БИЧАГАТА
Живееше си чичо Гочо с домочадието, както всички бедни селяни. Пооре с кравките, събере по малко житце, глави по-голямото си момче, та изкара парици, и оттук-оттам скърпи неволите.
Ала нещастията са за хората, случи се, че умря едната му крава. Откъсна се дясната му ръка.
Макар и слаба, тя подпираше ярема от едната страна, гледал я беше с четири очи, като писано яйце. Сякаш се изгуби не животно, а член от семейството, и то работен.
Празното място в кошарата зееше като леглото на погребан мъртвец. Стрина Гочовица си и поплака. Отреди я жената. По прошарената коса на чичо гочовата глава се белнаха още няколко косъма, сълзи излитаха от хлътналите му очи.
Хилядата лева, припечелени от момчето му, за друго ги бяха обрекли. Хич и не очакваха, че ще потрябват за заместник на Лиса. „Що е писано на глава, ще се тегли”, подсмърчаше чичо Гочо.
Той превърза три пъти кърпата, в която уви парите, пъхна я в силяха и тръгна да дири добиче.
Скита по Кортените, по Пенкьовци, Побит камък, опря и до пазара.
Бави се цяла неделя. Но не улучи. Намирал беше и крави, и волове, и черни, и бели, и сиви, и кафяви… само че не за него. Едни едри, с големи кореми - цели плевни, де храна за тях…
Па и какви цени искаха… Пет години трябва да слугува детето му за един вол. Други не бе харесал, защото му се бяха сторили злояди, трети - „чаляви”.
Ала всеки си е с късмета. Не знаеш кога ще те споходи. Един ден чичо Гочо, както си заостряше колове за егрека, видя, че по шосето се зададоха пет-шест навързани едно за друго говеда. Подкарваха ги двама мъже.
Бяха Батовците. Чичо Гочо ги познаваше. Те бяха от едно далечно село, но прокарваха сегиз-тогиз по някое добиче и оттук.
Като приближиха, единият, голобрад, с редки мустаци и дръзки, но хитри очи, извика:
- Добър ден, бе, майсторе! Що струваш, що правиш? Има ли една стомна с вода да наквасим гърлата? Сума път избъхтахме.
- Виолетке, - викна чичо Гочо на момиченцето си, - дай прясна водица.
Момичето се затича към вратнята.
Батовците се ръкуваха с чичо Гочо и седнаха на дръвника.
- А огьн има ли? - попита по-възрастният от тьрговците, нисък, пъргав човек.
Явно бе, че това са баща и син.
- И огън, Виолетке, - повтори чичо Гочо.
Заувиваха във вестник цигари. Почерпиха и чичо Гочо.
Детето донеса стомната и една букова главня. Напиха се и запушиха. Чичо Гочо гледаше търговците, но погледът му повече шареше от говедо на говедо. Той набързо обхващаше всички и мислено ги сравняваше.
- Някой да пита за рогати коне? - стрелна го с очи по-младият.
- А, бе, то и аз се нуждая от едно добиче, ама де да видим, дали ще стане работа, - рече чичо Гочо и погледът му кацна на един вол.
- Те ти късмета, - рипнаха и двамата и затеглиха говедата.
- Кое си избереш, - каза по-възрастният.
- На крак сме ти дошли, - допълни по-младият.- Кеф ти вол, кеф ти крава. А те ти и теле…
- Като вол да е. По ми се ще, - щипна мустак чичо Гочо и задъвка със зуби няколко косъма. - Две крави имах, но едната ми умря, - заоплаква се той и заразправя колко добра и работна била, а и млекце давала. - Искам да променя. Все вол ли е, по-сигурно ще държи ярема.
- Таман! Със свещ да си ни дирил, не можеш ни намери, - замърда живо лицето на по-младия. - Избирай от тия два, - посочи му той воловете.
Единият беше едър, корубест, с дълги завити рога, а другият - дребен, сив, с тънка шия и малки заострени рога.
- Това е вол за тебе, - тупна го по гърба по-възрастният и притегли с въжето сивия вол.
- Ще ни благославяш, дорде си жив. Знаеш ли, що домазлък е. Еша си няма… Кротко, добро, работно…
- А как тегли товар… Па да побиеш рало, не кръшка ни стъпка по-доле или по-горе. Ще ти кара права бразда, като опнат конец…
- По път ходи, над път гледа, да го впрегнеш, орел ще хванеш. Бичага ти давам, хей!
Чичо Гочо съвсем се забърка.
Наведе се пред Бичагата със загърнат наопаки кожух и му рече: Бу-у-у - да го уплаши.
Но Бичагата не мръдна. Само го гледаше с тъмните си очи, като някое дете, и потрепваше с дългите си мигли.
След това чичо Гочо се опита да брои резките на рогата му, за да познае на каква възраст е, но резките едва се забелязваха.
Хваща го за опашката и брои прешлените, нищо не можа да разбере.
Разтвори и устата му, за да провери зъбите му. Няколко бяха паднали.
- Няма какво зъби да му гледаш. Четвъртата кара и сега ги менява, - обади се единият.
Волът се хареса на чичо Гочо. Кротък, добър (щом едва мени зъбите си), с малък търбух. Пък и Бърдуля не е по-голяма, ще си уйдисат. Само за него.
- Стига го зазърта, дай ръка да кинем пазарлък,- изплю догорялата цигара по-възрастният Батовец. - Колко даваш?
- Е, че вие колко искате?
- Като за тебе две хиляди. Халал да ти е. Да хилядиш от него.
Въртяха, сукаха, стискаха ръце. Най-после го спазариха за хиляда лева. Чичо Гочо нямаше нито стотинка повече.
Добре, че се погодиха за толкова. Пиха и наздравица от киселата джанковица, която чичо Гочо бе изварил преди три-четири дни.
Батовците повлякоха останалите гладясали добичета, а чичо Гочо заедно с жена си и децата заведоха Бичагата в яхъра.
Сдушиха го с Бърдуля. Стрина Гочовица му върза на челото червен конец да не го урочасат съседите им и му сложи малко трици.
Бичагата лакомо заоблизва с грапавия си език тепсията. Виолета му върза звънчето на покойната Лиса, а чичо Гочо му провъртя с бургията една дупка на десния рог и му пъхна някакво топче от изсъхнала трева, да не го хваща шап.
- Как ще му е името? - запита Виолета.
- Бичага го наричат, - сви рамене чичо Гочо и се усмихна под мустак.
- Нека си му остане името, - намеси се стрина Гочовица. - Наистина е и Бичага. Поглеж го как си отива с Бърдуля…
На сутринта решиха да го опитат в оранта. Та нали едвам беше го дочакал чичо Гочо. Другите си бяха поорали вече, а той… Натовариха с жена си ралото на колата, напълниха дисагите с жито и тръгнаха.
- Арен день е днеска - сряда е, - каза стрина Гочовица, като пускаше тънки жици от надянатото на хурката кълчищено повесмо и плюнчеше на пръстите си.
- Утре е обсечене, - добави чичо Гочо, смушка добичетата и засмърка чибука.
Стигнаха на нивата. Слънцето беше лизнало есенната слана. Тук-таме лъщяха само сребърни капчици роса.
По храсталаците на слоговете прехвръкваха ситни врабчета и кълвяха алено-червените глогинки.
От дъжда нивата се зеленееше като рано напролет. Чичо Гочо натъкми ралото, привърза воището с кожения „привой”, закачи го с железен клин. Стрина Гочовица заби хурката настрана, хвана синджирите, а чичо Гочо натисни ръчицата.
- Да е хаирлия, - рече той. - На земята да натегне, - плюна на ръцете си, дигна остена и подвикна:
- Хайде, Бърдуле! Ейс, Бичага!
От близкия дол долетя ехо: „Ейс Бичага”. Стана му драго. Значи, още глас го държи.
Двете добичета запристъпваха лениво. От изпръхналата пръст на рохкавата бразда се понесе пара, която лъхна разтворените гърди на чичо Гочо.
Той усети приятния дъх на майката земя. Но още не направил и пет-шест стъпки, Бичагата нещо се заопъва.
- Дий! - махна с остена чичо Гочо.
- Полека да не го загаснеш, - рече жена му. - Засекне ли се добиче от първи път, иди, че го оправяй… Може и да не е учено още.
Ала Бичагата, вместо напред, се задърпа назад. Чичо Гочо го подмушна, а той се затресе като човек със слабо сърце.
- Дърпай синджирите, жено, какво се мотолявиш ту нагоре, ту надоле!
Бичагата понечи да иде напред, клекна на задните си крака.
- Море, какво му стана, -дърпаше с все сила стрина Гочовица.
- Какво ще му стане, - зачуди се чичо Гочо. - Дип да речем, че е тежко, не е…
Бичагата изви глава и легна в браздата с вирнати нагоре крака.
- Дръж го, ще се обеси, - изумено завика стрина Гочовица.
Чичо Гочо захвърли остена, измъкна дряновите жегла и го изпрегна.
След това двамата - единият за ушите, другият за опашката - го завдигаха да стане.
Бичагата промуча през зъби и се привдигна.
Тялото му бе потопено в пот и космите лепнеха по кожата му. От стиснатите му устни се процеждаше жълтеникава пяна.
Заглади го чичо Гочо по гърба и какво да види! На петна, на петна, липсваха косми.
Кожата бе олющена. Забелязваха се и ударите от дърво.
- Това е от бой, - доплака се на чичо Гочо. - Препарено е добичето…
Взря се и в рогата му. Още личаха стърготини. Явно бе, че рогата са оглаждани с пила.
- Затова резки не видях, - заклина глава чичо Гочо. Погледна и зъбите му.
- Сигурно ще му никнат нови зъби, кога и моите се подновят, - не смееше да погледне жена си той.
А тя, позинала с уста, опулила от мъка очи, току закърши ядно пръсти.
- С късмета сме си ние, Гочо-о, с късмета… Какви сънища съм сънувала. Черно куче нощес ме налиташе… Па и кой ни срещна по пътя… Не знам ли го що за стока си е „Прекороговият”… Кежки да бяхме се върнали отсред път.
Гръм да беше ги ударил, не щеше да съжалява чичо Гочо, отколкото тая беда, що се стовари на главата му. Язък за хилядата лева!
Детето му е голо, без дрехи, без книги… а и вол си нямат… Батовците го бяха излъгали. И както бяха радостни тръгнали сутринта, така с убити сърца се върнаха посред бял ден.
- Много рано от оран, - питаше ги някой случайно срещнал ги пътник.
- Дооравах малко, - не го и поглеждаше чичо Гочо.
Чуди се той, какво да го прави? Да го заколи, зян ще отиде… Хеле един търговец го отърва. Чичо Гочо му го продаде за петстотин лева.
След два дни съседът му, Иванчо Голицата, рече:
- Ти знаеш ли какво станало с твоя Бичага?
- Какво? - облещи се чичо Гочо.
- Ха, ха. Карали го до Жаблено и легнал да мре. Търговецът измъкнал нож да го коли, но случайно минавала една каруца за София, та го качили в нея…
- Ех, горкият Бичага, - умилително въздъхна чичо Гочо и попипна в силяха петстотинлевовата банкнота. После я потули в зида на мазето. Зер, може да се порече тьрговецът…
А като минаха няколко месеца и чичо Гочо се поуспокои, че не ще се върне вече търговецът, надълго разправяше историята за Бичагата на всеки, който го попиташе защо оре с една крава…
———————————–
сп. „Българска мисъл”, брой № 8-9, 1939 г.
