ЙОРДАН ЙОВКОВ
Йордан Йовков не знае що е униние, що е песимизъм. Романтичният му светоглед го окриля и крепи в душата му вярата в доброто.
Не че той не вижда злото, нещастията в света. „Боже, колко мъка има по света!” - изплаква Моканина от „По жицата”.
Но що да се прави: да се отчаяме, да се дигнем за кървава бран, да сеем омрази! От тия злини именно страда светът.
И как вседушевно, как жизнерадостно, как бодро, как пленително Йовков гони миража на човешкото щастие. Упорито-фанатично той вдъхва, внушава, но не проповядва, своето хуманистично верую: да се служи на живота, на човека, на света - с магията на доброто, на обичта, на красотата.
„С мъки, с нещастия е пълен тоя свят, но все пак има нещо, което е хубаво и стои над всичко друго - любовта между хората”.
Йовков създава един интимен свят. Броиш героите му като близки, родни, свои. Наши хора са те - селяци; българи, турци, цигани, татари.
А как полюбовно си редят те своя взаимен живот. Нищо като че ли не ги дели. Народността не е пречка за разбирателство и добросърдечни отношения.
Тая нотка на мекота и веротърпимост е също една от особеностите на Йовков, като човек и художник.
И във „Вечери в Антимовския хан”, и, особено, в „Чифликът край границата”, където, в краен случай, не биха били неестествени избухи на жалби и възмущение срещу поробителя, Йовков запазва спокойствие, без да размъти кристалните води на вдъхновението си с гняв и отрова.
И още едно: малко са героите му, които отблъскват, гнетят. Дори и ония, които вършат пакости и безчинства, Гърдю, напр. от „Чифликът край границата”, или съдбовните жени, като Женда и Албена, са изваяни в светлината на неговия добротворчески, езически и небесен култ към човека и красотата.
Женда в „Постолови воденици” се гизди, кипри снага пред другоселци, оставяйки болния си мъж без грижи и помощ. Корят я всички за похожденията й. Хубостта й, обаче, ги обезоръжава.
Дори баба Яна която я преследва на всяка крачка, „я гледаше захласната и се чудеше, че не може да я мрази”. Не е ли същото и с Албена, която е съучастница в убийството на нещастния си мъж.
Селото е наежено, ще я пребие. Но когато тя се изправя пред настръхналото множество в своята чаруваща, магесна осанка, с величието на Фрина, дядо Власю вика: „Какво е селото без Албена!”
Всички я гледат със затаен дъх. „От нея сякаш полъха магия, която укрепяваше и обвързваше…” „Грешна беше тая жена, но беше хубава” - закръгля мисълта си Йовков. А Сали Яшар си реди в ума: „Няма по-голям дар от хубостта”.
Тоя култ към красотата, към порочната, ако щете, красота, прозира в цялото творчество на Й. Йовков. Отношението му на влюбеност към своя многолик персонаж е неизменно. И особено към жените.
Божура, Сарандовица, Антица, Нона, Боряна - са истински жрици на красотата, кои по изтънчени, кои по-първични, по-грубовати, но всички замайващи с усмивка, поглед, дело.
Те внасят успокоение там, дето царят крамоли, недоверие, вражда. Нерядко възбуждат и тъмни страсти. Общо, те са носителки на щастие и любовна омая.
Боряна влиза в къщата на Алфатарския цар, и душният въздух в нея се разсейва, Сарандовица привлича с подлудяваща еротичност и здрав природен чар. Невидими нишки теглят към нея, напр. баща и син…
И Йовков, ведно с Достоевски, като че ли иска да каже: „Красотата ще спаси света”.
——————-
в. „Тракиец”, бр. 607., 1937 г.
