Максим Замшев

превод: Елка Няголова

***

Ситен сняг пада меко,
тихо на тротоара.
Малък-малък човек.
Гоголев булевард.

Блъсканица от тичащи -
млада подвижна маса.
- Може би, ти си ничия,
щом си така сама!

Малък-малък човек,
с любов, по-малка от дума.
В жестокия днешен век
всеки ще се изгуби.

И не е нужен шинел,
поглед е нужен само.
А тя е цяла в „Шанел”
и маркови скъпи измами.

Сняг като захар. Млечна,
бяла и гъста пара.
Малък-малък човек.
Гоголев булевард.

***

Тераса. И пуст ресторант в хотел с име „Черно море”.
Постой ти, погледай как във чашата лед се топи.
Ей там е брегът и Варна. Усмивка трепти в сепарето,
от устни малинови плъзва се, в небето над нас заспива.

Във въздуха от кадифе искрят сякаш светещи пръстени.
Печалните чайки по навик твърдят поредните глупости.
И смесили се със сенките пак Каин и Авел избързват.
А аз в ресторанта оставам съвсем сам и някак изгубен.

Последната точка. Едва ли ще мога отново отрано
да стигна до покрива, дето на власт са коприните леки.
И ако не станах за някого оная лъжичка с катрана,
то само защото никъде меда не намерих в човека…

За вярата, мъката, шанса май време е да се разплащам,
за дългия спомен за нежност, и още - за кратката смелост.
Тук в „Черно море”, в ресторанта, по-пуст от празна душа,
е, хайде, красавице, бързо надписвай и моята сметка.

Да знаеш приятно е, може би, да бъдеш луд и безславен,
край ъгъла на забравата животът щом с бяг завива,
а в този свят все тъй се раждат най-новите Каин и Авел,
невинни и чисти като
леда и твойта усмивка…

В ПАМЕТ НА НИКОЛАЙ ПЕТЕВ

Спря се времето. Сякаш, че е мъртво.
Съхне то пред тази влажна вечност.
Коля! Тебе живите ни мисли търсят,
Но са вече, впрочем, без значение.

Зная, днес във твоята Родина
са сърцата по славянски волни.
Българите чудо наследиха…
Днес без него страшно е и… болно.

Как да се измъкнем, сам не знаеш,
та да те достигнем - в твоя дом!
Мисля, че и сам ти се терзаеш
от това, че е без теб самотно.

Коледа. Даруват календари
хората. И времето пресичат…
Ти от своята - небесната България,
им предай, че много я обичаме…

***

Литература ли? Тя лесна е.
Но трябва всичко да се пише.
Висока ли е твойта песен -
те срязва с утрото, но дишаш…

Гори очите глагол грешен.
И римата съсипваш скучна.
Но срещнеш ли глагол горещ,
душата ти ще излекува.

И… скок със висота безмерна, -
броиш нагоре, не надолу!
И с гълъба високомерен
превръщаш и корниза в дом.

Бушува Етна в тебе жарко!
Кипи до дъно жежка лава!
Ала безсмъртна е душата!
И всъщност, само тя остава…

***

Напразно вярваш в груби факти,
в запоя стотен.
Преброй ме пак тъй - такт по такт.
И пей по ноти.

Сега покой ми е потребен.
И безтегловност.
Отдавна съм пиян от тебе -
без алкохол.

На кръстопътя запокитен,
насред живота,
изтрий следите ми на скитник,
челото потно.

Посред трамвайната въздишка
мисли сама -
как стриктно скривам аз от всички
писмата ти.

За този град ти забрави,
помилвай враг.
Но на прага ти да вали
все моят сняг…

***

Небето на товара издържа.
Дори от туй не се пропука.
Аз съм последният руснак, за жалост,
в стъкло превърнаха се другите.
И лаят кучетата - стъклени.
Стърчи - о, стъклен пак! - калпак.
Жуми в стъклото чак до мръкване,
в стъкло превърнал се, макак!
Звънтеж обгражда ни отвсякъде,
какви са тези пък камбани!
Красив, но стъклен Юда някакъв
зад ъгъла излиза бавно.
…Не смятайте, че ми е лесно,
стъклото, че ще пощадя;
не, няма и да се обеся
на първото дърво отдясно.
В наследство ще ви завещая,
на всекиго по тухла истинска.
Аз съм последният, най-крайният -
последното, което искам.

***

Не бой се, не проси, не вярвай,
в заблуди шарени.
Мъжете на Русия свята
не търсят щастие.
Не трябва хляб, не трябва квас,
солта на изгрева,
на мен, а също и на вас -
какъв е смисълът!
Да бе земята с кожа мокра
в предутрин час.
Далеч да бе жената морна,
кураж да чака.
На хоризонта лента свети,
раздрана рано.
За тръгващия към небето
финал все няма.
Ала и слизащият често
спокоен не е.
Ликът ми в облака изчезна
за мигновение.
Насочих към зенита поглед
за слънце ново.
Гласът ми вряза във гранита
звезда отново.
Плач надроби се в ехо призрачно
и гости ходят -
от пораженията да ме скрият
и от възходи.
Не бой се, не проси, не вярвай,
в лика си нов.
Мъжете на Русия свята
горят мостове.
От първата беда до втора,
от мини пазим се.
И кой, ако не този дрозд,
ще пее псалми нам?
Пак кой - орлите ще прошепнат,
но на вдовиците,
край поменните маси шетат те,
ръце провисили.
В теб впива кучешките зъби
съседски ледник,
сълзи тъгата ти и зъзне
като последна.
И колкото да вдигаш врява,
оси ще дойдат.
Не бой се, не проси, не вярвай,
съвсем не бой се.

***

Михайло Ломоносов - на Ленинския хълм.
Той знаел е премного - в тъга живял е кръстно.
Аз също тук мълча. Цигарата ми тъмна е.
Врабчетата броя и свивам пръст след пръст.

Дихание стаил от грубото кокетство,
едва-едва ни чува архангелският мъж.
Как сладко е с това навъсено съседство,
вместо омразите на кръвно родство в къщи.

А капка битие безволево заслиза.
И нека е самотен Сезам-ът ти пречистен…
Където и да ходиш, от къщи все излизаш.
А редом с тебе Бог, познава по очите.

***

И избяга дървото от парка,
посред градската прах залитна.
Тъй бе пъстро! - пола на испанка,
а и тежко - заседна сред плиткото.

А за Робин Худ всичко наоколо -
непознато е и му дотяга…
О, земя на гори светлооки,
заболя… И дърветата бягат…

***

По следи от войната ни гражданска
се чете потресаващо „Фауст”.
Мойте думи свободни се раждат,
но избягват спестените паузи.
По ботушите - пепел от пътя.
В градовете ни - пустош и скука.
Тежко минало - къс откъртен -
тази тема не е за изкуство.
Младост нечия - като нов влак,
ме изпраща от прага съдбовно.
Още нищо не съм ви казал,
но не се чува вече и много.
Явно, дълго се е утешавал
сам животът ни - сила без прошка.
И при Фауст не се получавал,
а и мен ме обичаше горко.
Появява се старост в очите,
осветила предците ни свято.
Не венчани вдовици - в сълзите.
Не велики куплети - в тетрадки.

***

Мълчат в горите тучни
и дъбовете храбри,
писмото ли получиш
от своята съдба.

Не знаеш - ден ли, нощ ли,
небе, земя - тъй лесно -
чия коварна поща
писмото ти донесе?

Със стъпки пътя сричаш,
разхождаш се нагоре,
умората привична
от тялото си гониш.

И спомняш си гората,
в която не си бил:
скрибуца вълчи вятър
на „прескочи кобила”.

Подсъден-неподсъден,
избягай, скрий се в плаща.
Избягай от съда,
писма след нас изпращат.

Любов и смърт - омесени?
Не вярвай, че печелиш.
Върху плика адреса
дори не си прочел.

***

За нас не пяха славеи край село.
Не дишаше градът в тила ни болно.
Любов и ревности в очите ни се целеха
и нажежаваше се земното кълбо.
То под нозете ни олекнали се връщаше
тъй бавно. И аз след него също се прибрах,
по някакъв каприз се върнах вкъщи
и кончето-играчка оседлах.
Ти казваше: Ще бъде, мили, късно.
Аз казвах пък: Ще бъде, както винаги.
Изстиваше небето ни навъсено.
И слънце сред леда нахално смигаше.
Измръзнали амури, свод подпрели -
днес както искаш, ти ги назови.
…Но ние с теб сме ледени творения.
И само обич ще ни съживи.

***

На листа чист - все безутешни букви.
Във вените - безсилие. Скован съм…
Сънувах някакви сами и мокри кукли,
горите под Москва, сладнист портвайн.
Безкрайно чужда те видях в съня си,
вървиш със друг, ала си безутешна.
Сънувах, че и аз си тръгвам също,
нагълтал се със дим в Отечеството.
Видях и някакво високо здание -
без звук ридаеш на последния етаж.
Но как да се събудя - сенки давят ме
и в нощния покой ме обкръжават!
Развръзката: картонена е драмата,
Отело с Дездемона пък са плюшени!
Звучаха дълго и досадно гамите,
като че искаха да ги изплюят.
Изплюх ги. Утрото дойде в антракта.
Аз пребледнял кафето ще допия.
Но слушай: в недописания още акт
ще бъда с теб! А Оня ще убия!

***

А залез над Красная пресня
със сълзи ни трови отново.
Превръща се в руска песен
товарът на тази любов.

Жълтеят брези - като старци,
на тежки романси - във плен.
Не искат ли тук да останат -
дали им е скучно със мен?

И кимат листата в съгласие.
И падат те на тротоара.
Ще мие дъждът после ласкаво
случайния им загар…

Намъквайки се в злословия,
през жълтото „вчера” отчаяно,
превръща се в руска любов
и глухото мое мълчание.

***

А призори тъй много сняг навя
и зимата дойде, готв? шейната!
Угаснаха - кибритен плам на вятъра,
такива вчерашни осанки знатни…

Такива Коледи! И пееше Захар!
И младата ни кръв така лудееше!
На циганката викнеш: „Настя, хайде!”
И тя танцуваше, и бягаше студеното!

Огледала - във златно и във синьо,
безчет паради на изящни грации,
танцуваше по балове Русия,
далеч от мириса на всяка емиграция.

Ще дойдат после чумави години,
години на войни и на грабежи,
и стоновете от затвори димни
с ужасната цена на дух метежен!

А призори тъй много сняг навя,
и чакаме да зазвънят шейните…
Но някой ще трепери пак на вятъра,
ще крачи със партенките навити.

Ще пие друг и ще мечтай отново
на милата пак пътя да пресича…
А на снега му е за всичко все едно,
лежи така - и пуст, и безразличен…

***

Не бе животът толкоз жалък, май.
Какво сега? Ядосвам се без смисъл.
Навярно е добре, ако не знаем,
че няма как без загуби да минем…
Навярно можехме смирено да живеем,
като кое да е кюре в белгийски север,
изчезват постепенно световете,
и аз изчезвам - есен през ноември.
И ако Хегел прав е, по спирала
пълзи историята, моят ред настъпва.
Но някакви мошеници са крали
и става смачкан лист животът скъп.
Хартия. Върху нея - букви свити.
Завои - сред пустиня път опасен…
Преди смъртта си искам боровинки.
Не съм аз Чехов. И не ща шампанско!

***

Вървя през блато безсилен,
Ужасно съм изтощен.
Как бих се върнал в Русия,
Аз цял съм в нейния плен!

Ухаят там сладкото с чая,
в нозете треви шумолят,
там всеки мой дъх отчаяно,
самотно все търси път…

О, детство мое - Русия!
И захарна суета.
Със Моцарт и със Росини
най-дългата красота.

Със Шуберт и с Паганини -
неизживяна страст.
Бих бил с тях и присно, и нине,
или бих пропаднал с трясък.

Не бих чул така вулканите,
които реват и умират.
И черните барабани -
те бялата кожа съдират.

Клавир е Животът, си мисля,
той толкоз игри признал е!
Лавината спуска се в ниското
от моята планина.

Русия! Мечта за поета.
Тя никога не се сбъдва.
Не стига все тука светлото,
спи древна вода, не помръдва.

И моля те: пряко сили
по тази вода греби!
И ако обичаш Русия,
такава обичай я ти!