Продрум Димов

Културната история на България е отредила завинаги място на този забележителен учен от Пазарджик сред най-ярките приносни личности, които градът на Константин Величков е дал за духовния просперитет на родината ни.

Нерядко се разхождам из неговия капитален труд „Пазарджик и Пазарджишко”, който излиза от печат през далечната 1969 г., за да се докосне до нашето уникално съдържание и да почувстваме полъха на неговата възрожденска отдаденост с духовността и негаснещата му обич към родния край и отечеството ни.

Към всеотдайния му житейски и особено към творческия му път са проявявали изследователски интерес известни учени, краеведи като Светлин Кираджиев, Александър Арнаудов, Димитър Жлегов и други, които са се опитвали и са сторили не малко за осветляване по-значимите страници от житейското му и творческо битие.

Но за обстойно изследване на цялостното му творчество едва ли може да се говори. Тепърва предстои една подобаваща солидна и задълбочена изследователска работа за пълноценно анализиране на неоценимото му човешко и научно дело.

С тези непретенциозни и добронамерени редове ще се опитам да нахвърлям някои по-съществени щрихи от неговия рядко благороден път. Проф. Иван Батаклиев е роден на 24.01.1891 г. в Пазарджик. Баща му, Атанас, е роден около 1854 г. в Батак и останал от малък сирак. Оцелял е по някакво чудо от масовото клане по време на Априлското въстание от 1876 г.

Спомените на близките гласят, че бил продаден от башибозука за ратай срещу половин лира на дядо Златко Панджов от с. Дебращица. Там работил около две години и сетне се преселил в Пазарджик, където работил като слуга в дома на известният богат българин Николаки Христович.

Притежавал буден ум, ограмотил се и го главили за чиновник в местния затвор. За жалост го сполетял нещастен случай и осакатял, поради което бил пенсиониран с 12 лева месечна финансова подкрепа и за да може да се препитава отворил малък търговски дюкян.

Така се позамогнал и свил семейно гнездо с Тодора Христоскова, чиито родители са от селата, но тя се ражда в града. Родили им се девет деца, но успели да отгледат само пет от тях. Първото дете на семейството е Иван, който след време ще стане голямата част на фамилия Батаклиеви.

Родителите му, макар че не са били заможни, се радват на възрожденското му ученолюбие и с радост го изпращат на училище. И поради липса на пълен гимназиален курс в града, където завършва само пети клас, довършва средното си образование през 1909 г. в Пловдивската мъжка гимназия.

У дома са обнадеждени от успешното му развитие в учението и с готовност откликват на желанието му да продължи по-нагоре. И още през есента на 1909г. е вече студент по специалността география и втора - история в Софийския университет „Климент Охридски”. Така навлиза в самите дълбини на географската и историческата наука.

Избухването обаче на Балканската война през есента на 1912 г. го заставя да се раздели със студентските аудитории, незабавно е мобилизиран в Трети артилерийски полк в Пловдив, за да изпълнява своя патриотичен дълг.

Скоро преглъща огорчението от прекъсване на обучението, наложено от войната, защото в сърцето си винаги е чувал призивния глас на любимото му отечество.

Като по-образован момък през 1913 г. завършва офицерската школа в Княжево с чин поручик и е изпратен веднага на фронта в Македония, където участва във вихъра на Междусъюзническата война, чието безумие донася толкова злини на народа и родината ни, станали жертва на Кобургската династия.

Междувременно, на 08.12.1913 г., ненадейно умира баща му и това хвърля в страшна покруса семейството им, което ляга изцяло на плещите на осиротялата им майка. България изживява едни от най-трагичните страници в своята многовековна история.

Въпреки връхлетелите ги несгоди, у дома и навън, младия Батаклиев успява през 1914 г. да завърши успешно Историко-филологическия университет на Алма Матер. Като дипломиран висшист решава да се посвети на учителската професия и започва работа като учител в гимназията на гр. Хасково.

Там го сварва началото на Първата световна война, по чиито фронтове воюва като командир на батарея заедно с хиляди български войници, много от които не се завърнаха под българско небе, оставяйки завинаги кръв и кости извън родината.

За отбелязване е, че по време на войната застава за пръв път пред белия лист и започва да пише статии през 1916г., в които като географ описва своите впечатления от река Вардар и нейните притоци, Серското поле и Орфанския залив на Бяло море. Същите са били охотно приемани по страниците на в. „Балканска трибуна”.

След жестокия край за нашия народ в Първата световна война, в условията на всеобща покруса и тотална разруха, Иван Батаклиев се завръща през 1918г. в родния си град, където е назначен за учител по география и история в местната мъжка гимназия.

С това се слага началото и на един изключително важен период от живота на бъдещия учен. За разлика от своите колеги той се заема да проучва и изследва в географки аспект най-напред някои важни земеделски култури, свързани с поминъка на населението от родния край.

Така през 1921 г. се появява на бял свят първата му научна статия „Оризовата култура в Татар-Пазарджишкото поле”, отпечатана в сп. „Естествознание и география”. В нея той дава израз на своя задълбочен професионален поглед върху съдържанието на родното ни земеделие.

Радушното приемане на тази негова публична изява, с подчертано научно-аналитично тълкуване, като че ли отприщва бента на творческия му потенциал.

Останал съм с впечатлението, че има нещо уникално в творческото поведение на този учен. Струва ми се, че трудно бихме открили друг негов колега, който така умело и сръчно да съчетава географските си наблюдения с хода на историческите събития.

По всяка вероятност сигурно тази своеобразна историко-географска успоредност е занимавала с години непрестанно търсещата му творческа мисъл. Инак как би се изявил още през далечната 1923 г. с първия си капитален труд „Град Татар Пазарджик.

Историко - географски преглед”. За неговата значимост можем да правим изводи от високата оценка, която дават за него нашите именити учени - колоси на родното ни знание - професорите Анастас Иширков и Васил Златарски.

Появата на това стойностно издание просветва изведнъж ярко в българския научен небосклон и вдига самочувствието на автора. Тогавашната община в Пазарджик поема незабавно разходите по нейното издаване.

Пазарджишкият учител е забелязан в научните среди и е поканен за преподавател в София. От 28.05.1924 г. той вече е асистент в катедрата по география в Софийския университет, ръководена от професор Иширков. Новата столична духовна атмосфера го зарежда с въздух, потребен за бъдещото му израстване като учен.

Все по това време създава семейство със съпругата си Мария и стават родители на три деца - дъщеря Славка и синове Любен и Тодор. Техните наследници след време също стават неделима част от родния ни духовен свят.

Озониращият полъх на топлия домашен уют му дава възможност да се повети още по-пълноценно и отдадено на преподавателската си и научно-изследователска дейност. Пътьом продължават усърдните му проучвания с географски характер, които намират място в публикациите му през 20-те години за селата Чепино, Батак, Пещерската долина на река Мътивир, Софийско, с. Момина клисура, Пазарджишко и др.

Неукротимият му пиетет към обекти от отечествената ни география често ни прехвърля към някои важни страници от духовната история на Пазарджишкия край.

В тази насока твърде показателни са неговите публикации, отразяващи историята на учебното дело в Татар Пазарджик от 1828 г. на Освобождението, основаването на читалище „Виделина” в Пазарджик и неговото развитие до Освобождението и др., които хвърлят светлина върху генезиса на духовното минало на родния край.

Навлязъл вече в дебрите на любимото си поприще, той продължава да задълбочава научната си подготовка. С подобна мотивация специализира през 1927-28 г. в Йена и Берлин, Германия.

След завръщането си спечелва конкурс за доцент през 1930г. с хабилитационния си труд „Чепино. Специално-географски проучвания”. Този акт му популяризира името в академичните ни среди и през 1933 г. е привлечен за преподавател по география в Свободния университет (днешното УНСС).

Междувременно научните му връзки в чужбина не прекъсват. През 1933 г. е на тримесечна специализация във Виена (Австрия), а през следващата година участва с научен доклад на Международния географски конгрес във Варшава (Полша).

С активното си съпричастие в научно-преподавателската дейност печели доверието на колеги и студенти от 1934 г., в продължение на цяло десетилетие е несменяем председател на Българското географско дружество.

Същевременно до 1947 г. е ръководител на катедрата по обща и културно-политическа география на Софийския университет. През същия период е и директор на Географския институт в Алма Матер.

Тези отговорни служебни ангажименти издигат името му на учен на още по-висок пиедестал и от 05.02.1936 г. е избран за извънреден професор по обща и културно-политическа география на СУ.

Заемайки различни длъжности, проф. Батаклиев не изоставя никога любимата научно - изследователска работа, като публикува множество студии и статии с географско и историческо съдържание в текущата ни професионална периодика.

Тръгнал по неговия изключителен творчески път, намирам, че втората половина от 30-те години на миналия век са много благодатни за неговия ръст на неуморим учен изследовател, търсен у нас и в чужбина. Неслучайно е желан и високо оценяван като дописен член на географски дружества и издания в Прага, Белград, Берлин и други градове на Европа.

Непрестанната му научно-изследователска и преподавателска работа издига авторитета му и го прави водеща фигура в национален мащаб сред научно-географските ни среди. И през 1936 г. проф. Батаклиев е инициатор и секретар на Четвъртия конгрес на славянските географи и стенографи, проведен в София.

В същото време трудно бихме открили друг наш учен, който непрекъснато така усърдно да усъвършенства професионалното си ниво, сверявайки го с постиженията на колегите му в Европа.

За това най-красноречиво говорят специализациите, които предприема през 1938-39 г. във Франция, Великобритания, Амстердам (Холандия), където участва с научен доклад на Международния географски конгрес.

Плодоносните му задгранични пътувания не пренебрегват и Гърция, която през 1939г. също попада в обсега на научно-изследователските му интереси. Академичните ни среди наблюдават невероятния му растеж на учен и от 12.06.1943 г. е вече редовен професор в Софийския университет.

Възходът му на проспериращ учен и деец в родното ни образование се простира до 1944-45 г., когато оглавява като декан Историко-филологическия факултет на Софийския университет.

За жалост в живота на видния учен настъпват дни и на незаслужени огорчения. През 1945 г. е изключен от Българското географско дружество, но с този акт не спират наказателните акции срещу изпадналия в недоумение и смут професор.

През 1947 г. става жертва и на продължаващата чистка сред висшите ни академични кръгове, в които се подвизавали хора с нечистоплътно политическо минало, обслужвали политическите върхушки на царска България. В този кръг от политически и „неблагонадеждни” персони попада и проф. Иван Батаклиев.

Не закъснява и наказателната санкция - на 7 октомври 1947 г. е уволнен от Софийския университет, обвинен за шовинистическа пропаганда след посещението си в Гърция и Вардарска Македония, но не му се отнема придобитото с много научни постижения професорско академично звание. Това е единствената му утеха от прибързано и безразсъдно развилнялата се вихрушка по онова време.

Този удар обаче не сломява творческия дух на проф. Иван Батаклиев, който не губи равновесие и мълком понася незаслужената обида и унижения. Той намира сили в себе си, окопитва се и продължава с непаднало самочувствие научно-изследователската си дейност, защото е чувствал, че има още много неща да каже на своите съвременници и още какво да остави на родната ни наука.

Постепенно ледовете се разтопяват и нещата неусетно отиват на своето място. Пръв за тази неотложна реабилитация, разбира се, тон дава родният му Пазарджик, който умее да цени и уважава своите именити граждани, посветили талант и вдъхновение на духовния облик на Отечеството ни.

През 1962 г. е удостоен със златна значка „Отличие за читалищна дейност”, присъдена му по повод 100 годишнината на читалище „Виделина” в Пазарджик.

Този заслужен акт на внимание и почит прогонва окончателно струпаните в сърцето облаци и му помага да извиси отново могъщия си творчески ръст. Не закъсняват и плодовете от благородния му усърден труд.

През 1969 г. професорът предлага на читателската ни общественост своето върхово капитално произведение „Пазарджик и Пазарджишко”.

И ми се струва, че макар да е оставил зад гърба си десетки изключително стойностни студии и статии, намерили място в различни издания, тази солидна творба, според мен, е апогеят в цялостното му творческо присъствие под българското духовно небе.

Появата обаче на бял свят на тази книга е последица от дългогодишни проучвания и задълбочено анализиране на обемистия събран материал.

„Проучванията ми - пише авторът в предговора си към изданието - продължиха доста дълго време. Но това се оказа благодатно, тъй като имах възможност да изследвам състоянието на селищата не само между 1925 - 1932 г. при първата ми обиколка, но и след това състоянието им през периода 1933 - 1966 г. Много от събраните в миналото материали днес са вече безвъзвратно изчезнали, а те са важни за напълно изясняване на редица засегнати проблеми.”

Очевидно тази капитална творба е рожба на неистовите благородни усилия на този уникален родолюбец, посветил сърцето си на неизчерпаемата му възрожденска обич към роден край и родина.

Едва ли проф. Батаклиев би постигнал това невероятно стойностно присъствие в духовната сфера, ако не е било състоятелното живително насърчаване и подпомагане от грижовната му съпруга - Марийка Димитрова Батаклиева, слънчице и вдъхновение в натоварения му плодоносен житейски и творчески път.

Инак едва ли би ни оставил такова неоценимо научно - изследователско наследство. Повече от 100 научни труда обогатяват родната ни историко - географска мисъл, като повече от 20 са издадени и на чужди езици.

Да не говорим за стотиците сериозни публикации, които битуват в течение на няколко десетилетия в различни регионални и национални издания.

У нас единствено - Александър Арнаудов се е опитал да открие една значителна част, като ни предлага и прилично тематично подреждане и систематизиране, но то далеч не е пълно, защото е трудно обхватно.

Колегата му пък Димитър Жлегов, също от Пазарджик, в своите изследвания поставя категорично ударението върху приноса му за историята на Пазарджишкия край.

За разлика от тях Светлин Кираджиев ни предлага един по - обхватен портрет на проф. Иван Батаклиев, като разширява представата ни за него, спирайки се не само на присъствието му в научно - изследователската и преподавателската му дейност, но засяга и участието му в живота на читалищата и сериозната му пристрастеност и към кооперативното движение у нас.

Нещо повече, Светлин Кираджиев от Географския институт на БАН разкрива и неговия удивителен човешки образ. „Иван Батаклиев - подчертава той - беше учен , трудолюбив, добър, честен и етичен човек и винаги всеотдаен на любимата му наука, този рядко хубав човек и учен е достоен син на Пазарджик.”

Такъв го почувствах и аз, макар че никога не съм бил близък с него, по време на краткия ни разговор в Пазарджик, с който беше дълбоко сроден още от най - ранното си детство.

Това се случи през лятото на 1965 г., когато го потърсихме с Мария Шишиньова, директор на Окръжния държавен архив по това време, за да го помолим за някои сведения, свързани със създаването на училището в родното ми село Лесичово.

В момента той нямаше нагласа да говори по тази тема, но по-късно изпрати на общината ни една историческа разработка за историята на селото, в която беше отделил редове и за възникването на родното ни селско школо.

Беше се позовал, доколкото си спомням, и на стойностните проучвания на Стефан Захариев, публикувани в неговото „Географско историческо и статистическо описание на Татар Пазарджишката кааза”, издадено за пръв път във Виена през 1870 г.

Още при това мое първо докосване на живо до този наш учен, останах приятно изненадан от неподкупната му скромност и уважение към гостуващите му събеседници.

Говореше с тих глас, който излъчваше доброта, извираща от дълбините на благородното му сърце.

В топлото му отношение към нас, в думите му отсъстваше ни най-малко нотка на обичайните високомерие и надменност, присъщи на хора, обитаващи високите слоеве на обществото ни. В тези трепетни мигове усетих дълбоко вкоренената му обич към родното място.

При всяко негово гостуване в родния му град, първата му грижа е да се разходи до пазара, за да се докосне до шарения свят от близките села, да подиша живителния въздух на родния бит и култура.

По-късно, когато беше удостоен и за почетен гражданин на Пазарджик и с други високи награди и отличия, той нито за миг не губеше равновесие. Радваше се на всеобща обич и уважение.

В същото време с удовлетворение се отзоваваше на покани за разговори, посветени на историческото и духовно минало на родния край.

Спомням си с каква охота говореше на една от скъпите за него срещи с местната общественост в залата на Профсъюзния дом на града, леко пресипналият му кротък и топъл глас ни потапяше из примамливия му творчески свят, яко сроден от майчината люлка с родния край.

Наред със завидните си достойнства на човек, израстването му като забележителен учен проф. Батаклиев, както изтъква и сестра му Евгения Батаклиева, дължи на незаменимите си учители проф. Анастас Иширков, който му открива пътя към просторните научни коловози и на големия родолюбец и ревностен възрожденски деец в Пазарджик, Стефан Захариев, на когото дължи съдбовното си пожизнено приобщаване към духовните аспекти от миналото и настоящето на скъпия му Пазарджишки край.

За съжаление неговата ортодоксална обреченост на научното поприще неусетно поглъща физическите му сили и на 15 декември 1973 г. проф. Иван Батаклиев почива в София.

С неговата кончина обаче не си отиде неоценимото му творческо и човешко дело, което остава завинаги в родната ни духовна съкровищница.