Кирилка Демирева

Казват, че весела гурбетчийска песен няма. Няма и весела гурбетчийска история, твърди Иван Миглев в новата си книга „Почти влюбени разкази”.

Защо влюбени, а не любовни? Защото думата „влюбени”като конотативен знак поражда множество смислови връзки в творческия акт на писателя.

Любовта - тази възвишена илюзия - е обсебваща и понякога погубваща, докато влюбеността е онова чувство на нежна привързаност към нещата от живота, което държи човека на повърхността на опасните му води.

Но каква е връзката на този метафоричен образ в заглавието на книгата с новото българско гурбетчийство, което е обединяваща тема на разказите? Преди всичко във безрезервната симпатия на автора към героите- жертва на нескончаемия български Преход.

В „почти” влюбения поглед на разказвача към пъстротата на божия свят, където злото никога не е абсолютно.

Необходимо е да се уточни, че авторският интерес не е към политическите емигранти, нито към онези наши сънародници, потърсили творческа изява и признание в „уредения” Запад.

Иван Миглев открива своите герои сред обикновените българи, които, останали без препитание, притиснати от нуждата, поемат към неизвестността, за да продават своя наемен труд.

Социалната принуда ги е откъснала от родната небесна синева и ги е запратила под чуждо небе, пък дори и това да е небето над Палма де Майорка.

Ясен знак за художествените принципи на писателя дава разказът „Модернизъм”, който заема по-особено място сред останалите. Встрани от основната тема, в него се обосновава изборът на автора, направен между два литературни подхода.

Пред „неразбираемите” за читателя описателни словесни опуси той избира повествованието със заявена авторска позиция.

Иван Миглев следва традицията на реалистичния разказ, в основата на който е някаква човешка история. Затова всяка творба е построена около случка, която обаче не върви стремително към своята развръзка.

Ретардацията, забавянето хода на действието, е предпочитан от автора похват, който му дава възможност да вмъкне публицистични разсъждения за нашето българско минало и настояще.

Автентизмът на разказаните истории произтича от факта, че авторът е непосредствен наблюдател или участник в събитията. В продължение на десет години той е строителен работник в Палма де Майорка.

Един от хилядите пеони, както в Испания наричат наемните работници, дошли от различни страни. Иван Миглев пресъздава многобройни ситуации, разкриващи отношенията между работодатели и наемници.

Той живо се е интересувал от живота на събратята си по съдба и, както сам признава, често се е заслушвал в разговорите им.

Особено го вълнува мигрантският живот на жените интерни - домашните помощнички в богатите испански домове.

Безспорно темата е остро социална и всеки житейски разказ, превърнат в художествен, може да се затвори в кръга на социално сантименталното.

На моменти разказвачът му се поддава, но успява и да го превъзмогне благодарение на умението в драматичния сюжет да види и посочи обективните процеси в глобализиращия се свят.

Както и човешки съкровеното,. Към тази обобщена картина на житейската несрета авторът тръгва от различни „входове”.

Така голямата гурбетчийска тема се конкретизира в множество характерни портрети на мъже и жени. В социалния контекст са положени индивидуалните съдби, в които водеща нишка е човечността - застрашена, понякога потъпквана, но винаги спасена - от добротата или от проговорилата съвест („Да ти разкажа”, „Изненадата”, „Трампа”),

На кои външни и вътрешни сили трябва да устои човекът, изтръгнат от естествената му среда? Променя ли се той в битките за превъзмогването им? Авторът води читателя към размисъл по тези и други въпроси. Той наблюдава и регистрира действия и психологически състояния на героите.

Успява убедително да „завърже” външни и вътрешни конфликти, Разрешава ги по начин, неочакван за хода на сюжета. Разказът „Сродна душа”например е замислен като вътрешен монолог на жена, оставила семейството си в България, за да припечелва в бляскавия курорт.

Нейната потисната женственост се пробужда след случайна среща с млад мъж, също наемник, оставил подобно на нея, семейство в родната си страна - предпоставка българката да го почувства като сродна душа. Копнежът й за мъжка ласка е прикрит зад страхове, съмнения и неувереност.

Очертава се психологически верен портрет на самотната жена, чиято устойчивост на съблазънта е поставена на изпитание. Само миг преди сродните души да слеят телата си, телефонен звън изтръгва жената от съня и тя чува призивните гласове на децата си.

Сънят е свърталище на демони и страсти, денят нахлува със своите регламенти и обвързаности. Вътрешният конфликт, предаден психологически убедително, намира външно решение.

Появата на „най-вярната стража”в граничния миг е онази deus ex machine, която отхвърля душевните терзания и „нездравия” зов на здравото тяло. Конфликтът всъщност е между правото на човешката природа и повелите на дълга. Проявява се на подсъзнателно равнище. Наяве побеждава дългът.

Развръзката е в съзвучие със следваната и в други разкази авторска позиция за нравствената ненакърнимост на жената, особено на българката. Тя е изначално морално неукорима и нерядко жертва на мъжката агресивност.

Човешкото същество е обвързано от условностите на социума, откъдето идват и разрушителните понякога противоречия между желано и допустимо. Както е в разказа „Люляци”. Затова пък трогателен в невинността си е любовният порив на врабчето, което се люби с образа си в огледалото на колата („Огледалото”)

Двата свята - женският и мъжкият - до голяма степен са противопоставени в авторския поглед. Определено, симпатиите му са на страната на женския свят. В него нерядко вилнее мъжката грубост, арогантност и насилие.

Защото светът и в далечната цивилизована страна е мъжки и в него самотната жена винаги е уязвима. Христина от разказа „Да ти разкажа” изповядва пред автора сполетелите я нещастия още с пристигането си в Испания.

Гнетящото чувство на захвърлена в големия чужд свят я кара да се довери на съгражданина си Петър, за когото тя се оказва просто сексуална плячка. Надеждата да получи помощ от него е жестоко поругана.

Но болката е още по-пареща, когато съпругът й не осъзнава моралната висота на нейната искреност, когато споделя с него преживяното. „Мъжката чест” не може да прости „изневярата”. Семейството се разпада.

Чрез образа на Бети от разказа „Изненада” са показани формите на социална принуда и унижение. Тъжно, примирително звучат думите й:

„Такава е съдбата на емигрантки като мен: всичко трябва да търпим. На мене поне редовно ми дават заплатата, а то има женички работят и им плащат след месеци. Отрязват им уговорените суми или въобще не ги дават и ги гонят.” Но тъмните облаци над героите нерядко се разнасят от неочаквано проявено благородство, както е при Бети. Едни като нея ще продължат да търпят, други носталгията ще ги върне в родния дом („Островът на блажените”).

Активното отношение на разказвача към случващото се изразява преди всичко чрез аз повествованието, което му дава възможност да се означи като едно от действащите лица.

Нещо повече, в много от разказите повествователят е водещият герой, който се самопортретува, анализирайки собствената си рефлексия на онова, което животът му поднася. Разказвачът е съзерцател с фина чувствителност.

Деликатен, дори романтичен, той е по-скоро колеблив, отколкото решителен в естествения порив на влюбен мъж („Коледна звезда”, „Градация”). Жената разпалва въображението му; ритуализирани действия поглъщат и излъчват душевните му вибрации.

Неговият вътрешен монолог е съотносим с този на жената от „Сродни души”.

Съпоставката доказва проникновението, с което писателят долавя специфичното в женската и в мъжката чувствителност. Срамежливата телесност не е демонстрация на фалшив морал, а отговорност пред собствения нравствен критерий за за човешки стойностното. В отношението на разказвача към жените то изглежда така: „Има красавици, по които другите лудеят, а мене не ме впечатляват. Не усетя ли интелекта и скритото послание в погледа на жена, не й обръщам внимание („Донателла”)

Темата за гурбетчийската несрета на българина звучи с различна острота в личната история на всеки от героите. Поругана надежда, семеен разпад, закъсняла съвест. И редом съпружеска нежност, подадена ръка, кавалерски жест. И всичко това сред вълнуващи картини на божествени природни красоти, появили се изпод перото на писателя Иван Миглев.

Разколебаването на жанровите конвенции в съвременната литература видимо е повлияло на писателя и той се чувства неограничен да разшири художественото пространство на разказа с нови образи, реминисценции или стилистични обрати.

Така някои от разказите се доближават повече до новелата („Изненадата”, Донателла”). В някои творби повествованието е немотивирано обстоятелствено („Изненада”), което не способства за поддържане на читателския интерес.

Не всичко, което се струва важно на автора, трябва да бъде „употребено” в разказа. Стилът е реалистичен, на места преплетен с риторични послания („Почти разказ”) или с притчова иносказателност („Сън”).

В в периода 2017 - 2024 г. Иван Миглев издава два сборника с разкази и четири романа. Те доказват безспорния белетристичен талант на писателя. Романът „Обет” получи много добра оценка от Николай Табаков в доклада му за годишния преглед на романовия жанр - 2023 г (В. „Словото днес”, брой 16, 2024 г.).”

На представянето на романа „Обет” пред читатели проф. Симеон Янев сподели следното за прозата на Иван Миглев: „Авторът се движи в една тоналност, която е дълбоко традиционна за българската литература и съкровена, това е стилистиката на Йовков, това е стилистиката на хора, които не носят, не познават и не искат да познават злото в света и в себе си.”

Забележителната литературна продукция на Иван Миглев се радва на читателско внимание. Очаква се подобно и от литературната критика.