Николай Гумильов

превод: Любомир Духлински

Това беше по време на златните години на рицарството, когато веселият крал Ричард Лъвското сърце, придружен от четиристотин барони и безброй войници се отправи към Светите земи, за да освободи Божи гроб и да спечели благоразположението на красивите дами.

Като истински рицар той вървеше право към врага, но като мъдър пълководец изпрати разузнавачи напред.

И по време на трудния преход през планините на Ливан за това беше избран сър Джеймс Стоунхамптън, млад воин, но вече известен, по красота и веселие отстъпващ само на самия Ричард.

Когато бе запознат с кралската заповед, той проигравал последните си замъци срещу високия и алчен тамплиер и се радвал да се откаже от неизгодната игра под удобен претекст.

Бързо скочил той на вече оседлания кон, изслушал последните указания и препуснал в галоп по тясна пътека, оставяйки след себе си бавно движещата се войска.

Прекрасен за смелото сърце е пътят над пропастите. От ритмичния звън на копитата камъни се откъсват и летят в пустотата, а на пътника се струва, че и той ще падне и падането му ще бъде сладко.

На съседните върхове се мръщи гъст храсталак: там сигурно се крият странни животни. Обхванати от световъртеж, водопадите се спускат като луди. Всичко върви надолу, сякаш в дълбините на земята има изумрудени пещери и опалови галерии, където живее непознато щастие.

Сър Джеймс препусна в галоп, тананикайки си, и весела усмивка се плъзна по младежките му красиви устни.

Не всеки получава великата чест да бъде в челните редици и не всеки го очакват в стария замък над Северно море стройни невести с очи, ясни и сиви като стоманата на меча. И не всяко могъщо сърце има и могъщи ръце. Сър Джеймс знаеше, че мнозина му завиждат.

Свечеряваше се и от пещерите излизаха влажни мъгли, за да се преборят с неотклонно движещото се на запад слънце.

От ниските тлъсти папрати се носеше тежка миризма, сякаш от тъмница, където тайно се вършеха зли дела. Изглеждаше, че всички примитивни и диви вълшебства отново оживяха и мрачно следваха самотния пътник.

Той си спомняше за ужасни истории за чудовища, които все още обитават тези загадъчни планини.

Конят под сър Джеймс пръхтеше тежко и бързо, всяка стъпка беше за него ужас, а петна студена пот тъмнееха по атлазено бялата му кожа.

Но изведнъж той замръзна за миг, конвулсивен тръпка премина през стройното му тяло и, цвилейки и крещейки почти като смъртно ранен човек, той се втурна напред, без да вижда пътя.

А зад гърба си сър Джеймс чу меки и тежки скокове, тежко сумтене и като се обърна, видя нещо като огромна жива скала, обрасла с червена сплъстена коса, която го преследваше уверено и зловещо.

Беше пещерна мечка, може би последният потомък на господарите на първобитния свят, съдържаща в себе си цялата неистова злоба на изгубената раса.

Сър Джеймс извади меча си с едната ръка и се опита да овладее коня с другата. Но той се втурна както преди, въпреки че безмилостният мундщук дръпна главата му толкова назад, че ездачът можеше да видя кръвясалите очи и раззинатата уста, от която на кичури летеше сивкава пяна.

И без да изостава, но и без да се приближава, чудовището със зловонен дъх неотклонно преследваше плячката си.

Никой не можеше да каже как те се втурваха по корнизите, където дори дива котка не можеше да мине, хвърляха се над заплашителни пропасти и се издигаха нагоре по стръмни върхове.

Малко по малко мрачният, сляп ужас от коня се предаде и на сър Джеймс. Никога не беше виждал такива чудовища и мисълта за смъртта с такова отвратително и ужасно лице се залепи с остра болка в смелото му сърце и го тласкаше, и го тласкаше.

Ту нахлуха в тясна клисура, после сега изскочиха от нея. И под краката им се отвори черна бездна.

Умореният кон подскочи, но се подхлъзна и се претърколи надолу, така че се чуваше хрущенето на костите му, които се трошаха по камъните. Сръчният конник едва успя да се задържи, като се хвана за бодлив храст.

За какво? Не би ли било по-добре остра скала да се впие във високите му гърди с мощен замах, а пенливите води на планинските потоци, с писъци и плач, да отнесат студеното му тяло в безбрежната шир на Средиземно море?! Но не така беше отсъдил Тайнственият, Сплитащия нишките на живота.

Точно пред себе си сър Джеймс видя тясна пътека, минаваща през пукнатина в скалите и веднага разбра, че тежкият му преследвач не може да мине оттук; той се втурна по нея, разкъсвайки дрехите си на камъните и плашейки мрачните сови. и зеленикавите пъргави гущери.

Надеждата му се оправда. И докато се отдалечаваше от яростния рев на заседналия в скалите звяр, сърцето му биеше по-равномерно, а бузите му отново се боядисаха с нежна руменина.

Той дори се усмихна и като си спомни смъртта на коня си, си помисли - дали не би било по-благородно да се върне и да се бие с врага, който го чакаше.

Но от тази мисъл старият ужас смрази душата му и изпълни мускулите на ръцете му със странна липса на воля. Сър Джеймс реши да продължи напред и да намери друг изход от капана, в който беше попаднал.

Пътеката се виеше между каменните стени, ту се издигаше, ту се спускаше и внезапно го изведе на малка поляна, осветена от пълната луна.

Бледосребристи зърна тихо се полюшваха, върху тях падаше сянката на гигантски незнайни дървета и в дълбините чернееше плитка пещера. Като сталактити се издигаха в нея седем облечени в бяло неподвижни фигури.

Но това не бяха сталактити. Седем високи девойки, странно красиви и странно бледи, със строго сведени очи и затворени алени устни, заобикаляха отворената мраморна гробница.

В нея лежеше старец със сребриста брада, в разкошни дрехи и със златни гривни на мускулестите си ръце.

Старецът не беше жив, но не беше и умрял. И въпреки че благородна старческа руменина покриваше бузите му и царствения огън на мисълта и чувството горяха неукротимо в черните му очи, тялото му белееше, сякаш беше изсечено от слонова кост, и изглеждаше, че от много векове не познава щастието на движението.

Сър Джеймс се приближи до пещерата и с изискан поклон се обърна към момичетата, които сякаш не забелязаха появата му:

„Благородни дами, простете на бедния изгубен пътник неучтивостта, с която нахлу във вашето владение, и не отказвайте да му кажете имената си, за да може, като се върне, да каже имената на девиците, по-красиви от които светът не е виждал.”

Каза и веднага разбра, че не с тези думи трябваше да се приближи до тези, които имаха толкова строги гънки на дрехите, толкова безнадеждно тънки ръце, увиснали надолу, такава неземна мъка, скрита в линиите на устните им, и наведе глава объркан.

Но най-голямата от девойките сякаш разбра смущението му и без да се усмихне, без да погледне, вдигна ръка, нежна като лилия, израснала по бреговете на отровни индийски блата.

И веднага тайнствен сън обгърна очите на рицаря. Той отхвърли духа си стотици и стотици векове назад и, удивен и възхитен, рицарят видя утрото на света.

Тежки хипопотами заспиваха под сянката на огромни папрати, а в слънчевите долини рози с размерите на лъвска глава разливаха аромати и опияняваха повече от самоски вина. Вдигаха се вихри от полета на птеродактили и земята трепереше от стъпките на ихтиозаврите. Имаше и хора, но не много.

Отпадналият, винаги печален Адам и Ева с кротки очи и змийско сърце живееха в окаяна пещера, заобиколени от потомството на Сет.

А в земята Нод, на високи планини, изградени от мраморни блокове и сандалово дърво, стоеше жилището на надменния Каин, бащата на красотата и греха. Дните минаваха, ярки и страстни, пред омагьосаните му очи.

В съседната гора се чува звънът на каменни брадви - децата му строят капани за слонове и тигри, прехвърлят здрави мостове над бездните.

А в дълбините на пресъхнали реки седем стройни млади девици събират за баща си глухо пеещи раковини и мидени черупки, и приятен за окото оникс.

Самият патриарх седи на прага, огъва гъвкавите клони на чинара, обелва кората от тях с остър камък и хитро връзва със сухите жили животните.

Той прави музикален инструмент, така че красивата му жена да се гордее с него, така че синовете му да бъдат запалени с жажда за състезание, така че дъщерите му да танцуват под огнената шарка на Южния кръст.

Само когато внезапен вятър отвява побелял кичур коса на челото му, когато за миг се разкрие гибелният знак на отмъстителния Бог, той се мръщи строго и, спомняйки си незабравимото, мисли с въжделение за смъртта.

Дните бързат, а розите стават все по-пияни и безсънни, а към зелената земя се приближава комета, по-червена от кръв, по-страшна от любов.

И в стария мъдрец Каин се разпалила безумна страст към най-малката му дъщеря Лия. В борба със себе си той отишъл в непрогледните дебри, където само бездомните животни чуваха дивия рев на потиснатото любострастно желание.

Хвърлял се той в ледените струи на планинските извори, изкачвал се на непристъпни върхове, но напразно. При първия поглед на невинните очи на Лия, душата му отново се потапяла в бездънни мечти за грях; бледнеел, приличал на животно и отказвал храна.

Синовете му мислели, че е ухапан от скорпион. Накрая престанал да се бори, станал ясен и приветлив, както предишните дни, и обградил чернооката Лия с коварна мрежа от лукави увещания.

Но Бог не допуснал велик грях. Глас от небето се чул към седемте девици: „Идете, вземете баща си, сложете го сънен в мраморна гробница и сами застанете на стража. Той няма да умре, но и няма да може да стане, докато стоите около него. И нека бъде така во веки веков, докато ангелът не засвири с тръбата за последното освобождение.”

И казаното се сбъднало. Рицарят видя как Каин задряма в горещия следобед, уморен от страстни мечти.

И седемте девици се приближили, взели го и го отнесли далеч на запад до пещерата, която им беше посочена. И го сложили в гробницата и стояли на стража, и мълчали, само безнадеждно си спомняли за изоставеното завинаги щастие на земята.

И когато една неволна сълза се стичаше по бузата на едната, другите свеждаха още по-строго миглите си към земята и се преструваха, че нищо не са забелязали…

Рицарят се раздвижи и се удари в гърдите с надеждата да се събуди. Защото си мислеше, че все още сънува.

Но и луната светеше - опал в сребърна рамка, някъде много далече виеха чакали, а седемте девически фигури неподвижно белееха в полумрака.

Сърцето на рицаря пламна, очите му заблестяха, а когато заговори, речта му беше устремна като препускането на бедуински кон и изискана като самия него. Той каза, че радостта е по-благородна от скръбта, че Исус Христос е изкупил греховете на света с кръвта си.

Той каза и колко прекрасно е да се скиташ по океана на кораби, обковани с мед, и колко сладка е водата на родината за завърналия се.

И той ги повика обратно в света. Нека някоя да бъде негова жена, желана стопанка в замъка на дядо му; за другите ще се намерят предани мъже, най-знатните велможи на крал Ричард.

И мъдрият Каин, ако наистина е толкова мъдър, колкото казват магьосниците, вероятно ще приеме Христовия закон и ще се оттегли в манастир за нов и благочестив живот.

Девиците мълчаха и сякаш нищо не чуваха, само средната вдигна малката си ръчичка, сребърна от луната. И отново тайнствения сън пропълзя над рицаря и като великан го сграбчи в меката си мълчалива прегръдка.

И отново миналото се разкри пред очите му.

Ето, звънят златни звънчета на вратовете на камилите, на гърбовете на конете блестят одеяла от ценен брокат. Идва самият велик Зороастър, научил всичко, което е написано в старите книги и превърнал сърцето си в слитък от слънчеви лъчи.

Съчетанието от звездни знаци му нареди да напусне прохладните долини на Иран и да се поклони на дъщерите на Каин в мрачните планини. Като цар и свещеник стои той пред тях, като песен на рог в лятна вечер звучи гласът му.

Той също ги призовава в света. Говори за дълга на света. Той казва, че хората са уморени без тяхната красота и без нечовешката мъдрост на баща им.

И си тръгва мрачен като вълк от погледа на скръбните очи на девицата. Три дълбоки свещени бръчки легнаха на неговото дотогава спокойно и светло чело.

Ето камъните треперят, потоците замлъкват и скитащите лъвове изоставят треперещата си плячка. Това е звънът на кипарисовата лира, песента на сина на боговете. Това е Орфей. В името на красотата той дълго време вика девойките във веселите селения на Елада и им пее най-хубавите си стихове. Но когато си отиде сам, той престана да свири и вече не се смее.

Минават хора, и още, и още. Ето юноша, непознат за света, но невероятно силен. Той може да промени лицето на земята, да окове слънцето със златна верига, така че да свети денем и нощем, и да накара луната да танцува в богато украсените зали на своя дворец. Но и той си тръгва, отровен от мъка, и в гнилите блата, сред прокажените, влачи остатъка от дните си…

И изстена събудилият се рицар, извика и захлипа, като се хвърли по лице в тревата. Като най-висше щастие той се молеше на девиците за разрешение да остане с тях завинаги.

Вече не желаеше нито сиви разпенени океани, прохладни долини, рицарска слава или женски усмивки. Просто да мълчи и да пие от неизчерпаемото, болезнено вино на чистата девическа мъка.

Във въздуха блесна шепа перли. Най-младата от девиците вдигна ръка. И рицарят разбра, че не му е позволено да остане.

Като глиган, преследван от свирепи великани, той бавно се надигна от земята и със страшно проклятие прокле родилата го утроба и похотта на баща си, който го зачена в светла северна нощ.

Той прокле и бурите, които не разбиха кораба му, и стрелите, които пропуснаха гърдите му. Той прокле целия си живот, който го доведе до тази среща. И обезумял се обърна да си тръгне.

Но тогава най-младата от девиците повдигна миглите си, по които трепнаха кристални сълзи, и му се усмихна с безнадеждна любов.

Веднага замряха проклятията по устните на рицаря, очите му угаснаха, а сърцето му, разтреперано, се превърна в камък, за да не се пръсне от мъка.

Заедно със сърцето му в камък се превърна и душата му. И беше ни жив, ни умрял, когато пое по обратния път.

Бодлите на храста разрязваха тялото му - той не ги забеляза. Отровни змии, съскащи, изпълзяха от тъмните пукнатини - той не благоволи да ги погледне.

А пещерната мечка, която чакаше завръщането му, при звука на стъпките му се изправи на задните си крака и изрева така, че заспалите птици в далечната гора се събудиха.

Рицарят се усмихна едва-едва, погледна напрегнато към чудовището и повелително му каза: „Махай се”. И в див ужас от странния поглед, ужасният звяр отскочи настрани и се втурна с коси скокове, чупейки дървета и преобръщайки скали в бездната.

Разсъмваше. Небето приличаше на рицарски герб с червеникаво-златни ивици, преминаващи през бледосиньото.

Розови облачета се отделиха от планинските върхове, където бяха нощували, така че като си поиграят достатъчно, да се спуснат надолу и да излеят лек дъжд над пустинята Езраелон.

Срещнатият сириец съпроводи рицаря до армията на крал Ричард. Веселият крал се зарадва на завръщането на любимеца си, подари му нов кон от собствената си конюшня и с радост съобщи достоверни новини за приближаването на голям отряд сарацини. Ще има с кого да кръстосаме мечове! Но беше изненадан да види, че сър Джеймс не му се усмихна в отговор, както преди.

Имаше битки, имаше и пиршества. Сър Джеймс се биеше смело, никога не се оттегляше пред врага, но изглеждаше, че военната доблест е умряла в сърцето му, защото никога не правеше повече от възложеното, сякаш не беше рицар, а обикновен наемник.

И на пиршествата той седеше мълчалив, пиеше, без да се напива, и не подкрепяше песента, започната от приятелите му.

Крал Ричард не можеше да търпи подкопаване на духа на рицарството в неговия отряд и един ден платната изшумяха, носейки мрачния сър Джеймс към границите на Англия.

Той щеше да се откроява по-малко в двора на кралския брат, принц Джон. Самият той беше мрачен.

Рицарят вече не се обиждаше от нищо, но когато го предизвикваха на дуел, се биеше и побеждаваше.

Чистите девици го избягваха, а порочните сами търсеха обятията му. Той беше еднакво чужд и на едните, и на другите и никога повече през живота си вкамененото му сърце не трепна някъде по-далеч от планините на Ливан, в тайнствена пещера.

И умря, без да иска да се причасти, знаейки, че в нито един свят няма да намери забрава за седемте тъжни девици.