Станислав Сивриев

На легендарния Братан Шукеров

Коварен враг ми открадна жестоко родината,
коварен враг я притисна с желязна нога,
и его ме млад партизанин, аз бродя в горите
поел автоматка димяща в размирна ръка.

О, моя родино разплакана, в сълзи удавена
бедняшкото твое тегло ме дълбоко боли,
боли ме жандарскня бич в ръката му гадна,
кръвта ти пурпурна, която димейки шурти.

Гората е малка за моята болка огромна,
обидата долна ме пари и стръвно гнети.
Балкани, прикътвайте сина си стръвно подгонен,
ти, ветре, сълзите отвей от искрящи очи!

Кажи ми, Българийо, ти на кого си родина,
на тез що крещят, че си тяхна и стрелят по теб.
Да, ние не можем да кажеме днес, че те имаме -
другаря затворник не вижда и твоето небе.

И не че съм лош сии на своята бедна родина,
аз бягам от нейните ядно размирни села -
от обич велика ний всички в едно ще се вдигнеме
в последна борба, на атака жестока с врага.

Врагът е коварен - очите му стръвно ни дебнат.
Ех, родни балкани, открийте си топлата гръд!
Вий, нощи родопски дълбоки, размирно потайни
прикрийте отряда в засада за бой със врагът!

Разведката каза, че той ще премине по пътя,
а нашата явка е там с оковани ръце;
за бой приготви се, за бой, автоматко ти вярна,
със тебе ще плюя в жандарското гадно лице.

Денят се усмихва през сълзи и ясен и ведър,
балканът с бунтовен напев издълбоко шуми.
Ех, ден партизански, през лятото колко си щедър,
ти четнишка волност в гърдите стихийно кипи.

… Но днес враг коварен откраднал е мойта родина
и стръвно притиска я с свойта желязна нога…
А тъй е логично и просто да бъда в гората
в ръцете мъжествено стиснал димящ автомат.

Ний свързахме своята участ с гората размирна,
с планинския склон и хайдушките тайни места
и сякаш не вярвам, че все някой ден ше се втурнеме
и с радост и с лудост залееме наште села…

На планината, юли 1944 г.

——————-

в. „Родопска мисъл”, г. 10, бр. 4, 20 май 1945 г.