Иван Стефанов

Рускиня беше!
И хубава, и от гилдията ни беше!
Та, като ни развеждаше и показваше, и разказваше…
Личеше, че разбира за какво говореше!
Но е разбрала и друго!
Че окото ми не се спира на какво да е!
И една сутрин ме поведе нанякъде си!
Да ми покажела нещо си!
Тръгнахме през равно, пусто поле.
Само тук-там, се виждаха храсталаци.
Но след трийсетина километра, в ляво, се показа гора.
Колата зави и тръгна по тесен път из нея.
След малко спря, пред отклонение на пътят!
То е преградено!
С огромна, наклонена, бетонова бариера!
На нея надпис - Betonschranke!
И чудесни, и вдлъбнати, и изпъкнали релефи в бетона!
Под нея се вижда затревена площ с пътеки около нея.
А те са покрити, със ситно натрошен камък.
Тръгнахме!
Извадих цигара!
Да припаля!
Минахме под бариерата и вървим…
По настилка от натрошен камък!
Звукът от стъпките ни по него беше нетърпим!
А и от някаква инсталация, монтирана в ляво…
Идваше и друг звук!
Нещо като туптене на сърце!
Вървим, стъпка след стъпка…
При звуци от ужасяващо скърцане и туптене на сърце!
Отстрани на алеята…
Фигура след фигура!
Пред една от тях тя спря и заразказва…
Че тук, някога, когато бил концентрационен лагер…
Пред тая фигура, всяка сутрин, офицерът - есесовец!
Докато си пиел кафето, пред него!
Един след друг бесели пленени руски войници!
Пиел си кафето и си гледал!
Тръгваме, защото не смеем, да погледнем настрани!
Пред някакъв бункер сме!
Отпред решетки, бодлива тел, а зад тях детски глави !
Рускинята спря да говори!
Мълчи и води по един страшен път!
По зловещо скърцащ под краката ни трошен камък!
И гледахме, зловещи, вкаменени, човешки съдби…
Една след друга, една до друга по-зловещи!
Вървим, мълчим и изгубих представа за времето!
Ушите ми не искат да чуват!
Но очите не се откъсват от гледката!
Излизаме!
Изпраща ни, монотонният звук от камертона!
С ритъма на сърцебиене…
И ехото от скърцането на натрошен камък!
Отвън сме, пред бариерата сме…
Мълчим!
В ръката си държа цигара!
Оная, която съм извадил да запаля, преди да влезем вътре!
Ровя из джоба за запалка, но рускинята ме изпреварва!
Щраква запалка и ми казва, че докато сме били вътре…
Съм държал, цигарата в ръката!
Не съм се сетил да я запаля!
Аз, дето ги припалвам една от друга!
Тук бях забравил да запаля!
Тръгнахме си, прибрахме се!
Привечер рускинята ми се обади, да сляза в ресторанта.
Посрещна ме и ме заведе до маса, на която седеше възрастен човек с бяла, като сняг коса.
Той стана и тя каза едно име!
Лев Буковски!
Авторът на ансамбъла в лагера „Саласпилс”!
Там, някъде край Рига !
Оня, в който не се сетих, да запаля цигара!
Слушам, че му разказала това…
Показала му мои работи и той пожелал да се срещнем.
Седнахме, пийнахме, поговорихме…
И след това, дни на ред, не тя, а той ме развеждаше!
Показваше ми творба след творба…
Все негови!
И все такива, че често забравях цигара да припаля!
И за друго си говорехме…
Кога нещо заедно ще направим!
След дни, като се разделихме, се заредиха писмо след писмо, пълни с идеи, пълни с ескизи!
Все за паметници!
Но останаха само писмата!
Между нас, имаше нещо, като Betonschranke!
Не можахме да я повдигнем!
Под нея минаваха само писмата ни!
С идеите ни!
Тя, стоеше между нас и непоклатима, и необяснима…
И не позволяваше да се види, какво се правеше!
Ни те навън, ни ние при тях!
А имаше що и при тях да се види!
Като едно от тях, в което, като се загледах!
Забравях да си запаля цигарата!
Аз!
Наркоманът.