Румен Стоянов

Тя е широкообхватна, виждаме я къде ли не и съвсем не възнамерявам да я посоча всъде, ще го сторя в място едничко едно и то най-неподозируемо: езика нам насущний.

Но първо ще спомена, че подир славния и героичен 10-и - ради коварство, чуждопоклонство, политраболепие, плоскоумие, предоверчивост - рязко стеснихме представата на българина що е поквареност като наложихме готовлячка/дошлячка/навлячка/внослячката корупция.

Тъй на тукашняци, тукашнячки б/е внушено = втълпено, че това гнусно явление зловреди само в паричната област или с нея свързани: корумпиран е който пряко или косвено дава/получава мръсни платежни знаци, дори кога не му броят сухо, а то бива осъществявано посредством непочтени услуги.

Но: из родната ни реч омайна, сладка нима тоже има поквара? Ако да, в какво се изразява? Тя бива разпространявана във вид на съвкупен плод на другоземно преклонение, модаджийство, снобщина, предоверчивост, национален нихилизъм. Обаче в какво виждам онова, което с болка и гняв наричам езикопоквара?

Тя не възниква от само себе си, а неотменимо е дело нечие, в което участват преднамерено или нехайно милиони люде, които следва да наричаме езикопоквареняци. Как да разберем кой е такъв? Много просто: вслушай, вгледай се в думите, които употребява, щом бъкат от чуждици, сам себе си разобличава.

А че така е прекалено често, няма, за жал и срам, дори малейшо съмнение, до толкова, че младоци/младочки въобще не подозират съществуването на родни книжовни съответки, нещо повече, они се чувстват по-удобно в боравенето с вносотии.

Между хилядите не/нужници е вербален и то при положение, че разполагаме с наличнсти две: устен и словесен, а въртим в обръщение вербална агресия, равнозначеща с устна, словесна нападка, нападателност, нападение, нападане.

За мен езикопоквареници са всички ония, които усърдно или неволно вършат едно и също: тъпчат говора ни мил с иноземни буквосъчетания. За днескашните нас това е вече тъй обичайно, та не се замисляме относно деянията си и лично каква зловреда причиняваме, плямпотим как ни падне, без да се замисляме, камо ли проумяваме все по-острата нужда от езикочистота, целебен противовес на мръсотийщината.

Напротив, чрез нея се имаме за приобщени към глобалясалия свят, а не сврени н отечествената котловина, държаща ни в местническа ограниченост. Разбиране идаващо от самозаблуда, тъй като препотаряйки нейде измислени думи охотно се превръщаме в люде втора ръка, особи папагалстващи.

Тяхното нейдешно създаване доказва неопровержимо творческа дейност, а чопванката им онагледява тъкмо противното: все едно еди кои пушат скъпи, изискани цигари, а ние събираме по улиците фасовете им.

Или за да съм още по-точен: все едно изгонваш от къщи твоите родители, па вместо них вкарваш в построения от тях дом двайца теб чужди жена и мъж. Кой свястен човек би одобрил такава мерзка простъпка?

Но всекидневно това правим и не виждаме нищо лошо в деянията си, зер няма по-сляп от оня, който не иска да види.

Значи: в собствените ни възгледи броим се за добри българи, любим края майчин, бащин, красивите му планини, древното ни потекло, песни, хора, носии, а същевременно злоречим посредством буквонатрапници.

По състезания от все гърло възторжено ревем бълари юнаци, а върло избягваме думи български, къде го юнашкато из пусти опустяли словесни чуждотии? Лицемерим? Гнусливост пред своенашето? Раздвоение на личността? Отказ да сме целокупни?

Неудържимо щръква питаница: що за българолюбци сме, щом все по-обилно предпочитаме там си нечие?

Строго погледнато посегателстваме срещу живеца, същинето на всебългащината, срещу самсите св. св. Кирил и Методий, защото какво друго е той освен светая ни светих?

Залитайки по друготии, без да си даваме сметка плиткоумно се опълчваме на България, чийто незаменим стожер е речта ни омайна, сладка.

Ти, ти, любомъдрий, езикопоквареняк ли си или?