(Незавършена повест)

Николай Гумильов

превод: Любомир Духлински

Беше сутрин и още не всички мъгли бяха напуснали земните блата. Прохладните морски ветрове все още духаха.

А кръглото искрящо слънце вече беше изгряло на хоризонта и нежно целуваше земята, за да я измъчва след това с горещата ласка на обедната жега.

Невиждани птици пееха, ужасни чудовища се биеха на повърхността на развълнуваното море. Златните мухи изглеждаха като искри, падащи от вече мъртвата луна.

И първият човек излезе от пещерата.

Той застана на висока скала, където пищната трева се събираше в причудливи шарки. И пред него се разстла непознато море.

С алчен и любопитен поглед той гледаше новия свят, който беше му отреден, а в главата му все още бродеха смътни спомени, познати, но полузабравени думи.

Той не знаеше кой му даде това красиво силно тяло, кой го хвърли в тъмната пещера, от която той излезе до пределите на зеленикавото море и черни скали, лъскави от пръски.

Но той вече усещаше как законите на новото битие карат всяка фибра на тялото му да трепери от безумна жажда за движение и думи. И стоеше замислен и опиянен.

Между храстите се прокрадваше закъсняла дива котка. Петнистият й корем потъна в меката трева. Зениците й, кръгли и загадъчни, се фокусираха върху мъжа, омагьосвайки го със странната тайна на злото.

Но тя беше гладна. Миг - и дългото гъвкаво тяло блесна във въздуха, остри стоманени нокти се впиха в гърдите на мъжа и кръгла, озъбена муцуна с фосфоресциращ блясък в очите погледна лицето му.

Проста случайност заплашваше да унищожи най-любимото Божие творение. Но мощни инстинкти се раздвижиха в гърдите на мъжа и той, незапознат нито с опасността, нито със смъртта, радостно се втурна към битката.

Със силните си ръце той откъсна от себе си разярения враг, хвърли го на тревата и притисна с двете си колене това пухкаво, биещо се тяло към земята.

Случайно усети тежък камък. И без да знае защо и как, той удари по озъбената муцуна отново и отново. Чу се зловещо хрущене и предсмъртен хрип, после всичко утихна - и борбата, и движението.

Мъжът гледаше тази промяна с удивление. Той погледна учудено неподвижното тяло на котката със смачкана глава. И не беше по силите му да свържа всичко, което се случи.

Остра болка го накара да се събуди. Беше ранен и по изподраните му гърди се стичаха често големи капки кръв. Краката му трепереха, а в ушите му имаше странен звън.

Изведнъж усети, че вече седи на меката трева и че морето, скалите и брегът се движат все по-бързо пред него. И падна, загубвайки съзнание. Слънцето грееше още толкова ярко, но нещо ужасно вече започваше да се случва в небето.

Синкави облаци бавно и някак неохотно пълзяха по хоризонта. И тогава задуха вятър и те запърхаха като уплашени птици. Някъде се чу тътен и носорогът, дремещ спокойно в блатото, отвори малките си очи и се зарови по-дълбоко в студената тиня. Притесняваше го натрупаното електричество.

Веднага стана тъмно и шумни, топли потоци дъжд скриха околността като мъглив балдахин. Гърмеше в небето и морето глухо бучеше, вдигайки гигантски черни вълни.

И с огнените светкавици изплуваха в остри очертания фигурите на разтревожените жители на земята.

Имаше пещерна мечка, която бяга в планината, за да се скрие от гръмотевична буря, има елени лопатари, вкопчени в скалата, и има други непознати същества, уплашени и треперещи. Изглеждаше, че целият нов, наскоро роден свят беше осъден на унищожение.

Но някой велик каза своята забрана. Положи ръка върху облаците и вместо вихри и мрак те проляха нежни сълзи на покаяние.

И топла влага изми възпалените рани по гърдите на лежащия. Девственото здраве на тялото свърши останалото.

И малко по малко безсъзнанието му се превърна в лек, ободряващ сън. И отново безумна жажда за живот премина през вените му като огън и той отвори очи, също толкова мощни, също толкова радостни и готови на всичко. Бурята свърши.

Последните облаци се тълпяха като тъмна заплаха на изток, а на запад вече безсилното слънце тънеше и се усмихваше замислено, сякаш съжаляваше, че не е успяло да си поиграе достатъчно със земята.

Мъжът бързо се изправи. Изведнъж се почувства зрял. Той познаваше борбата, познаваше страданието и виждаше смъртта.

Но колкото по-дълбоко, толкова по-красив му се струваше светът. Опиянен от себе си, от своята красота и сила, той започна да танцува, първия божествен танц, естествен израз на усещането за живот.

Той се въртеше и подскачаше и всеки нов скок изпръскваше нова радост в широко отвореното му сърце.

Изпод краката му изскочи тежък камък и с грохот се търкулна в бездната; дълго време той скачаше от камък на камък, чупеше храсти и като удряше силно, се блъскаше в дъното.

„Тремограст” повтори далечното ехо. Човекът слушаше внимателно и сякаш се замисляше за нещо. Той прошепна бавно: „Тремограст”.

Тогава се засмя весело, удари се по гърдите и извика високо и утвърдително: „Тремограст” и ехото му отговори.

Той се зарадва да намери за себе си име, толкова звучно и напомнящо падането на камък. Изпълнен с благодарност, той реши веднага да тръгне да търси онзи, който пръв изрече високо тази дума зад скалите.

Но луната изгря, студена и тъжна като жена, чуха се нощни шумове и мъжът се уплаши.

Нещо гъвкаво и непознато се приближаваше към него, срещу което нито мощните му ръце, нито красивата, горда дума „Тремограст” имаха сила и като гущер, сгушен между камъните, той зачака търпеливо тази нова опасност да си отиде.