НЕМИЯТ
превод: Стефания Мирска
Приказка
Свежи и румени спят в люлките си другите пеленачета, капка мляко блести в гънката на засмените им устица, както роса на цветни листца: свежи, румени, сякаш небесни ангелчета спят другите пеленачета в своите люлки.
Но не спи тъй в люлката си пеленачето Жем. Ако и Жем да е пеленак, и трябва да прилича и той на ангел, но, горкият, той, последна издънка от един знатен, суров род, едничкият, късно роден син на дон Жема, наричан великият съдия, и на донна Жуана.
Ако и да е пеленакът Жем не но-голям от десет месеца, но в него вече живее суровата душа на доблестните му прародители, на страшните негови прадеди, гонители на престъпленията, душата на недоверчивия дон Жема, наричан великия съдия.
Ето защо не спи пеленакът Жем както другите пеленачета, свежи, румени, с капка мляко на засмените им устица, както роса по листа на цвета, - свежи, румени, сякаш небесни ангелчета.
Жемовото лице е сякаш восъчно, като пергаментен лист: устицата му са свити в две дълбоки скръбни гънки; Жем не спи, той лежи в своята люлка с широко отворени очи.
Наистина, трябва да бъде човек безумен, както е безумна неговата майка, за да не вижда восъчния цвят на лицето му, пълната му с тъга уста, а, главното, тези жестоки, пламнали от огън инквизиторски, широко разтворени, неподвижни очи.
И как да забележи тя, донна Жуана, какво става едничкият й син, когато тя нито го поглежда, когато тя е погълната само от една мисъл: мисъл за своя любим, хубавец рицар, комуто е предала тя и душата си, и тялото си ; когато тя мисли само за своя престъпен любовник, заради когото тя е издала съпруга си, дон Жема, наричан велик съдия?
Толкоз малко обръща тя внимание на рожбата си, пеленака Жема, щото и не забележва неговите широко разтворени, неподвижими очи.
Стаята на пеленака Жема, там, гдето стои люлката му, оная стая, която вардят неговите очи, - тая стая е избрала донна Жуана за среща със своя любим хубавец рицар.
В същото време, когато дон Жем, наричаният велик съдия, възседава във върховното съдилище, когато недоверчивият дон Жем е уверен в неприкосновеността на съпружеската чест на свещеното си огнище, в туй време донна Жуана, като махва кърмачката му, за да остане сама с рожбата си, пеленака Жем, върши престъпление до самата негова люлка.
Ето защо не му се спи па пеленака в люлката; в него вече будно живее суровата душа на всичките му доблестни прадеди, душата и на дон Жема, наричан велик съдия; ето защо не спи пеленакът Жем, не свеж, не румен, като другите пеленачета, а побледнял варди той стаята си, като си е разтворил широко очите.
Пред горкото дете се върши почти всеки ден голям грях, и то, пеленачето Жем, достойният правнук на цяло поколение съдии, едничкият син на дон Жема, наричаният велик съдия, има да си реши страшен въпрос: да се накаже ли престъпницата, или да се прости виновницата, неговата родна майка?
- Чуй ме, - каза веднъж рицарят на донна Жуана, - ний трябва да премахнем тогова мръсника, който стеснява нашето щастие, да се отървем от съпруга ти, дон Жема. Всяка вечер, като се връща от съда, той се подкрепя с вино с билки. Ако ме обичаш от все сърце, както казваш, ти ще пуснеш в билките ей тая отрова.
Щом си отива нейният любим рицар, донна Жуана смесва с билките за виното, което ще подаде на мъжа си, отровата, и тъй, без колебание, без да я гризе съвестта готви смърт за него, за дон Жема, наричан великия съдия.
Но на пеленака Жем не му се спи в люлката, той чуе всичко, и ето го изведнъж става на крака, светват му очите силно и продумва:
- Какво си намислила ти да направиш, майчице? Или ти искаш да те прокълна аз за вечни времена? Защо е било писано мен, десетмесечно дете, надарен по чудо в тая ми възраст с говор, защо е било писано на мене, твой син, да узная вашето престъпление, да го разкрия ли, или пък да стана ваш съучастник?
Донна Жуана обзема страх, като вижда туй чудо, да заговори пеленакът и, и пада полумъртва пред люлката.
Гласът на пеленачето Жем, в който будно живее душата на всичките му прадеди, и душата на дон Жема, наричаният велик съдия, пробужда съвестта на престъпницата, тя забележва веднага дълбочината на падането си, разплаква се с глас и в пълно разкайване, извиква:
- О, синко, аз мразя греха си, и то не само тоя, който извърших чрез приготвяне отрова за баща ти, но и тоя, който извърших по-преди толкоз пъти в тая стая, светотатствено пред твоите очи. Рожбице, бъди свидетел и на моето разкайване.
И ето донна Жуана пише на един пергаментен лист, че тя е претеглила поругание от младия рицар любовника и, при което означава името му, щото да може се накаже справедливо и той, че тя не може да преживее оскърблението, което почерни името на доблестния мъжов й род, подписва се с цялото си име и изпива приготвеното за съпруга й отровно вино.
Дон Жем, наричаният велик съдия, като се връща от съда, намира жена си мъртва; той прочита пергамента и дава заповед да се арестува хубавеца рицар, който напразно иска да се защитава от ясното, определеното обвинение на покойницата.
Дон Жем го предава публично на мъчило и го наказват със смърт.
Но след това, като се връща у дома си, дон Жем, наричаният велик съдия, не намира душевен покой; недоверчивият дон Жем вече отколе забележва восъчния, пергаментния цвят на лицето, скръбната, печалната гънка на устата, вечно широко разтворените, неподвижни очи на пеленака Жем; сега той със страх говори на себе си:
„Във всичката тая трагедия има тъмни места, които аз нямам сила да осветля, но към които ключът има несъмнено той, последният потомък на толкоз доблестния ми род, пеленакът с инквизиторския поглед, той, моят едничък, достоен син; той, пред когото се е извършило престъплението; той, пред когото донна Жуана е написала писмото си; той, пред когото тя се е отровила.”
И наистина, строгият, суровият израз на пеленака Жем, мъртвешката бледност на лицето му, скръбта и горчивината на усмивката, неподвижността на широко разтворените очи ясно свидетелствуват за туй, че моят син Жем всичко знае и че, ако да можеше той да говори, той навярно би ми казал всичко.”
Но напразно дон Жем, наричаният велик съдия, разпитва пеленака Жем, после детето, момчето, момъка Жем; дон Жем никога не можа да изкара нито дума от тогова, комуто по-преди Върховната Сила беше отвързала устата.
Последната издънка от знатния род, едничкият син на дон Жема, наричаният велик съдия, същият оня пеленак Жем, комуто било писано да стане още в десетмесечната си възраст съдник на родната си майка, умира 30-годишен, като си съставя пред смъртта следния надгробен надпис, който аз прочетох в църквата на Жерона:
„Тук почива Жем, когото Бог беше надарил да говори добре, но който доброволно онемя.”
————————-
сп. „Българска сбирка”, кн. 9, 1.11.1900 г.
