ЖЕРАВИ МОИ
ЖЕРАВИ МОИ
Небето, простори разкрило,
вас, жерави мои, зове.
Разперили бяло ветрило,
извивате в жал гласове.
Отлитате, жерави мили,
а в пътя ви кой ли ще бди?
Кажете ми вие, сами ли
ще бъдете в бури, в беди?
Вземете от моите дрешки -
без тях е студено, нали,
че има и облаци тежки,
и дъжд, и слана, и мъгли.
Над вас ураган загърми ли
и падне един или друг,
вземете го, жерави мили,
да стигне до топлия юг.
Защо не съм с вашето ято,
защо не съм жерав и аз,
с криле да ви пазя, когато
настане най-трудният час.
ПОТОЧЕ БЛИКА
Край пъстри китки
от маргаритки,
синчец, иглика -
поточе блика.
В гората млада
струи прохлада,
надолу тича,
поля пресича,
до късна есен
разнася песен.
Поточе чисто
с лице сребристо,
един ли с шепи
вода от теб пи
и с нови сили
към свойте мили -
след отдих кратък -
пое нататък…
В СТАРАТА ГОРА
На дънер сред гората стара,
като на някой горски трон,
присяда морен планинаря -
пеша преминал склон след склон.
А на деня щом дойде краят,
на дънера, като деца -
звезди и зайчета играят
най-хубавите си хорца.
Когато пък снегът покрие
в гората всеки клон и храст,
в почуда виждаме го ние
с калпака бял на Дядо Мраз.
ВИК
Утихна в миг ранен ветрец,
треви не люшка.
Отмина в сенките стрелец
с димяща пушка.
Защо тревожен миг смрази
гората чиста
и се отрониха сълзи
като мъниста.
Сърница с клюмнала глава
за свойто чедо
попари в тежка жал това
листенце бледо.
