Константин Петканов

Паднаха есенните дъждове.

Всички селяни от селото Равна тръгнаха на оран. От това полско село само един човек не отиде да оре и той беше Илия Латунов, баща на четири невръстни деца.

Една сутрин Илия излезе от къщи, мина през селото и спря на прага на селската кръчма.

- Влез, де, няма кой да те изяде, - посрещна го кръчмарят Симо.

- И да вляза, полза не ще имаш. Търся работа. Нямаш ли нужда от работник днес?

- Нямам нужда, Илия! Ще пиеш ли чаша ракия! - вдигна едната си вежда Симо.

- Не ми се пие. Работи ми се, а пък работа няма.

Илия Латунов въздъхна, слезе от високия праг на кръчмата, погледна слънцето през щръкналите клони на оголяла черница, избърза, налетя на лоши кучета и спря пред яките врати на кмета на селото. Посегна да бутне с длан едното крило, но в това време кметът отвори вратата и го посрещна:

- Ти ли разлайваш кучетата?

- Търся работа.

- Щом търсиш, намери си! - каза кметът и поиска да го отмине.

- Дойдох при тебе. Ти имаш голям имот, все ще се намери нещо започнато и несвършено! - и Илия тръгна след него.

- Напразно вървиш след мене, нямам несвършена работа!

- Но аз не искам пари, аз само тъй да не стоя без работа! - и Илия преглътна слюнката си.

- Все не искате пари, а после с дни висите на вратата ми да врънкате!…

Илия остана до един плет, клекна, взе една сламка и започна да я разглежда, сякаш беше късче злато. Край него мина жена, поздрави го, но той не я чу и не взе поздрава й.

Сламката се изгуби между пръстите му и той забрави съвсем за нея. Чудеше се, като какво да направи, та да си намери работа. По едно време му хрумна да стане, да се върне вкъщи и да се залови, кладенец да изкопае.

Досети се, че няма кола, за да докара камъни за изграждането му и се замисли, друга работа да търси. Забеляза, че оградата на черквата е разхвърлена на няколко места, отиде и се залови да я поправя. При него дойде писарят при общината и му се скара:

- Ти от черквата ли дойде да крадеш?

- Но аз поправям оградата.

- От такива поправачи като тебе оградата е дошла на този ред. Я си върви по работата! - и писарят блъсна Илия по рамото.

- Нямам работа!

- Като нямаш работа, та за кражба ли се заловил?

Илия Латунов изгледа писаря, ядоса се на думите му, тури ръце на пояса си и го отмина.

До един вратник играеха деца. Той се спря да ги гледа. Всичките държаха в ръцете си по резен хляб и подскачаха на един крак. Едното от децата се препъна, падна в една локва, измокри се и заплака. Той се наведе да го вдигне. Пристигна майката на детето и като видя дрешките му мокри, тя се развика на Илия:

- Защо го блъсна в калта? За да му вземеш хляба ли?

- Мамо, аз самичък паднах, а чичо Илия ме вдигна! - обади се през сълзи детето.

Илия нищо не каза на жената, помилва по косата най-близкото до него момченце, въздъхна и бърже се отдалечи. Размисли се за децата си и лицето му потъмня от мъка.

Да можеше, да ги изгледа и да ги пусне като лястовички по света. От малки ще ги научи на работа, та когато пораснат да не им е мъчно, че са бедни.

Като минаваше край селската чешма, Илия се наведе, зашепи вода и наплиска лицето си.

- Глава ли те боли? - обади се зад него баба Гина.

- Не, не ме боли.

- Виждам те, че си болен!

- Човек без работа е цял болник! - въздъхна Илия.

- Тъй е, Илия, тъй е синко!…

Илия Латунов се зарадва за топлите думи на баба Гина, отпусна се, седна на каменното корито и заговори:

- Мъчно ми е, че нямам работа. За ядене все още се намира по нещо вкъщи, но това, дето нямам работа, ме яде, като червей. Имам ръце, а пък като да съм сакат. Готов съм камъни да ме товарят, но да не стоя без работа. Ходя по село, чукам по вратите и всички ме посрещат като просяк. Бабо Гино, като на майка ти си изповядвам, не ми се иска да стоя със скръстени ръце. Снощи не съм спал, като зная, че всички селяни ще тръгнат рано-рано с колите си из полето.

- Така е, когато човек няма работа, разболява се. Бог е наредил всеки да се труди, за да не гори сърцето му в лошотията. Хубаво нещо е работата, Илия! Тя ни е дар от Горния!

- Да съм болен, ще легна и ще лежа, докато изгния, но не съм болен. Ръцете ми са яки, а пък тежат като да са вдървени. Преди малко щях да ударя плесница на писаря, но се въздържах. Отидох да поправя черковната ограда, която се е разградила на няколко места, а той ме взе за крадец. Та аз на крадец ли изглеждам?

- Хората са лоши, Илия, но ти не се давай на злото. Имаш дечица, пък и булката ти е добра, та няма защо да се тровиш с хорската лошотия.

- Не се тровя, но мъчно ми е. Да намеря работа, за нищо няма да се тревожа!

Илия стана да си върви, баба Гина го погледна, замисли се за миг и му рече:

- Илия, ела с мене, ще ми отнесеш жито за воденица.

Той взе стомната от ръката на баба Гина, напълни я с вода и тръгна пред нея. Вкъщи, тя го отведе в зимника, показа му хамбарите, даде му решето н торби и го остави да работи.

Ръцете му стиснаха здраво решетото и дълго работи с радост. Изнасяше жито от хамбарите, пренасяше го и пълнеше торбите. Когато привърши работата в зимника, излезе на двора, взе брадвата и застана на дръвника.

- Бабо Гино, да ти насека ли дърва?

- Насечи ми, Илия!

Латунов насече цял куп дърва. Изпоти се, обърса с ръкав лицето си и тръгна да си ходи, Баба Гина забърза след него, но като не можа да го настигне, извика му:

- Илия, почакай малко!

Тя го настигна на улицата, подаде му цял хляб и пълна паница сирене. Илия я погледна в ръцете, но не посегна.

- Бабо Гино, не трябваше!

- Занеси го на децата.

- Но аз ей тъй, за работа ми беше мъчно. To хляб човек ще намери.

- Илия, вземи хляба и сиренето. Ако не го вземеш и на мене ще ми домъчнее, като на тебе. Защо сме хора, нали един други да си помагаме? Трудът е от Бога, но и хлябът е от Него. Вземи го, не си по-голям от хляба.

- Бабо Гино, остави, не трябва, аз.. тъй… нали ти казах, не ми се седи без работа!

Гласът на Илия Латунов се изгуби в неравния лъх на есенния вятър. Той скри ръце в пояса и бавно провлече крак из улицата.

Баба Гина дълго стоя с хляба в ръце и гледа след него, после поклати глава и си каза:

- Пусти Илия, и чуждото работи като свое!

И сама отнесе хляба и сиренето на децата му.

——————————

сп. „Духовна нива”, брой № 8, 10.1940 г.