БУДИТЕЛИТЕ
От щастлива мисъл са били озарени онези, които недавна учредиха Денят на будителите. Те много ясно са доловили нуждата да обърнем поглед към миналото и да подирим там светлина за бъдещето. А нашето минало е толкова богато с поука!
Особено времето на народното ни възраждане - от средата на XVIII ст. до освобождението.
То е изпълнено с големи личности, със смели замисли, с велики дела. Отец Паисий Хилендарски, Софроний Врачански, Йоаким Кърчовски, Кирил Пейчинович, д-р Петър Берон, Василий Евст. Априлов, Неофит Бозвели, Неофит Рилски, Конст. Фотинов, д-р Ив. Богоров, Г. С. Раковски, братя Миладинови и др.
Това са мраморните стълбове, които носят на раменете си историята на един стоманен век. Това са вдъхновените вестители, които откриха за света един забравен народ с големи заслуги към човешкия напредък.
Разглезени от дарената свобода, последвалите поколения погледнаха много леко на своите важни задачи - обединение на българския народ и уредба на новата държава.
Те помислиха, че тяхното желание не може да не бъде желание и на другите и че е достатъчно да тръгнат с устрем и яки крака за да стигнат до гонената цел.
Но опитите им излязоха горчиви. Претърпените големи неуспехи през 1913, 1918 и 1919 г. разбудиха мнозина мислещи българи от съня на една опасна самозабрава.
Разбрахме, че твърде лекомислено сме пренебрегнали урока на миналите преди нас и че сме се отклонили от правия път.
И нададе се вик: назад към завета на будителите, към идеалите, към духа на нашето народно възраждане! Досега тоя зов е само вик за опомняне, който още се губи в шума на празненствата.
Но този зов няма да заглъхне вече и непременно ще ни заведе до целебния извор, защото излиза от едно ранено сърце.
Животът, делата, подвизите на ратниците от възраждането са богати с високо назидателни примери. Техните слова са тежки снопове със златно зърно.
Защото са плод на големи борби, на предана работа, на дълбоки преживявания, на силна вяра в напредъка и успеха, на пламенна любов към брата и родината, на упование във Всевишния, на готовност за върховна жертва.
Досега деловото и книжовно наследство на народните будители бе предмет на занимание само за учащата се младеж.
Оттук нататък то трябва да стане достояние на целия народ. Преведени на съвременен език „Славеноболгарската история” на Отца Паисия, „Житие и страдания” на Софрония Врачански, диалозите на Неофита Бозвели, особено „Майка България”, съчиненията на Г. С. Раковски и др., български народни песни, приказки и обичаи събрани и наредени от бр. Дим. и Конст. Миладинови, от П. Р. Славейков и др. трябва да намерят най-широко разпространение.
Събраните в тях мисли, чувства, почини, стремежи трябва да проникнат в кръвта на всеки българин. А на онези, които искат да бъдат водачи, те трябва да станат насъщен хляб.
Макар „неизградени върху научна основа и по строго научни начини”, макар „лишени от достатъчно художествено съвършенство”, както шаблонно се изразяват учебникарите, за нас произведенията на нашите стари дейци са много по-ценни от множество чужди „високо научни” и „художествени” творения.
Защото в тях бие пулсът на племето ни, защото в тях свети окото на прадедите и чрез тях пръстът на Провидението ни води към по-добри бъднини.
Посочените качества придават особена свежест на тези наши съкровища и зрелият българин винаги ще ги чете с повишено внимание, с наслада и с чувство на народна гордост.
Само чрез вживяване в тях ще можем да се издигнем ние до оная висота на духа, която е знаменателна за времето на възраждането.
1. XI.1935 г.
———————
сп. „Братско слово”, г. VI, кн. 2, 11.1935 г.
