ПОД ОБСАДА
Из „Ленинградски цикъл” (1941-1943)
превод: Любомир Духлински
***
Не бягам аз от лоша слава.
Да клевети кой както иска.
И смърт край моята Нева,
напразно картите изписват.
Не ще напусна моя град,
венчан със траур и със слава,
от мостовете всеки камък
за величав живот разказва.
Тук всеки паметник възпят е
с пророчествата на поета,
и Пушкин е със Фалконет -
в безсмъртен двоен силует.
На верните си вярна, Памет!
На твоята река по дъното
са знамена, лица и имена
и бронза диша, жив е мрамора.
Да те сменя за битие,
за тишината в глуш безславна,
тебе, наследство мое - не,
град мой, великодържавен?
То значило би да предам
и себе си на вечното сиротство,
за шепа леща да продам
кръвта на бащиното първородство.
1941
В КУХНЯТА
I.
Живея в ледената кухня,
спомняйки си грехове
и с вкочанената ръка
нощем пиша стихове.
Сутрин - отново суматоха.
Направи ме мъдра, Господи -
брадвата владея лошо,
да нацепя поне три трупи!
Не на това ме учиха
в живота, това е беда!
Не там ме насочваха
в младостта ми със силата.
Печката пуши, едва грее,
в кухнята мирише като в ада.
Няма коминочистачи - болеят,
крака не ги държат и падат.
Но простата наука
кой от нас не е преодолял?
Пъхам ръката си в комина
и изгребвам черния паспал.
А после отивам за хляба,
на опашката обичайна.
Сивее небето в тъмнината,
а зората е обикновена, мрачна.
Черна като мрачни декори,
сянката на нощта лети нагоре,
денят студен оголвайки
и гладен - но все пак нов ден.
Но с младенческо упорство
и за живот, с волята съща,
влизам във единоборство -
бъдният ден да заслужа.
Ще открадна от съдбата -
нека да ми прости тя -
грам живот и грам щастие.
Грам огън и грам хляб!
II.
В кухнята плъх танцува от глад,
тенджери тракат в тъмното.
Не го плаши нито студа,
ни холерата, ни куршумите.
Защо беснееш толкова, старче?
Няма тук да намериш дори кора.
Тук има само зло наказание
и храната вече е сън и мечта.
Или с мене стана приятел ти?
И в тази замръзнала сграда
чакаш спасение в дългите дни
да се стоплим с дъха си двама?
Късно е, приятелю, досети ли се!
Хем верен си, хем вина нямаш.
Останахме двамата с тебе сами
тишината да пазим, оглушала.
1941
III.
В Рембрандовия полумрак,
край тлеещата печка,
плъхове, танцуващи гопак -
каква зашеметяваща гледка.
Ледени тапети в сивия мрак
по стъклата в студа оцелели
силуети прозрачни лутат се там
на хора гладуващи и оголели.
Разговор тих край печката пак
и, разбира се, възвишен, безкраен.
А ограбва ни времето, дяволски знак,
и е всичко така краткотрайно.
За това, че не току тъй сега
съдбата си сме разгневили,
че родината ни е в страшна беда,
а волнодумци сме - всички ние.
Че е по-трудно да погребеш,
а да умреш съвсем не е трудно…
На беседата нишката скъсва се,
запищява сирена безумно.
Наливаме чай от боровинки,
все още имаме чаши.
И става горещо в душите ни
и във стомасите наши.
Разговорът ни някак затихва,
сирената по-глухо вие…
А Времето, стар крадец, хитър,
гледа в упор и душите ни пие.
<1941 или 1942>
НОЩНИ ДЕЖУРСТВА
I.
Свързочниците сгорещиха печка,
никак не пожалиха дървата.
Дежурна съм. Не трябват свещи.
Въгленчета светят в мрачината.
За хляба ми омръзна все да мисля,
освен това пък той не съществува.
Олеква тялото, остава все по-малко сила,
това е нищо, то не ме вълнува.
Всичко ще забравя в този миг със книгата,
нека има под прозореца стрелба.
Нека се тресе, снаряд да мести къщата -
няма да се вдигна, тъй съм слаба аз.
Пияна съм от книжната наркоза,
от въображаемите мои чувства…
За милост имам все още сълзи.
И този свят все още не е пуст!
II.
Пост на покрива. Гася фенера.
О, нощите са розови сега!
А някога обичах белите -
ала по-страшни тези са.
На огньовете във пръстена
разцъфва алената им дъга.
Всичко там ще изгори до въглен,
от миналото всичко там изтля.
И само ти, мое безсъние,
без тръпка и без риск си с мене,
гледаш в огъня небитието,
което много близко дебне.
Омагьосана, на запад гледаш,
в заревото на Кронщад,
сенките на куполи. И тишина, и пустош!
Дали някога е имало тук град?
III.
След нощ на дежурство съм толкова уморена,
че не ме радва даже отбоя след тревогата.
На разсъмване се завръщам дома, олюлявайки се,
през виелица, и да видя пред себе си нищо не мога.
И макар че като живак утрото вече блести,
градът още спи, забулен в мътилката зимна.
На самотата часът това е. Но защо ме тресе,
да се стопля и да заспя искам само безименна.
На поставката чайникът кипи у дома,
оцелели, прозорците потни са от топлината,
на кушетката малка оправих постелката аз,
до възглавката томче на Дикенс ме чака.
О, блаженството на покоя! Колко сладко е то!
И какво по-скъпо от него? Да се свети този час,
когато кротко градът спи между две тревоги
и за кратко утешава душите ни тишина.
***
Камбаната зла на смъртта
позвъни у нас на вратата.
Наистина ли е краят това?
Не искам, не искам! Не вярвам!
С петите ни слагат напред,
привързват ни към шейната.
- На всекиму идва ред -
ще рекат минувачите кратко.
Не е лесно да се премъкне
по леда и през ямите тя.
Трудно е и да се копае,
слаби сме от глада.
Почини, сине мой, почини.
И с лопата на хълма седни.
Изяж моята смъртна дажба
предварително взета два дни.
февруари 1942 г
НА УЛИЦАТА
I.
Вървя в тъмно, край ямите.
Прожектори опипват небето.
Минувачи. Плаче детенце
и от майка си иска хляб то.
А майката, от товара превита,
в снежни преспи затъва и дума:
„Не плачи, мило, имай търпение”.
И за грамове нещо продумва.
Не виждах в тъмно лицата им,
скръбта им подслушах на сляпо,
но се присви душата ми
за живота живян във обсада.
II.
На шейната като пашкул е -
сякаш късмет е повит.
Майката плаче, с валенки,
а виелица свисти.
На опашката старица лази,
кръсти се, плаче, стене:
„И аз изгубих, дъщеря си.
Вчера нали я погребахме.
Бог ги прибра, слава Господу.
За тях е по-леко, а и за нас.
Не ни държат крака вече
от тези блокадни сто грама.”
Труден път, далечно гробище,
а как ще бъде със гроба?
Мога да го довлека все още,
но ще успея ли да го заровя?
Ако ли не, ще бъде в братската,
подредени като дърва за огрев.
В трудовата земя, ленинградската,
едва ще успеят да ги заровят.
И валенките бързат през преспите -
свечерява се, потъмнява небето.
По-трудно е да погребеш, малката ми,
да умреш е много по-лесно.
III.
Изстрел. И тръпка по кожата,
сякаш камшик я ожари.
И се смее в лицето на хората:
„Това ти е дажбата!”
Зад момиче с натъпкана чантичка,
старец върви по тротоара,
едва-едва, стъпва бавничко,
сплита краката.
„Миналата седмица изядохме
Мурка,
а сега - ето този…”
Нещо мърда във чантичката,
зловещо мяука котка.
Под снега хрускат
стъкла от прозорците.
Жени мрачно, в редица,
стоят край празната будка.
„Какво дават?” - „Казват,
цвекло за децата
и за сакатите”.
IV.
Заледена пътечка
по средата на тротоара.
Ако мръднеш встрани малко,
в преспата ще се бухнеш,
там, дето в снежни възглавници
зимува като пленник на виелицата,
шарен като играчка тролейбус,
като къщичката на баба Яга…
В сребърно обледенение са
стъклата и стените му дъбови.
По очи, на седалката кожена,
отдавна замръзнал труп лежи.
Наблизо, влачейки шейна,
потеглил към далечината,
оглежда предпазливо минувач
детайлите на битието мрачни.
V.
Свистят шрапнели зад гърба ми.
Възбуден е всеки нервен връх.
Женски глас през снежната буря:
„А при Лев Толстой е иначе -
там раздават мервишел*!”
Мервишел? При Лев Толстой?
Сънувам ли я тази глупост?
Виелицата замита следите.
Нито фенерче живо,
нито звезди в небето.
————
*мервишел - вид фиде, думата е обърната обратно, в оригинал е вермишел.
—————
VI.
Като призраци на беззаконието
къщите зеят без прозорци
на заснежените площади.
И пеейки като ранена птица,
сирената на вятъра подвиква
и се побратимяват в тъмното.
В далечината, над Петровата крепост,
прожектор, мълния лилава,
ту гасне, ту отново засиява.
И отгоре - звезди като карфици
над Зимния светят, в локвите
и пазят града.
VII.
Вървят по пътя си дружиннички,
в противогази като със хоботи.
На всяка, като на именница,
клонка люляк е забодена.
Пролет е. Война е. Всичко съгласувано.
И в нищо няма противоречие.
А аз стоя и гледам развълнувано
облика на тази безчовечност.
VIII.
По улицата, в сухата канавка,
ни в селото, и ни в града - цветя.
Редом със тревата Богородична,
огънчета на кокоша слепота.
Разбирам, юли е в разгара си
и жътвата не е далече,
дори и тук, по тротоарите,
метличината смачкана е вече.
Разбирам, че е лято под обсада,
но като чудо тук, на тротоара,
от Каменноостровския букет
вдишвам аромата на полето.
Лятото на 1942 г.
