен скитник се завръщам.

„В гръдта и в сън ме пари рана като въглен жива”, заявява поетът в „Люто клъцна ми сърцето скръб във стих неотразима”, „Не искам да живея, но ето – жив съм още”, споделя той в „Горя в мечти – напразно”, но като че ли най-характерно за него е неозаглавеното стихотворение, гласящо:

Не се надявай на живот без горест,
кога да е, ще те слети беда!
Тъй както тъмни облаци – простора,
тъй както стръкче – буйнала вода.

Съдбата ни човешка е такава,
гори ни пек и ни обжуря хлад.
И пропасти на пътя ни застават,
но никога не тръгваме назад!

Известната декларативност на това кратко стихотворение произтича от своеобразния му програмен характер. По вапцаровски Усин Керим представя драматизма на битийното и борческото, за да утвърди в крайна сметка оптимистичната си, героическа концепция за стойността на човешките усилия.
С всичко това не искам да кажа, че този поет не познава и не изразява тягостните, омаломощаващи състояния на духа. Той не е само в енергията на емоционалното слово, опиянено от възможностите на младостта и поезията. Това отчетливо се вижда в стихотворението „Петдесет години”, което впечатлява с характерните за поета съдбовни интонации, представящи мотива за равносметката с драматична нагледност:

Враг ли с брадва ме съсече,
Младост ли отмина?
Петдесет години вече,
петдесет години.

Гасне ми сърцето, гасне –
път пред мене няма.
Но сърцето ми е ясно,
чиста – съвестта ми.

С годините, с възрастта и старостта лириката на Усин Керим, оставайки си все така драматична и безизкусно изповедна, става и по-мрачна, за което свидетелства стихотворението „На какво ли” с твърде безутешния финал:

На какво ли още да разчитам,
на какво да се надявам пак?
Натежа сърцето ми в гърдите,
пропълзя в кръвта ми леден мрак!

Никой не може да предпише на поетите да пребивават единствено в зоната на битийните възторзи! Лириката, особено откровено изповедната, има преимуществено елегичен характер, тя представя болезнени състояния и отчаяния, които съпътстват живота на всеки чувствителен човек. От такива изживявания се ражда и тъжното възклицание на Усин Керим – „Но все над мен сплъстяват се мъглите!”, което обаче е последвано от мъжествената мажорност на усещането за дълга на поета да бъде „на света изповедалня”, както е заявено в „Поет”, завършващо така:

Когато хората без път се лутат,
превръщам се в маяк – да соча пътя…
От всяка горест тиха и нечута
като скала се пукам и се къртя.

Ще дойде ден нечакан и тогава
смъртта и мен в подземен път ще емне.
Но и оттам аз пак ще благославям
дърветата и пътищата земни.

Все по-властно в късните стихотворения на „чепеларския изгнаник”, както се изразяват за него някои негови колеги, се налага мотивът за смъртта. Той е интимно споделен в „Надежда”, откриващо се със строфата:

Като преди не се оглежда
сега в очите ми светът.
Но диша моята надежда
и моите мечти не спят.

Финалът „затваря кръга” на творбата, изменяйки лирическата орбита:

Живее моята надежда –
гърдите нека да болят…
Но знам, че пак ще се оглежда
като преди във мен светът.

Подобно усещане за продължителност на живота в словото е характерно за поетите от Хораций през Пушкин, Бодлер, нашите Ботев и Вазов… В „Прощаване” сходният до техни творби в тази посока мотив намира не толкова категорично, но предположително измерение:

В тегла живях, но в тях не се калих –
във огъня прегаря и стомана.
Но може би поне едничък стих
от мене на земята ще остане!

Както проличава от изразеното в този опит за портрет на Усин Керим, за мен поезията му е оставила своите следи в българската литература. Стиховете му вълнуват и будят размисъл и днес. Основната причина за това е в тяхната неподправена драматична съдбовност, представяща паметен човешки и лирически характер. Този циганин е сред достойните български поети!