Петко Тотев

Особената постройка на стихотворението „Две хубави очи” от Пейо Яворов дава възможност за необикновени съпоставки. Те могат да изглеждат отдалечени във времето и пространството, но за поезията винаги най-важна е лириката.

„Две хубави очи” е молитва. Постройката е изпълнена по каноните на ерминиите и - по-конкретно - следва източноправославния закон при изписването на Света Богородица.

Композицията е кръгова, започва и завършва с „Две хубави очи. Душата на дете”. Чувството още със запева се устремява към девственицата майка. Мъжът, удивен, открива молитвата: „…дете, / душата ми се моли”. Към живописта се прибавя музика:

…в две хубави очи - музика - лъчи.
Не искат и не обещават те…

Музиката прави сложна видимостта. Очи, музика, лъчи - открива се път към възвишеното, свещеното, недокосваемото. Какво огледално се повтаря в центъра, най-близо до хоризонталната ос?

Страсти и неволи
ще хвърлят утре върху тях
булото на срам и грях.
Булото на срам и грях
не ще го хвърлят върху тях
страсти и неволи.

Страхът от страсти и неволи, неизбежен земен страх, е преодолян от божествена музика, която се усилва в мига на прокрадналото се съмнение. По-нататък огледалната симетрия не се нарушава вече от нищо.

При приближението към първия-последния кадър - две хубави очи - с особена сила прозвучава: „Не искат и не обещават те”. При повторението е напълно завършена сакралната чистота на дете-жена, жена-дева.

Светомузиката „музика - лъчи” (чуваемото, видимото) е път към „душата на дете”, към неземно-божественото. Трансформира се по невероятен начин драматизмът на Яворовото възприятие.

Молитвата се извисява към светлината, към музиката на небесните сфери. И когато поетът за миг се спуска отново надолу, към „страсти и неволи”, към „булото на срам и грях”, от тази възвратна точка започва вече непоколебимо възземане.

И то е напълно огледално, симетрично - от „страсти и неволи” към молитвата, към „Не искат и не обещават те”, т.е. отвъд страсти, драми, споделени и несподелени чувства:

Две хубави очи. Музика, лъчи
в две хубави очи. Душата на дете.

Музикалната реприза завършва в иконописния център - очи на Мадона с душа на Дете. Така музиката сякаш премества оптическата ос. Зрително в средата на „Две хубави очи” е четиристишието

…Ще хвърлят утре върху тях
булото на срам и грях.
Булото на срам и грях
не ще го хвърлят върху тях…

От друга страна, с начало-завършек и светлина-музика се прониква до най-тъмните бездни на опасенията от тревоги и драми; спускането и възземането стават независими от кръговете на бездната; драматизмът се лиризира до сянка на пролетен облак.

Небесното се чувства като начало преди започването и сърцевина преди навлизането в нея; земното съмнение става повратна точка, знак за повторението на молитвата.

Изследователите на П. К. Яворов - и особено на драматизма в неговата поезия и в битието му - ще се учудят, че поетът е толкова открит за молитвата. Но съществува и една изповед на поета, най-интимна, несподелена с никого освен с дневника:

„Когато я гледах - аз гледах само нейните очи, които ме обливаха с топлината на майското слънце. Когато затворех очи, аз чувствувах само ръце в ръцете си, които трепереха с трепета на всички радости. И нищо повече. И на тия две хубави очи аз бях изпял една песен. И на нейната малка ръка аз бях турил един пръстен”. (1)

Цитираните редове са свидетелство, че у поета П. К. Яворов са проникнали чувства, неделими от „земно” и „божествено”, „преходно” и „непреходно”. Молитвата не е само поезия, а поезията се устремява към своето първолоно, към абсолютната чистота.

* * *
В почти всички свои творби св. Патриарх Евтимий е лирик. Неговите боговдъхновени слова напомнят прославата на славянските писмена от учениците на Кирил и Методий в Преслав и Охрид, където са под закрилата на княз Борис І Покръстителя.

Сред житията, похвалните слова, посланията, службите на Евтимий Търновски, патриарх на старобългарското и всебългарското високо Слово, блести с трибезначалната си светлина Житие на св. Петка Търновска.

Този химн в кулминацията си звучи като ода на радостта. В нея е „скрита” и предсказа за смъртна опасност.

Писана през 80-те години на ХІV в., върховата творба на търновския патриарх е създадена непосредствено преди османското нашествие. Ала поетът не допуска сянката на надвисващото зло да помрачи песента; българският първосвещеник влива и грядущите изпитания в чашата за причастие.

Прославата на св. Петка Търновска се издига по небесните стълби към безкрая на светлината. Поезията се самопречиства при възшествието си, за да достигне до пълна хармония на музика, поезия, живопис:

И затова облажавам, Петко, свещения съсъд на твоето тяло!
Облажавам твоите досточтими членове!
Облажавам твоя доброгласен език, защото не спря да славослови Бога!
Облажавам очите, защото не въздремнаха в сън, що отвежда към смъртта!
Облажавам ръцете, защото не се полениха, старателни в труд!
Облажавам и нозете, защото не отслабнаха във всенощното бдение! (1)

Шестостишната строфа е симетрична. Равноотдалечени от центъра са език-ръце и членове-нозе. Фигура в цял ръст съсредоточава центростремително енергията в очите.

Източникът на светлината е неизтощим. Връзката език-ръце е слово без думи, поезия преди поезията - жест и музика. Членове-нозе са и не са окрайнина. Единен е съсъдът, побрал равноправно и неразделно нетленната светлина, Словото, Духа.

Шестостишието, в което всеки стих започва с „облажавам”, се намира в сърцевината на девет обръщения към светицата с „Ти”.

Три са преди шестостишието и шест след него. Двете обръщения непосредствено преди и след шестостишната строфа също са симетрични и гласят: „Ти си застъпница на всички, що са в беди, ти си пристанище на ония, що страдат от бури!” и „Ти си гореща зас-тъпница на всички, пристъпващи към ковчега с твоите мощи”.

„Застъпница” има и една несиметрична разработка, удължаваща елипсовидно огледалната постройка. Ето тази „асиметрична” част:

„Ти си красота, застъпница и пазителка на българите. С тебе нашите царе се величаят. Чрез твоето застъпничество противостоим на всички, воюващи срещу нас! Чрез тебе нашият град укрепва и въздига светла победа. Колко царе и варвари многократно поискаха да унизят и заличат твоя славен град Търнов, в който лежи всечестното ти тяло. Но ти - сякаш някой храбър воевода - чрез силата, дадена ти от твоя жених Христос, си отгонила посрамените им лица”. (2)

Нарушението на симетрията, бихме казали от днешно гледище, е акцентуване или спонтанно нахлуване на съвременността. А трябва да се знае, че нарушаването на кръговата композиция у исихастите е също израз на сключена антиномия, на единство (кръгово или елипсовидно) от тези и антитези - нещо същностно за източноправославната мистика.

Ние сме склонни да тълкуваме асиметрията най-вече като удължена строфа с още едно „Ти”, конкретизиращо „застъпница” през ХІV в. в Търново. Но става дума за много по-сложен философско-богословски канон.

Включвайки асиметрията в кръга, елипсата, орбитата, философът исихаст Евтимий Търновски чрез шестте „облажавам” и деветте обръщения с „Ти” към светата Застъпница „завърта” съвременността във вечния кръг на Вярата, Надеждата и Любовта.

Окуражаването на търновци пред надвисналата опасност се осъществява чрез исихастка философия поезия. Просветеният слушател на търновския първосвещеник е участник в метафизичен съакт - деяние, приобщаване, пребиваване във вечност, нетленност, безкрайност.

Неизчерпаеми са Словото и Светлината. Самото застъпничество, както е казано по-нататък, е „посредничество без посредник”. Чрез деянието се стига до видението, до истината за триединната същност на Бога.

Ако експериментираме да тълкуваме удълженията на текста за застъпничеството като „натиск на историята” върху поезията, изкуството, философията, няма да отидем по-далеч от последвалите събития - изчезването на българската държава, петвековното робство.

Излезем ли извън тези привични рамки, веднага чувстваме недосегаемата исихастка свобода.

* * *
Симетрията не само отъждествява действителния и огледалния образ, но и незримо подсказва, разработва, композира.

В шестостишието на Патриарх Евтимий около оста - очите - се разполагат отвътре навън език-ръце, членове-нозе и тяло (съсъд)-съд.

Езикът на ръцете води към композицията Пътеводителка (Одигитрия) от иконографията. Нозете като членове не са „периферия”.

Тялото, съдът не е вместилище, а съ-съд, т.е. съд, съединен с друг съд, неделим от видимия.

Симетрията на огледалното повторение създава три концентрични кръга около центъра - очите. В първия кръг, най-близо до оптическата ос, езикът и жестът на ръката са Път към Истината, към Живота и неговата пълнота, не само в „земността” му.

Вторият концентричен кръг, очертан от нозете, членовете, е безкрайно пътуване към Светлината отсам и отвъд. Схващането на тялото като съ-съд е заличена граница между тленно и нетленно.

В светлината на поетичната композиция, избрана от Патриарх Евтимий за кулминация на Житие на св. Петка Търновска, какво още може да се открие в „Две хубави очи” от П. К. Яворов?

Да тръгнем отново от оста на симетрията, да проследим повтарящите се елементи. Най-близо до оста, както вече се посочи, се намира „булото на срам и грях”.

Там, където у Патриарх Евтимия е източникът на вътрешната светлина - очите - у П. К. Яворов се мярва на два пъти булото на срам и грях. Було, което застрашава да скрие очите, открива Пътеводителката, Одигитрията!

В своята молитва поетът провижда ясно - мракът е невъзможен:

Булото на срам и грях -
не ще го хвърлят върху тях…

Именно категоричното НЕ единствено нарушава пълната симетрия и така асиметрията се вписва в симетрията. „Не ще го хвърлят върху тях” веднага заличава „ще хвърлят утре върху тях”; източникът на светлината остава непомрачен, изначален, безкраен, вечен.

При музикалната реприза следващите три стиха отвътре навън („Душата ми се моли, / дете, / душата ми се моли”) имат само една отлика с огледалността - вместо удивителна се появява многоточие…

Молитвата е високо над горнилото на срама и греха, над тленността, в полет към вечното Дете, към неговата недокосваемост.

Следващият кръг, непосредствено преди сключването на цялата композиция, е „Не искат и не обещават те”. Отново в огледалността са разменени само местата на препинателните знаци, сега в обратен ред: първоночалното многоточие става удивителна.

Засилената категоричност на „Не искат и не обещават те!” преодолява досега непреодоляното едностранно-земно във взаимоотношенията.

Огледалната композиция помага да се вниква в сложния поглед на Детето, Мадоната. В този най-труден миг можем отново да си помогнем със спомена на автора на „Две хубави очи”.

Тогава той, спомняме си, разказва и за ръцете. (Не сме забравили, че в композицията на Патриарх Евтимий кръгът език-ръце е най-близо до оптическата ос.)

Ето че и композицията на Яворов не е само Умиление (Елеуса), а и Пътеводителка (Одигитрия)! Удивителният знак в „Не искат и не обещават те!” е поемане на посочения път. Прозрял истината, поетът сключва свода с изначалното си и крайно съзерцание на съвършенството:

Две хубави очи. Музика, лъчи
в две хубави очи. Душата на дете.

Очите като основа на композицията могат да бъдат в центъра (Патриарх Евтимий), определен и от старите иконографски канони, и от философията на исихазма, характерен за Палеологовия исихазъм във Византия и за Търновската книжовна школа през ХІV в.

Исихазмът, „учение за познание на истината чрез самовглъбяване”, както го определя В. Д. Лихачова, засилва интереса към индивидуалното общуване със сакралното.

По този начин личността се издига високо, без да се противопоставя на съборността. Без това ново начало не са възможни нито Ранният ренесанс в Италия, нито късният индивидуализъм в европейските философски школи.

Очите са начало-край-безкрай в „Две хубави очи” от П. К. Яворов, както и в одата на радостта, изпята от Патриарх Евтимий в Житие на св. Петка Търновска. Разглеждани една до друга, двете композиции образуват единна постройка.

Нейна обща оптическа ос са очите в шестостишието на Патриарх Евтимий. „Две хубави очи” разработват самата ос, центъра, вписан като вътрешен концентричен кръг на всички стихове, започващи с „облажавам”.

Тази стремителна самовглъбеност е именно освобождение от булото на срам и грях! Двете разположени една в друга композиции създават дълбока, безкрайна перспектива за бъдещи изкуства и философии на просветления индивидуализъм, непротивопоставен, а още по-подготвен за срещнат, ближен, любим.

Това е пътят на пълноценния живот извън изолациите и самоизолациите. Неминуема е победата над самотата и себичността.

Предстои одухотворяване и на телесното, издигането му от „природното” към новозаветното.

* * *
Навярно доста читатели ще побързат да сложат въпросителни след запознаването с тия редове.

Напълно естествено след толкова устойчиви представи например за П. К. Яворов като драматичен, мъжествен, земен поет с чирпански темперамент и македонско харамийство.

Нека точно тук да прибавя и личното си удивление, че в поезията на Яворов има стихотворение „Две хубави очи”. Фактът си е факт и той не ще остане без последици.

Пред нас е дълбоко, еленско (от името на град Елена, родно място на Мина Тодорова, вдъхновителката на стихотворението „Две хубави очи”) приобщаване към Търновската книжовна школа, към традиция на философско-поетично самовглъбяване.

Невероятна творческо-биографична интимност сключва шествековен кръг в българската предренесансова и следренесансова лирика.

Други ще поставят въпросителни пред всяка съпоставка на старобългарски и новобългарски текстове.

Компаративистичните и типологичните навици също са упорити, както и доминиращите в своето време представи за творци, школи, направления.

Ала по всичко изглежда, че старобългарската и новобългарската литература не са така отдалечени.

Духовното следовничество е по-устойчиво от историческата традиция и това се проявява особено отчетливо във времена на кризи и отчаяния.

2002

———————–

1. Патриарх Евтимий. Съчинения. С. 1990, с. 92.
2. Цит. съч., с. 93., превод на Климентина Иванова.