Лалка Павлова

Знаем още от текстовете на Библията, че в основата на Божия промисъл за сътворението е заложена любовта и именно от нея произтича всичко останало. Може би точно поради това животът на всеки отделен човек е неразривно свързан с някакъв колектив - семейство, професионална общност, етнос, народ и т. н. Неслучайно от дълбоката древност до днес се възприема като неопровержима истина становището на Аристотел „Човекът е обществено животно. Човекът извън обществото е или Бог, или звяр.” И сякаш че генетично в него е заложена връзката с предците му, която не е само телесна, а и духовна, метафизична. Паметта му съхранява информация дори за най-древните ритуали, спомени за отминали времена и събития, нови представи за моделите на видяното лично от него или от други хора, за да може на базата на сравнението да си обясни света и промените в него, както и да знае в кои символи, пренесени през времето, са въплътени техните вярвания, чувства, нагласи и убеждения. Всичко това обаче се усвоява по време на социалния живот на всяка човешка личност. Познаването на историята на отделната общност, към която даден човек принадлежи, е необходимо условие и възможност за него да намери начина, по който да осмисли собственото си съществуване, защото истинските ценности лежат в основата на националния колектив, в самочувствието за принадлежност към народ и отечество. Интересното е обаче, че същата тази Библия, представяща Божия промисъл за сътворението върху основата на любовта, ни запознава и с Каин, с първия убиец, третият човек след Адам и Ева и първороден техен син, чието име в превод от иврит означава „този, който е получен”, поради което и Ева при раждането му произнася думите: „С божията помощ имаме мъжка рожба!”. Оказва се, че още със сътворението на света и на човека, в основата им свише е положено онова противоборство, което занапред ще ги движи в спиралата на Битието - Доброто и Злото, Каин и Авел. Мисля, че тъкмо поради това и Йордан Пеев, още в първото, въвеждащото в книгата му стихотворение („Гравюра в три цвята”), обръщайки се към отечеството си, представено символично чрез българския трибагреник в заглавието, поставя този болезнен въпрос, който нарушава покоя на дните и нощите му: „Какво си ТИ, надежда или рана, / копнеж и горест, порив и мечта?!”
Новата поетична книга на Йордан Пеев съдържа 50 стихотворения, разпределени в четири цикъла със собствен паратекст: „Трицветни многоточия”, „Стихометрии”, „Небесни графити” и „Любовни синкопи”, като самите им заглавия очертават техните семантични параметри. Първите два цикъла акцентуват националното и индивидуалното в пространството на един живот „обидно кратък”, в който лирическият говорител-поет иска да „раздаде без остатък” онова, което е вложила в него природата. През призмата на собствения си „словесен пъкъл”, потънал в „бездна” и „окован в неволи”, поетът се опитва да чуе песента на дърветата (знак за връзката му с трите измерения на Битието - подземно, земно и небесно), за да узнае оценката на висшите космически сили за собствения му живот до сега („Стихометрия”, „Гравюра в три цвята”, „Оредява гората”):

***
Оредява гората…
Едно по едно
дърветата падат край мене.
Най-старите,
вечни дървета,
остават без сянка.
Сбогуват се тихо с небето.
Изохква върхът им,
примесен с прахта на земята.
Изплашени птици кръжат
над своите бивши адреси.
Оредява гората…
Тревожният звън на кълвача
заглъхва в покоя.
Улавям се здраво
за своите коренни жили:
„Трябва прав да остана! -
повтарям си. -
Прав да остана,
прав да остана,
прав…
Да остана!
За Черната още е рано!”
(…)

Поезията, като изкуство на словото, въплъщава в себе си всички особености на отношението на твореца към обекта на неговото изображение. От огромното богатство на своите възприятия, впечатления, съпричастия или антипатии той избира само онова, което съответства на онези истини за живота, които рикошират по същия начин и в душата на неговите съвременници. Защото няма изкуство извън човешкото общество и извън човешкия индивид изобщо - дори и тогава, когато говорим за пейзажна лирика или за абстрактни понятия и метафизични представи, в детайлите на образите и картините, във философията на тяхната интерпретация, е вложено човешко мислене и въображение. И още нещо - даже един и същ обект на изображението в различните времеви отрязъци от неговото съществуване носи нови, различни характеристики и внушения така, както чудесно е илюстрирал този житейски факт френският художник импресионист Клод Моне в поредицата си от картини „Купи сено в Живерни”. Това се отнася с пълна сила и за всичко онова, което читателят ще открие в стихосбирката „Пастирът на светулките”. Поетът Йордан Пеев вече е натрупал в себе си представите и познанието си за жестокостта на времето, трагически белязано от историята на неговия народ. Затова, когато крачи по своята българската земя, с „нозе от чернозем” и с „коси от ръж”, наслаждавайки се на „воала от безброй звезди” над нея и на омагьосващата песен на щурците, сетивата му се сепват болезнено и от звъна на синджири, от тропота на копита и от озверения вик на османските орди „Аллах!”, осквернил нейната девствена красота и подменил пъстроцветната палитра на красотата й с черно-бяла. Въпреки тематичната близост с творчеството на Ботев и Вазов обаче поетичните му текстове ни казват и нещо непознато за тях, защото Йордан Пеев живее и твори в една друга България. Ботев и Левски отдавна са мъртви и в днешното време за народа му ги възкресяват само „политическите влъхви”, които се кичат с имената им „както се кичат с медали”. Той отдавна е осъзнал, че историята на бива да бъде само познание за миналото, а и инструмент за осъществяване на пълноценна връзка с настоящето и бъдещето. Защото не е достатъчно да знаем какви са били дедите ни, по-важно е след време какво ще кажат за нас собствените ни наследници. Историята формира мироглед, отношение, внушава идеи, но тя би била безполезна, ако потомците не претворят нейните уроци в сегашността. За съжаление обаче в днешния фалшив театър на обществената сцена, под блясъка на „станиолни ореоли”, в името на Ботев се кълнат толкова много „костюмирани лакеи”, че става страшна, почти демонична онази проверка на втори юни, при която само „въшките мрат по мъжки”. И под димната завеса на салютите прозира ужасяващата истина, че „живеем с чувството, / че сме народ, / а се оказва, / че сме население…”:

(…)
И в барикадите от групов страх
дими кръвта,
димят комините.
И в дим
и в прах
издишват вярата на поколения.
Издишват обещания,
лъжи…
Дими централно.
И мени се в дим
на Пеньо Пенев пурпурния залез.
Дими баща ми,
тъй необходим.
Дими и влакът,
който го докара.
Димят Надежди,
Съвести,
Епоха…

Образът на дима е многозначен символ, който може да има различно значение в зависимост от асоциативната връзка, която осъществява - да е знак за огън (като синекдоха за назоваване на цялото чрез част от него), но може да носи внушенията и за угаснал огън, като аналог на пепелта, но за разлика от нея - издигащ се към небето. Може би затова в Тибет той е знак за възнасянето на душата към отвъдното, а в Китай димът от папратите и тръстиките изпълнява ролята на ритуално пречистване. В лирическия текст на поета Йордан Пеев обаче димът е по-скоро остатъчен отпадък след изгарянето, след унищожаването на онези жизнени опори на човека, които до този момент са поддържали в душата му „стремеж към вечното Възкресение”. Затова димът на комините „издишва вярата на поколения”, бележи краха на мечтите им за смислен човешки живот, притъпява будността на тяхната съвест и чувството им за справедливост, като всява страх от хората „в костюм и вратовръзка”, водещи сънародниците му по мрачните пътища на някакво жестоко, „планирано клане”. В „несбъднатия час” на мечтите, „сред крясъка на чайките” и под „разплисканите” си илюзии, човекът като древния Сизиф продължава да бута нагоре тежкия, непосилен камък на унизителното си битие. Докато „по сипея на спомени разхвърляни / внезапно спусне се в света на мъртвите…” („Дим”, „Дихание”, Илюзии”, „Нощ”). Като в някаква сюрреалистична картина на Салватор Дали третият цикъл от стихотворения в книгата събира живи и мъртви, за да представи на читателя поуките от житейските битки, до които Йордан Пеев е почерпил от онези, които вече не са между нас. Болезнено жива е все още раната от загубата на приятеля, човека, поета и учителя Таньо Клисуров, посвещението на когото поставя началото на тези своеобразни „Небесни графити”, изпълнени с горчиви истини:

(…)
Нощта е мелница,
нощта е ялова.
Плачът е песенен…
И все сме в края си,
в спор със началото.
Човек е в равенство
само с камъка…
(…)

По подобие на своя събрат по земната мисия да бъде поет - Иван Динков, който, брулен от студените есенни ветрове под небето, което „светлее кърваво”, за да му каже, че „ никоя победа не връща мъртвите”, и Йордан Пеев вече е достигнал до своето откритие сред „тълпите от лъжльовци”, че реката Йордан е „река без устие”, че с „бодливите стебла на думите” му плетат венец и в погледа му „забиват пирони”. („На Таньо Клисуров”, „Сън преди Йордановден”, „Дон Кихот”, „На Димитър”). А нощта е все по-тревожно близо „под смешната наивност на света,/ че всичко почва с нас, / и с нас ще свърши”… Защото сред натрупаните тишини от спомени викът „О, Господи…” не може да промени нищо:

(…)
Смъртта е неизбежна като факт,
неумолима бездна в календара,
и всеки жив е опит за антракт,
за кратко да отдъхне Мелничарят,
преди да смели житния ни клас.
И с две монети да склопи очите ни.
Прегризан звън е сетният ни час,
под ехото на вечното
„ОБИЧАМ ТЕ!”

Тъй като този фрагмент от стихотворението „На Димитър” представлява финал на третия цикъл в книгата, а предхождащата възгласа „Обичам те!” форма на изказ е „Ние”, „ни”, читателят интуитивно се пита: Кого обича Йордан Пеев? Димитър, Бог, живота, света, Отечеството, Истината?… Или всички, взети заедно? Знаем, че между обичта и любовта има съществена разлика. Обичта е алтруистично понятие, осъзнат избор на личността, тя е заредена с уважение, привързаност и всеотдайност, без да се очаква нещо в замяна, тя е онова трайно чувство, което има способността да аксиологизира човешкия живот и да му придаде смисъл. Тя е пъпната връв, която ни свързва с дом, родители, деца, семейство, приятели, роден край и Отечество. Тя е онази несъзнателна сила, която прави желана дори смъртта по пътя на духовното извисяване на човека. За разлика от нея любовта е страст, емоция, която пламва бързо, но е и кратколетна, тя не е постоянна величина, а идва на приливи и отливи, и най-важното - лишава личността от правото на избор. Затова в говоримата ни практика битува изразът „Любовта е сляпа”. Истинската й сила и красота блясва пред очите на околните във времето на нейната споделеност. Още в дълбоката древност Аристотел я определя като „една душа в две тела”, а Лао Тзъ твърди, че „от всички страсти тя е най-силната, защото атакува ума, сърцето и усещанията едновременно”. В своите „Любовни синкопи”, последен цикъл в новата му поетична книга, Йордан Пеев я интерпретира като временна загуба на съзнанието, като отделяне на душата от тялото, за да й се даде възможност да види необятните слънчеви простри на Рая. И макар че по много свои белези наподобява болестното състояние, коментирано от психолози и психиатри, поетите я възприемат като Божи дар свише, който компенсира всички земни страдания на човека:

***
Дълго във очите ти ще гледам -
внезапни и любовни извори,
в които ме потапя синева…
Очите ти -
безкрайни откровения,
събрали в себе си
нощта и утрото,
надеждата и болката,
копнежите…
Две нежно разцъфтели лавандули.
Не ги затваряй точно в този миг,
недей заспива,
чуваш ли?!
Сънят е кратка смърт,
в която се изгубваме завинаги,
а имам още толкова мечтания,
които сбъдвам само чрез очите ти.
Не ме убивай с липсата им,
моля те,
че сам,
без тях,
съм просто недопита чаша ром,
забравена на масата…

Сред ожесточените екзистенциални битки лирическият говорител-поет търси спасение и утеха в лоното на любовта, в онова „лудо пиянство”, чрез което иска да възстанови „счупените стомни” на дните и нощите си, да се наслади на „летния сняг и цъфтежа на зимата” в косите на любимата жена, защото е убеден, че именно „чрез НЕЯ” светът продължава да расте. Във всяко едно от 18-те стихотворения на този цикъл обаче, редом с насладата от споделеността на чувството, се носят приглушените звуци на болката от предстояща раздяла („Ако спреш да ме обичаш”, „Без теб”, „Дъжд”, „Все мислех”, „Писмо”, „Бури”). Ехото на мълчанията в тях зарежда изтръпналото му сърце със съмнения и страх от онзи „дъжд от думи за сбогом”, който сред синкопите на чувството трови душата му:

(…)
Но случи ли се с теб да се разминем,
макар и жив,
повярвай -
ще съм мъртъв
от метастазите на твойта липса…
Лиричните синкопи на копнежите
ще се взривят
в гърдите ми като гранати.
„Писмо”

Животът е като морето - „един разглезен мъж, / безброй момичета прегръщал”. С устните на вълните си то целува техните млади тела, но песента на прибоите му не обещава нищо. Финалното многоточие на стихотворението „Морето” е заредено с признанието, че всичко онова, което е било, е само един краткотраен синкоп, след който „всевластникът Живот” (като при Хр. Смирненски) отново връща човека в света на лъжите, на измамния маскарад на човешкото всекидневие, на страха от утрешния ден. Защото след наивния опит за постигане на щастието „лиричната жар” се превръща в скреж, за да „отпечата в пепелта под нас / Светулка и Човек в едно събрани…” („Дихание”).
Оказва се, че въпреки зареденото със светлина заглавие („Пастирът на светулките”), обещаващо помощта на Бога в усилията на човека да намери своята Нирвана, новата стихосбирка на поета Йордан Пеев си остава една тъжна книга за несбъднатите човешки надежди.