Евгений Голубев

превод: Елка Няголова

***

И спомням си тъй често за Исет*,
погълнала потока жълт от листи,
земята срязала на Запад и на Изток,
тече така - като стопена мед…

От камък и брези е бяло всичко,
шумят листата като звън монетен,
летят и се разсипват после, ето -
след слънцето, което слиза ничком.

Просветва непозната далнина
и дишаш някак леко и свободно,
далечни птици охкат от любов,
печал оставили след себе си и в нас.

Изплуват в паметта ни писмена,
че вяра и раздяла тежък кръст са.
А Бог ни благославя с топли пръсти:
на любовта да помним имената.

————

* Исет - река в Западен Сибир.

***

Печален кон се скита из полята
в мъгла - реката, слънцето притуля.
И нощ наоколо притихнала поляга,
фенерчетата палят си светулките.

Тих звук търкаля се, едва се чува
откъм завой, наблизо очертан.
В реката сред тръстиковото чудо,
се щура щука, сякаш непрестанно.

А далнината - бяла и магична.
Елша блести, в реката се оглежда.
Стрела изсвирва остро и пресича -
бездомна птица пада без надежда.

Потръпва конят и стремглаво литва.
Съдбата яхва го, защото без ездач е.
Звезди по гривата му светят ситно,
а Пътят все така прозвънва в здрача.

***

И не можеш в живота нищо да промениш.
Нека бъде така, както е: честна сметка.
Приласкан от снега е градът ни сред нищото,
надалече от главния път, който свети…

Този град ми е скъп със бита си несложен,
с всичко родно и с тези съдби, тъй печални.
В него нищо и никой не забравя безбожно.
И е всичко поравно: мъка, хляб и очакване.

В него скришом надяваш се на съпричастие
към делата и думите на онези, наоколо.
И към всичко, което е най-невидимо щастие,
за което говорят, че е орис безока….

Тъй далечният днес бащин корен и край
си остава в душата ми спомен горд и тревога.
И приспан под снега, спи градът. Но аз зная,
че там някъде има дом за мене и огън…

***

Седях си цяло детство на скамейката
и чаках мама с татко да пристигнат.
Завинаги! А не за пет-шест мига!
По детски вярвах: ще останат с мене!

Големите машини профучаваха.
Полето цъфна, после - жълти ниви.
Побягвах бос по пътя, ала никой -
сиротен под върбата все оставах.

Не идваха те. Имаха проблеми,
дела безкрайни, работа на смени…
А аз стоях в самия край на селото,
надявах се, че зад завоя - левия

„Камаз” ще свирне, клаксонът ще екне,
ще свие към дома без път, по черното.
А аз ще тичам през това поле вечерно
към камиона, както към най-скъп човек.

Но ден след ден, година след година
сюжетите животът преповтаряше:
Пътека и момченце пред вратата -
и в зимен ден, и в лятото отминало…