Александър Карпаров

Около светналите електрически глобуси на улицата играеха снежинки.

Ана Михайлова и Николай Андреев вървяха един до друг, говореха весело и се смееха. Ана бързаше да се прибере по-рано вкъщи. Майка й била болна. Николай я изпращаше.

Покрай тях минаваха хора, забързани, мълчаливи и отрупани от сняг - изглеждаха малки и странни. Отдалече, предупредителният звънец на трамвая весело разкъсваше тишината на зимната вечер.

Стигнаха пред вратата. Уговориха си среща за другия ден и се сбогуваха. Ана изтича по стълбите. Николай се върна сам по улицата. Беше още рано да си отиде вкъщи. Отби се в кафенето, където по това време се събираха другарите му след работа.

Те бяха там. Казаха му, че тази вечер ще отидат в клуба на чая на „Здравец”. Дошъл един приятел от провинцията и решили да го заведат. Помолиха го да дойде.

Николай се съгласи. Решиха да се срещнат в клуба и се разотидоха да се облекат.

Николай се бръснеше. Размисли. Отиваше сам, без да знае Ана. Но нищо, ще й разкаже на другия ден защо е отишъл. Били са само мъже. Тя ще го разбере. Ето вече две години са всеки ден заедно и нищо скрито нямат помежду си.

Николай Андреев се качваше по стълбата на клуба.

Беше силно осветено. Отгоре през отворените врата на големия салон се чуваше начупеният ритъм на джаза.

Пред входника хубави момичета в бели, сини и розови дълги рокли с разголени рамене и мъже в бели колосани ризи и смокинги пушеха цигари, разговаряха си шепнешком и после силно се смееха. Този танц почиваха навън.

На Николай му стана весело, затананика мелодийката на танца, свали си шапката, балтона и галошите и ги остави на дрешника.

Немирните очички на едно русо дяволче с извити мигли, в прозрачна розова рокля, подпряло се небрежно до дрешника, му казаха: „Добър вечер, господинчо! Късно е, къде се бави до сега? А защо си сам?” Колко още много му казаха в един миг тези две очи. Тя леко си подвижваше раменете, сякаш танцува. Закачлива, весело подсвиркваше тихичко.

Николай се престори, че не я забелязва. Тя прехапа устни, разсърдена, Николай се усмихна, тя отново се развесели, завъртя се на токчетата си и му обърна гръб. Николай прихна, влезе в салона и се заоглежда да търси приятелите си.

Големите полюлеи осветляваха силно салона. На средата танцуваха пъстри двойки, а наоколо до стените край масите седяха някои, които почиваха или не обичаха да танцуват.

Оркестрантите ставаха, сядаха, подвикваха и огъваха телата си с ритъма на румбата. Гъмжило от весели младежи, които бързо тъпчеха на едно място, въртяха се, успокояваха се и почваха плавно да танцуват.

В миг угасна светлината на полюлеите. Светнаха цветните снопове на прожектори. Оркестърът смени румбата с плавните звуци на мексиканско танго. Звуците на акордеона водеха тези млади мъже и жени бавно в унес към Мексико. Сините и червени светлини на прожекторите огряваха младите лица, цветните рокли, розовите рамене и белите колосани ризи.

Премрежени погледи, весели лица, замръзнали, безстрастни усмивки и няколко леко изкривени лица от ревност се носеха с тангото из салона.

Николай беше закъснял. Всички вече се забавляваха. Търсеше с очи на всички страни приятелите си. Изведнъж между танцуващите двойки на светлината на прожектора видя Ана! Танцува с Генев. Онзи Генев, с когото те и двамата отскоро се бяха запознали. Как може? Какво търси тук? Нещо парна сърцето му, краката му се олюляха, но никой нищо не забеляза. Изненадата светкавично го прикова в този миг. Но изведнъж, неочаквано и за самия него, той се опомни, гордостта и самолюбието го въздържаха. Тя го видя. Остана като вцепенена. Поздравиха се. Генев я попита нещо, тя му отговори и после той погледна към вратата, където беше Николай.

Значи затова бързаше да се прибере. Майка й била болна.

Лъжла, като всички други, - мислеше си Николай и струваше му се, че салонът се люлее. Видя приятелите си насядали около една маса в дъното на салона, и те го видяха и му махнаха с ръце, тръгна към тях. Провираше се измежду танцуващите двойки. Когато се изправи пред масата, той беше спокоен и изглеждаше дори весел.

Ана не очакваше да види Николай тук. Не беше мислила за тази среща. Бледа, тя трепереше. Генев я придържаше. Не можеше повече да танцува. В главата й се преплитаха едновременно въпросите: Защо е дошъл? Не беше ли я проследил и сега я изобличи? Ако не е така, защо той е тук. „Да се забавлява с някоя друга? Значи така, да ме изпрати до вкъщи и после на чая?”…

Тя дори измисли една лъжа, която я поуспокои за малко: аз дойдох да те изоблича, знаех, че ще бъдеш тук.

Тези две същества, които се обичаха, познаваха, вярваха си и се бяха разделили пред пътната врата преди няколко часа спокойни и щастливи, сега вече бяха съвсем нови хора един за друг.

Този танц се свърши. Ана се отпусна на един стол зад колоната на другия край на салона. Прехапала долната си устна до кръв, едва се задържаше да не заплаче. Нали се обичаха.

Генев се въртеше около нея излишен и запита:

- Сега какво ще правим?

Тя му отговори като в треска, сякаш бълнуваше:

- Нищо. Моля Ви се, мълчете. Не ме питайте. Ще кажем, че тук сме се срещнали случайно. Ще кажа, че съм го проследила тази вечер. Ще кажа… Не зная какво да кажа. Вижте, къде отиде. С кого е?

Генев гледаше право зад колоната към онзи край, където беше отишъл Николай.

- Ето там. Той е с приятели.

- Жена има ли при тях? - запита Ана и се изправи и тя да види.

- Не, само мъже са.

Николай не беше мислил, нито очаквал да преживее такова разочарование.

- Ана е тук, - обади се някой от приятелите му.

- Да, видяхме се. Аз й казах да дойде тук, - излъга Николай и душата му се успокои напълно.

После пиха вино, говориха за студентството си и гледаха танцуващите.

Николай стана. Затърси Ана. Покани я. Танцуваха. Настръхнала, тя очакваше, той ей сега да избухне и да почне да я пита: „Защо е тук? Защо го лъже?” и свършено, край на всичко. Ще я изпъди. Ах, този Генев, като крадец се беше промъкнал между тях, - искаше да си открадне нещо незабелязано.

Тази вечер Николай й се виждаше още по-хубав. Черните му коси, гладко вчесани, лъщяха на светлината. Очите му блестяха. Танцуваше бавно и тихичко пригласяше на оркестъра. Беше спокоен. Безразличен. Сякаш всичко тук беше предварително уговорено и наредено да бъде така, нямаше нищо необикновено. Не бяха ли двамата заедно на чая?

О, колко хубаво щеше да бъде, ако беше така… Преди да танцува с Николай, тя беше танцувала с един негов другар от тяхната маса, той й каза, че видели Николай и го поканили на чая. Той обещал да дойде, като доведе и нея.

Тя сега вече знаеше защо той е тук, но си мислеше, че по-добре щеше да бъде, ако и той беше дошъл с някоя друга жена, така вината й щеше да бъде по-малка и сега щеше да й бъде по-леко… Защо не я пита какво търси тук?

А защо е излъгал другарите си, че той я поканил на чая? Да я прикрие? Съучастник в нейната изневяра?

Да не я изложи? Или пазеше себе си? Срамуваше се за себе си или за нея? Дори казал на другарите си, че той е изпратил Генев, да я вземе от къщи и да я доведе на чая: това знаеха другарите му, а истината знаеха Ана, Николай и Генев.

Косите на Ана бяха накъдрени тази вечер. Николай разбра защо тя бързаше да се прибере вкъщи така рано.

Когато се свърши този танц, той я покани да дойде с Генев на тяхната маса - така щяло да бъде по-добре.

Между толкова много хора, в блясъка и шума, тази нощ там всеки беше се отдръпнал дълбоко в себе си и гледаше учудено, привидно весел, ненужно усмихнат, и самотно печален…

Оркестърът засвири. Смелите и опитни танцьори излизат първи по средата на салона самоуверени и почват да танцуват. Между тези прекрасни момичета и изящни мъже, почнаха да се провират и други двойки, които танцуваха само за себе си.

Ана мълчеше. Генев седеше неудобно от масата. Николай престорено весел говореше за най-безразлични работи, а останалите се забавляваха всеки по свой начин без да подозират за тайната на тримата.

Всеки от тримата очакваше нещо. Ана - края. Генев по-скоро да избяга, а Николай - отмъщението.

Ана забеляза снизходителната усмивка и прекалената любезност на Николай, когато говореше с Генев. Генев сега й се виждаше малък и жалък и това още повече потискаше душата й. Николай блестеше.

След един танц Ана събра останалите си сили и едва можа да каже:

- Николай, уморена съм. Да си отиваме.

- Ана, моля те, нека господин Генев те изпрати. Искам да остана още с приятелите си. Отдавна не сме се събирали като тази вечер, - отговори той и стана.

Тя го изгледа натъжена и учудена, защото се надяваше, че той ще я изпрати.

Ана кимна леко с глава на всички и едва прошепна:

- Лека нощ.

- Лека нощ, госпожице Михайлова.

- Утре ще се видим, както сме уговорили - добави Николай и тръгна с нея, да я изпрати до входа на салона, Генев вървеше неловко след тях.

Излязоха на улицата. Ана поиска да остане сама и каза бързо, отсечено и сърдито на Генев, сякаш само той беше виновен за това, което се случи:

- Идете си. Не искам да ме изпращате. Сама ще си вървя.

Генев смънка нещо виновно и гледаше плахо. Ана извика таксито, което беше наблизо.

Валеше сняг.

Ана каза на шофьора улицата и номера и се отпусна бързо на седалището, сломена от яд, срам и скръб.

Ах, да можеше това такси да лети непрестанно в тази зимна нощ, никога да не спира. Да я отнесе далече някъде в нови места, при нови хора, да избяга от настоящето си, от миналото и да живее онзи живот, за който бленуваше. И ето я там, една нова жена, такава, каквато искаше да бъде … Но изведнъж тя се стресна, стори й се, че се разделя с Николай и се уплаши. Раздяла. Отново раздяла.

Но този път как ще я понесе. Когато се разделяше друг път, лесно забравяше, а сега?… Трябваше ли така глупаво да свърши? … Не можеше да си прости. Тя е виновна и беше готова на всичко, само да може да се поправи станалото и да бъде всичко както преди. О, колко хубаво беше…

Стигнаха. Влезе вкъщи тихо на пръсти, да не събуди майка си. Съблече се и легна веднага, зави се през глава и заплака. И отново продължиха мислите й от таксито.

Утре ще се срещнат, но как ще го гледа в очите?

Как ще му обясни? Ще го помоли да й прости и никога вече няма да прави така. Обича го, сега беше сигурна в това.

Ще му признае грешката си. Колко хубав беше той тази вечер, - умен, добър, спокоен. И с какво пренебрежение се отнесе към Генев. И как той я прикри пред приятелите си. Но защо не я изпрати? Защо я остави на Генев?

Ана се разхълца и повтаряше: „О, Николай, моля те, прости ми. Нали се обичаме както преди?”

И после отново се заоплита от мисли. Ако беше си отишла още в началото, когато видя, че приятелите му са там? Но те щяха да му кажат, че са я видели и щеше да бъде по-лошо. По-добре, че остана в салона. И сега какво ще му каже? Истината. Нищо не трябва да скрие. Те се обичаха и се разбираха само с едно движение на ръката - от едно трепване на някой мускул на лицето, с един поглед те си казваха толкова много неща, че за нея сега беше ясно, че той още в първия миг, когато я видя там, разбра всичко. Не можеше да го заблуждава с нищо, глупачка.

Излъга го, да се прибере рано. Защо го направи? Без нужда, без желание, така просто без много да мисли реши да отиде на чая. Но утре ще му обясни всичко за това глупаво приключение, той ще й прости, ще забрави и после всичко ще тръгне както преди.

Ана се успокои за един миг и на душата й олекна, но внезапно отново заплака, обхваната от безнадежност.

Уморена заспа малко. Събуди се уплашена. Подскочи от леглото си и за миг всичко си припомни… Колко хубаво би било, ако всичко това беше само един сън, от който тя сега се пробужда. И днес те ще се срещнат чисти както вчера и радостни ще се гледат в очите с любов и вяра. А ето, тя го излъга. Защо отиде на този чай, сега не можеше да си отговори, а вчера не се питаше за това, знаеше само едно, че трябва да отиде, неразумна. Сега тя разбра, колко много е обичала Николай.

Николай се прибра на разсъмване. Нощта беше минала неусетно между приятелите. Той беше доволен и спокоен, че се овладя в онзи миг, когато я видя.

Легна си и все му се искаше да си тананика тангото, което танцуваха заедно. Сърцето му беше тревожно, а душата му беше огорчена. А утре? Да отиде ли на срещата? Ще отиде. Реши и сви устни в закана, почна отново да мисли за Ана. Изплуваха дните от миналото лято, когато за първи път я срещна. Беше изпратен за един месец да проучи рудника на село Осиково. Личеше по всичко, че на северния склон имаше богати залежи от руда. Дните му минаваха в работа, тихо и спокойно в планината. В един от онези светли и слънчеви дни, когато почва лятото и небето е бистро синьо, той я срещна на пътеката, която криволичеше между полегатите криви квадрати на нивите нагоре към мината. Отначало, тя му се стори отдалече като голямо цвете, което се движи - откъснат слънчоглед, носен от някого над нивите. Приближиха се. Насреща му бавно вървеше стройна, млада жена с широкопола сламена шапка със синя кордела. Тънка пъстра рокля, притисната на гърдите, падаше свободно надолу по дългите бедра. Беше пек. Хиляди мушици бръмчаха. Синурите бяха изпъстрени с цветя. Те бяха само двамата, тя се качваше на горе, той слизаше. Шапката хвърляше сянка върху двете сини очи, които той за първи път виждаше. Коя е и кога е пристигнала в това забутано селище? Пътеката беше тясна, той се отби и нагази цветния синур. Тя мина бавно край него и кимна леко с глава да благодари. Очите имъ се срещнаха за първи път там горе, той свали шапка и отмина.

Същата вечер директорът на училището в селото го покани. Тя беше там.

- Сестрата на жена ми. Вчера дойде на гости за няколко дни - представи я любезно домакинът.

- Господин Андреев, инженер, дошъл по работа в мината.

Запознаха се. И двамата скриха, че през деня са се виждали горе всред нивите.

И после вече всеки ден се срещаха Разхождаха се в гората, лежаха по ливадите, в онези омайни звездни нощи и слънчеви дни в планината. Птичките пееха за тях най-хубавите си песни… Така почна любовта им. После се завърнаха и двамата в града, тук се срещаха всеки ден след работа. А празничните излети в планината… И сега тази нощ всичко рухна. Колко много й вярваше. Но, той беше сигурен, че тя прави това за първи път - направи го от глупост. Ана е добра! Тя го обича, сега сгреши, и Николай беше сигурен, че тя се разкайва.

Той й прости и реши никога да не говори за тази нощ.

Унесен в мислите си, Николай пушеше непрестанно.

Ревнуваше ли я? Да. Значи той се страхуваше да не я загуби. Той я обичаше, това разбра добре тази нощ…

Изведнъж прекъсна мислите си, скочи от леглото. Не беше дремнал. Трябваше да отива на работа.

Денят със своята обикновеност отне малко от тревогата на двамата през изминалата нощ, която всеки прекара по свой начин и ги разведри след безсъницата.

Привечер се срещнаха. Червилото и пудрата бяха заличили от лицето на Ана сенките на безсънната нощ. Николай беше бодър с една пресилена усмивка, като че нищо не беше се случило.

Ана подаде виновно ръка и наведе глава. Сърцето й биеше усилено. Ако не бяха се срещнали на улицата, беше готова да се хвърли в краката му и да заплаче.

Николай видя молба в очите й. Те искаха прошка. Ана очакваше той да заговори за снощи.

Той мислеше за изневярата - тя за своята глупава постъпка, а говореха за друго и вървяха безцелно по улиците.

Николай, когато забеляза, че я измъчва очакването, реши нищо да не говори за чая. Тя се опита да заговори, но той я отклони бързо и се престори, че не е чул.

Часовете минаваха мъчително. Беше студено, но тя не усещаше. Почна да се упойва като с наркоза от своето напрегнато очакване.

Почна се една тежка, безкръвна, дълга битка, в която един победител, опит от победата си, продължаваше да нанася непрестанно удари на своя враг, - страшна битка, която уморява и изтощава, нервите се изтъняват като тънки свилени нишки, готови всеки миг да се скъсат, - битка, която възникна най-неочаквано между две близки същества, които се обичаха, и сега опустошаваше една душа и озверяваше една гордост.

Тя изкупуваше нанесената обида на неговото самолюбие.

Дните минаваха тежко.

Ходеха както преди през празниците на ски по планината, спяха по хижите, събираха се с весели компании.

През делниците се срещаха всяка вечер. Дойде пролетта.

Със свито сърце Ана живееше с надежда, че някой ден той ще заговори, но той все така мълчеше. През лятото отидоха няколко пъти на риболов по близките реки и там тежеше нещо помежду им. Дали те не бяха забравили какво точно беше се случило и сега само мълчанието за него беше останало.

Тя го следваше навсякъде покорна и мълчалива, като сянка. Тя се превърна на гладно кученце, което се завира в краката, скимти за късче хляб, а той дори често не го забелязва и го настъпва.

Ана нямаше право в тази любов. Тя не можеше да му говори за обич, ревност и вярност. Всеки ден можеше да бъде изоставена, струваше й се, че вече нищо не й остава.

Беше като ограбена.

Той не знаеше дали я обича още. Вярно, беше й простил мълчаливо и когато разбра колко това мълчание я измъчва, реши това да бъде отплатата, той не виждаше онази Ана, която обича, а един неприятел, когото той трябва да измъчва.

Ана очакваше от него няколко прости въпросчета и беше хвърлила надежди и радости, сън и спокойствие в ненаситната уста на неговата гордост, превърната на огромен звяр. Не му стигаше вече само нейното разкаяние.

Искаше още нещо. Той мълчеше - тя очакваше.

Ана почна да мрази гордия и ненаситен Николай. Искаше да се освободи, но беше здраво окована.

Навикът беше спуснал един мост между двамата и по него минаваше всеки ден нуждата да се срещат -да бъдат заедно.

По-добре да беше я наругал, ударил или изоставил, но той избра най-тежкото наказание - мълчанието.

Една вечер той неочаквано заговори нежно за онова лято в планината и изведнъж бръкна в джоба на жилетката си, извади една синя сгъната тънка книжка, почна бавно да я разгъва и с една самонадеяна усмивка гледаше изпод вежди Ана. Тя наблюдаваше спокойна движенията на пръстите му, които разгъваха книжката. Вътре имаше два златни пръстена.

Ана изненадана втрещи очи.

Николай хвана леко лявата й ръка и каза:

- Ето, Ана, това са нашите годежни пръстени. - Гласът му звучеше твърдо, сигурен в нейното съгласие. По лицето му пробягна великодушна усмивка и се скри в тънка пренебрежителна гънка към левия ъгъл на устните му.

Тя видя в този миг как той тържествуваше от благодеянието, което извърши, сви вежди, отдръпна бързо ръката, в очите й блесна смелост, която бързо и неочаквано просветна в нея, - пробуждаше се внезапно от един жесток сън. В това малко, слабо същество, което беше обезличено, сега се пробуди един горд човек.

- Не. Не, Николай, това няма да бъде. Сега вече всичко се свърши. За какво съм ти аз? Ти искаш да го направиш, защото обичаш само себе си. - Тя говореше бързо, решително бранеше в този миг онази малка частица от човек, която беше останала у нея и сега щеше да бъде унищожена.

Николай я гледаше изненадан, не можеше да се опомни.

Тя продължи:

- Защо не поиска да ти обясня за онази нощ? Защо ме измъчи толкова много до сега? И мислиш така да продължи цял живот. Не те обичам вече, ти уби у мен любовта. И ти не ме обичаш. Защо сме заедно без любов? Ти не си длъжен да се ожениш за мен. Аз те освобождавам от това задължение. Сбогом, Николай.

Тя тръгна напред по улицата със сигурни стъпки, крачеше смело, горда и свободна. Беше й леко, след едно освобождение, което дойде така неочаквано.

- Ана, остани, почакай, моля те, - викаше след нея Николай. Той остана сам безнадеждно отчаян от раздялата, за която не беше мислил, сигурен, че Ана е негова.

————

сп. „Българска мисъл”, кн. 7, 1941 г.