190 години от рождението на този уникален колос на Българското възраждане

Продрум Димов

Колкото и невероятно да звучи, днес домораслият евроатлантизъм загърбва и безразсъдно пренебрегва нашите национални стойности, като ги заменя с чужди упорито натрапвани ценности. Сервилническа политика, която най-усърдно обслужва чужди интереси.

За съжаление жертва на това унизително поведение е и застрашеното ни културно-историческо наследство. Тя се оказа безпощадна и за големия родолюбец от Копривщица, всеотдайния двигател на национално-освободителното ни движение по време на Българския ренесанс.

И вече десетилетия наред авторът на забележителната повест „Българи от старо време” непрестанно е маргинализиран от родните ни държавници и политици, които винаги са имали други грижи, но не и насъщните български национални и социални потребности.

А тази година ни предложи още на 2 февруари навършилата се 145 годишнина от неговата преждевременна кончина, но медиите ни дума не обелиха да зачетат неговата памет, защото не могат да изневерят на продажните си господари.

За жалост такава участ очаква и кръглата 190 годишнина от първия му рожден ден през далечната 1834 година в прегръдката на „Хубава си, моя горо”.

С тези скромни редове нямам за цел да се спирам на неоцененото творческо, житейско дело, на огромния му принос за разгръщане като основен ръководител на българската национално-освободителна революция - неща, които в наше време продължават необяснимо да се премълчават, и то от българи, заграбили високите етажи на властта. И неслучайно ще припомня един стряскащ случай от новото измамно време на разрушителна демокрация.

В края на 2005 г. случайно се натъкнах на ужасяващи страници от в. „Труд”. Група журналисти посещават някогашния дом, в който е живял и работил денонощно Любен Каравелов, помещаващ се в Солаковия хан, на ул. Мошолар” № 135, близо до центъра на Букурещ.

Тези млади българи, пристъпващи с трепет, за да се докоснат до това свято за всяко българско сърце място, влизат в порутени стаи и се изумяват, като сварват цигански катун. Стените ги посрещат изцапани, всичко наоколо потънало в мръсотия и безмълвно разрушение.

Нахлулата потреса прехвърля всякакви граници, когато в погледите им връхлита изоставената, занемарена, жестоко надраскана и обезобразена мемориална плоча, напомняща за великия ни предшественик, забравения връх на българската нация.

И тази поругана българска историческа част битува повече от 14 десетилетия, през които са се извървяли толкова правителства, външни, културни министри, наши посланици в румънската столица… И никой не си е мръднал пръста да ни избави от тази недопустима низост и срамно падение.

Може би има все още немалко наши съотечественици, особено в днешния погубващ ни период на отродяването и обезбългаряването, моралната и духовна деградация, че в това някогашно българско жилище вдъхновеният ни революционер, белетрист, страстен писател и огнен публицист, издавал вестниците „Свобода” и „Независимост”, „Училище”, Балкан” и други родолюбиви издания, пръскащи първите зари на бъдещото ни свободно отечество.

Навлязъл с хъс в света на белетристиката и оставил зад гърба си десетина повести, след установяването си в Букурещ, Каравелов се обрича с всичката си душа и сърце на борбата за освобождението на поробеното отечество от османско иго.

И в края на 1869 г., с решаващата подкрепа на Левски полагат основите на БРЦК, който се заема със създаването на революционната организация, като големият карловец хвърля всичките си сили за изграждане на нейните структури под българско небе.

Така Солаковият хан се превръща в съсредоточие на целокупната ни революционна организация във Влашко. Тук пребивават често Ботев, Никола Обретенов, Иван Драсов, Димитър Горов - най-близкият другар и сподвижник на първородния син на Ботьо Петков, и много други будни българи, за да се снабдят с издаваните вестници и участват в ръководените от Каравелов заседания на Комитета.

Под покрива на този хан от 29 април 1872 г. се провежда историческото заседание на БРЦК, на което под ръководството на някогашния студент от Московския университет се обсъждат задълбочено и приемат изработените и предложени от Левски Устав на революционната организация и „Нареда” за повсеместно организиране на българския народ в борбата за освобождението от османските поробители. Оттам тя тръгва и завладява хиляди българи от изградените от Апостола революционни комитети на юг от Дунава.

Пиша тези неспокойни редове и тръпна целия от възмущение, защото тази скъпа наша национална светиня и подложена на подобно унижение в течение на десетилетия, изоставена от официалните български власти.

Налице е едно безнаказано погребване на българщината, за което отечествената история няма право да прощава за безразсъдното бездушие на толкова овластени българи от миналото и по наше време.

За съжаление тези разтърсващи националното ни достойнство и чест тревожни факти продължават да стоят извън политическото поведение на днешните ни управници. Като българин, разбира се, който цени националните ни исторически стойности, реших да „хвърля камък” в бездушното блато.

И на 26 март 2006 г. споделих тревогата си с тогавашния президент Георги Първанов, разчитайки на очакваните интереси като историк към възрожденското ни минало. От президентството обясниха, че сградата е собственост на Румъния и съгласно вътрешното законодателство северната ни съседка е поела ангажимент за нейното поддържане.

В случая буди недоумение отсъствието на какъвто и да е сериозен интерес от българска страна. Какво недопустимо пренебрежение! Оставили сме другиму да се грижи и да поставя на пиедестал нашите национални ценности.

И така, в продължение на повече от век политически системи, режими, правителства минават през българската политическа сцена, отиват си безследно и обричат на гибел отечествената ни памет. За жалост техните днешни последователи следват неотклонно като старателни актьори наследения от миналото сценарий.

Север от Дунав се правят разходки, прахосват скъпоценна народна пара, уреждат си срещи, разговарят за какво ли не всевъзможни родни чиновници, които и дума не обелват за съдбата на българските места под румънско небе.

Нещо повече, туристическите агенции постоянно развеждат наши сънародници, отвеждат ги най-старателно в дворците на някогашните румънски крале в Букурещ, но Солаковият хан с неоценимото си българско съдържание е извън комерсиалните им туристически програми. Някой да им е потърсил досега сметка?

Изглежда патриотизмът на българина се захвърля целенасочено в небитието и малцина си дават вече сметка, че за него въздухът се свършва в условията на новата ни капиталистическа България. Не може ли да бъде спокойна все още живата и не залязла родова историческа памет? Наложи се да занимаем отново компетентните ни органи.

Опитах се да привлека вниманието на тогавашния министър на културата, Вежди Рашидов, но в писмото-отговор на чиновниците от културното ни ведомство се даваха само някои несръчни разяснения за забавената реставрация на къщата-музей „Хр. Смирненски”, а за поруганата светиня отвъд Дунава и дума не се обелваше.

Едва ли в случая е потребен някакъв коментар. Срамно е, че и днес кормилото на изоставената ни държава продължава да се заграбва от подобни продажни люде.

Дълбоко обезпокоен от връхлетялата ни безотговорност, се осмелих да потърся нужното разбиране и сред ръководителите на родната ни дипломация, в лицето на Николай Младенов и Кристиян Вигенин, но отговорите им говореха за безхаберие и липса на държавническо отношение, непримиримост за спасяване и връщане на живот на най-българското място в центъра на румънската столица.

Да си призная, останах разтърсен от гняв, поразен от позорното обяснение, че решаването на този въпрос не било по финансовите възможности на българската държава.

Поведение на съвременните ни държавници, което навява безпомощност и крещяща незаинтересованост за съдбата на културно-историческото ни наследство.

В случая, с риск да наруша обичайната хронология в изложението на мислите си, ще си позволя да върна лентата назад, за да припомня слагаческото падение на господин Бойко Борисов. Преди няколко години, когато унищожителни пламъци връхлетяха изненадващо Нотр Дам дьо Пари, бившият възпитаник на Школата на МВР в Симеоново веднага звънна запъхтян на френския президент Макрон и настойчиво му предложи да изпрати незабавно пари и реставратори, за да бъде спасена и час по-скоро възстановена тази забележителна катедрала - символ на френската култура, уникален паметник и на световната цивилизация.

Всъщност този благороден емоционален жест на дългогодишния ни управник, усъвършенствал до виртуозност похватите на прекомерния слугинаж към Брюксел и Вашингтон съпричастност към проблемите на другите народи и да се притичваме на помощ, когато те изпадат в беда.

Но те дали биха постъпили по същия начин, ако се окажем в подобно бедствие.

Примери от нашата история, колкото щеш. Но в случая оставам озадачен и си задавам резонния въпрос - защо въпросния господин, представящ се за изключително голям патриот, не припна толкова години като премиер и политик със същата тревога и загриженост да спасява потъналата в руини и изчезваща безследно скъпа българска история? Това е само част от непоносимата лакейническа политика на домораслия ни евроатлантизъм.

Доколкото съм в течение на нещата, този свиден за всяко българско сърце дом е частна собственост. А за неговото автентично възстановяване са потребни около 5 милиона евро. Но това не е по финансовите възможности на притежателите на имота, а още повече пък влиза в обсега на техните ограничени духовни интереси.

При такива случаи клаузите на румънското законодателство изисква да се предлагат най-напред паметниците на културата на тяхното национално културно ведомство, а ако то се откаже от тази възможност, право на втори купувач има местната администрация. Но през октомври 2013 г. община Букурещ заявила намерение да се възползва от правото си на купувач.

От това ненадейно развитие на нещата решило да се възползва посолството ни в Букурещ и влязло в служебна кореспонденция с кмета на румънската столица господин Серен Опреску, за да го приветства за взетото решение.

Но здравият разум едва ли може да бъде подведен от подобна добронамереност, след като в продължение на толкова десетилетия „загрижеността” на северните ни съседи остави на произвола на съдбата нашата история и я погребва с пренебрежителното си бездействие.

И отново възниква болезненият въпрос - защо трябва да оставяме друг да се грижи за паметниците ни на културата, възкресяващи най-вълнуващите страници от възрожденската ни история?

А нашето външно се опитва да ни убеди, че не било законосъобразно то да финансира подобни обекти. С това жалко и унизително обяснение сигурно ще се оправдават и другите ни компетентни държавни органи. Нямало закон, който да разрешава заделянето на средства за възстановяване и съхраняване духовно-историческата мощ на България.

Чии интереси обслужва тогава българското законодателство? Къде отиват парите на родния данъкоплатец? Милиарди се хвърлят за американски самолети на чертежи и за войната в Украйна.

С какъв морал и съвест бедната ни страна се ограбва за поддържане на безразсъдно участие в задграничните военни мисии в угода на Вашингтон и Брюксел. Дълбоко се съмнявам, че Европа ще си развърже кесията за реставрация на паметници на отечествената ни история.

Главата ми не побира сервилническото поведение на днешните ни управляващи върхушки. Не съм вече в състояние да потушавам неудържимите несъгласия, които бушуват в гърдите на постоянно измамваните ни съвременници.

Затова ми хрумна да потърся подкрепа и съдействие и от президента Румен Радев, който се чуди вече как да се въведе ред в обърканата ни държава.

Отнесох се към него още по време на първия му мандат, заживял с надеждата, че той ще се потруди и приведе нещата най-сетне в нужния ред.

И бях своевременно информиран, че президенството е изпратило копия от писмото ми до съответните Компетентни държавни органи.

За жалост от тогава се изтъркулиха вече 5 години и отнийде ни вест, ни кост. Така се управлява вече повече от три десетилетия милата ни татковина, задушавана от демократичната атмосфера на новото ни евроатлантически време.

Няма пари! Проглушиха ни ушите новите най-хуманни и патриотични управници.

Принудих се да потърся съвет и от бившия министър на културата - Кръстьо Кръстев, мой ученик от Пазарджик. Той най-любезно ми обясни, че не е в течение на нещата, свързани с дома на Любен Каравелов в някогашния Солаков хан и никога не е поставян за решаване въпроса за бедственото състояние на този имот по време на непродължителния му престой като ръководител на Министерство на културата.

И така „взорът отнийде надежда не види”. Под родното ни небе няма ръководни българи, които да се загрижат за увековечаване на най-светлите страници от нашата история - българското възраждане.

Живея с непоклатимото убеждение, че чашата на търпението отдавна преля и е наложително в условията на агресивното обезбългаряване да се възкресяват имената и делата на най-достойните ни предци - скъпи жалони, знамена в родната ни история.

Домът на Любен Каравелов в Букурещ трябва да бъде български чрез неотложното му възстановяване от българската държава и да се превърне в музей на българската революционна емиграция в съседна Румъния.

Надявам се, че 190 годишнина от рождението на Любен Каравелов ни задължава да изпълним най-сетне забравения, безсрамно потъпкан дълг към една от най-крупните и извисени фигури от най-българското време. Инак ни очаква суровата, но справедлива присъда на днешния и утрешен ден на Отечеството ни.

21 октомври 2024 г.