Йосиф Бродски

превод: Елка Няголова

Не моля от Смърттa безсмъртие,
изплашен и любим, и дaже просяк,
но дишaм с миналото по-усърдно
и по-уверено, и сладостно, и просто.

Крайбрежни насипи - какъв простор!
И ветровито, хладно е и… вечно,
и светят като облаци в прозореца -
начупени и леки, бързотечни…

Не ще умра сред листопаден кръг,
не ще се веят зимните чаршафи.
Любов, ти виж, как в розовия ъгъл
един притиснат паяк, леко шава.

Гори той между мене и Живота,
тече през мен и странно избледнява.
Въздъхвам, махам с длани, но какво -
ръцете ми увиснали остават…

Помежду Времето и мене - глуха орис!
Крещя по-силно, по-печално вече.
На себе си за Времето говоря,
но то мълчи… Че с него сме обречени.

Лети навън и трепери във огъня!
Кацни, кацни върху фитила чуден!
Свири, река! Прати към мен, да мога
пожарен звън от Петербург да чуя!

И нека Времето да премълчи за мене!
Да плаче остър вятър бледолики!…
Над моята могила ден след ден
Животът млад настойчиво ще вика!