Виолета Станиславова

Напрежението  от очакването я събуди. Беше тъмно. Мира опипа с пръсти нощното шкафче и намери GSM-а. Таймерът показваше малко по-рано от часа, в който искаше да стане. Имаше среща на Централна автогара с Чочо. За първи път отиваха заедно на море. В Созопол. В станцията на художниците. И двамата бяха професионалисти - всеки в своята област:  тя - в графиката, той - в живописта. Но още щом се съгласи да заминат, съжали. Какво значи да бъдат заедно в една стая? Нали ще разберат колегите им. Ще започнат клюки, подмятания, въпроси - завистта и злорадството нямат почивен ден. И двамата бяха разведени отдавна. Но… Не обичаше никой да любопитства и рови в личния й живот. Още по-малко да го обсъжда публично. А имаше какво да коментират за още неукрепналата им връзка клюкарите по клюкарския телефон.

Той беше известен, уважаван и много талантлив. Зад гърба си имаше десетки изложби в страната и чужбина, но беше в доста набъбнала възраст. Възраст, в която времето непоправимо избива и по мъжкото лице проличава, че силните години са отминали. Въпреки това Чочо не се предаваше. Още изпитваше любопитство към живота. Още беше готов да обича. Тази жена бе последният му шанс и подарък от съдбата. Затова намеренията му бяха сериозни и искрени. Допреди да я срещне не вярваше, че може да му се случи подобно нещо. Беше се посветил изцяло на картините си. Въпреки безрезервната си отдаденост обаче, не можеше да преодолее и прогони постоянното чувство за самота, за липсата на жена до себе си. Въоръжен с търпение, нехарактерно за припрения му характер, усещаше, че докато е жив не трябва да губи надежда. И сякаш чудото побърза да го зарадва.

За разлика от Мира, която много добре знаеше кой е, Чочо само бе чувал името й и бе виждал графиките й на нейна изложба, но не бяха се срещали лично. Един ден, докато седяха със стар приятел в кафенето на Съюза, покрай масата им мина Мира. Приятелят му я покани да седне при тях. Така се запознаха. Зелените й очи закачливо го погледнаха, приятният мек тембър на гласа й погали слуха му и докато приказваха за съюзните дела и обсъждаха картините на техен общ познат художник усети, че много му харесва. Започна да я ухажва така, както той умееше - деликатно и с финес, с телефонни разговори, изпълнени с шегички, с по детски закачливи писъмца по електронната  поща, на които тя почти любовно му отвръщаше също с хумор. Продължи с предложения за ресторант, за  разходки, за театър, с покана да отидат на вилата му или на море… Но Мира не се поддаваше на изкушенията. Усещаше, че й се иска да са заедно, хубаво й беше да общуват, но се страхуваше да се отпусне, да пристъпи крачката, която разделяше обикновеното приятелство от интимното. Той се чудеше защо. Какво я спира след като и тя е свободна? Сама му казваше, че няма приятел, че е живяла така повече от осем години. Малко не му се вярваше - хубава, интелигентна и талантлива жена да остане дълго време без мъж, но щом казва… Дори е  по-добре за него - няма да има по-млад конкурент. Беше готов да задоволи всяко нейно желание, да я подкрепя в реализацията й. Но тя май не желаеше да променя нещата - държеше се така, сякаш се срамува от него на обществено място. Това го натъжаваше. Не можеше да проумее  поведението й. Дори понякога си мислеше, че психически не е в ред. Не можеше да си обясни по друг начин двойнственото й поведение - когато не са заедно, по телефона му говори така, сякаш е влюбена, когато трябва да отидат някъде - се дърпаше.

Така в очакване, тревоги и надежди, не усети кога изминаха две години от първата им среща. За лятото на третата отново й предложи да отидат на море и за негова голяма изненада тя се съгласи. Не му стигаха думите, за да опише колко бе щастлив. Десет дни в Созопол. В една стая. В една баня. В едно легло…

Чочо гонеше осемдесетте и бе по-възрастен от Мира с двайсетина години. Голямата разлика между мъжа и жената в по-младите периоди от живота им не личи и не впечатлява толкова, колкото в напреднали години. Такива възрастни любовни двойки са доста фрапираща  гледка, а понякога дори смешна. Един от страховете на Чочо бе да не изглежда като карикатура в очите на другите, но по-голям беше страхът дали ще се представи като пълноценен мъж пред Мира. Вече два месеца откакто нещата се бяха променили. Бе му позволила да я заведе до вилата си, но след милувки, прегръдки и целувки, не стигнаха до  секс. Съмняваше се дали въобще бе способен вече на това. За себе си тя казваше, че не го е правила от години. Вярваше й. Защо да го лъже? Тези неща се усещат и разбират без думи.

Мира беше все още хубава жена. Ден след ден, в битка след битка с живота, минала през най-различни жертви и усилия, все сама, тя болезнено осъзнаваше, че силната й възраст безвъзвратно си отива, илюзиите й неусетно умират, но въпреки това бе успяла някак да съхрани младежкото в себе си. Минаваше шейсетте и с ужас  забелязваше как кожата й повяхва и увисва. Лицето й постепенно и неусетно се променяше и губеше свежестта си. Почти беше запазила  фигурата си - все още носеше формите на някогашната привлекателна  млада жена, макар и леко понапълняла. Хубаво й беше с Чочо. Той беше умен, организиран и подреден. Когато оставаха сами се отпускаха и се забавляваха като деца. Мира се дразнеше, ако някой познат започне да се оплаква, че е остарял. Въпросът не е в това на колко години е тялото, а на колко години е духът ти. Духът живее собствен живот и ако е здрав, поддържа физиката и психиката млада до дълбока старост. Може да си на двайсет, а мислите и поведението ти да са като на старец. Може да си на осемдесет, а да се чувстваш и веселиш като юноша.

Въпреки ранния час Централна автогара гъмжеше от народ. Нормално е, нали е август - разгара на лятото и отпуските. Всеки бърза да поеме глътка свобода далеч от столицата.

Видя го отдалече. Снежнобялата му коса плуваше над множеството като бяло облаче. Не се целунаха, както правят влюбените, не се хванаха и за ръце. Само в очите им проблесна за кратък поздрав радостна искра. Чак когато се настаниха в автобуса, преплетоха пръсти и се спогледаха щастливи и безмълвни. Притворила очи Мира преживяваше мигове, които й се искаше да запомни завинаги. Цяла вечност не бе ходила с мъж на море. Толкова отдавна не се бе чувствала така желана, вътрешно подмладена и освободена. Този мъж бе отхвърлил като с магическа пръчка тежката самота, която години наред я притискаше. Самота физическа и духовна. През това време е имала обожатели, но не се е решавала да отвори сърцето си за никого от страх да не преживее отново болки и страдания от отношения, подобни на онези, които бяха довели до двата й развода, потънали дълбоко в миналото й, за които не искаше да си спомня. Страх от ново обвързване. Страх от нова раздяла. Страх от ново разочарование. Осъзнаваше, че с Чочо имаха сегашно, но нямаха бъдещо време. Бяха обречени на раздяла още в началото. Не раздяла заради личностните им отношения. Напротив, допадаха си и чудесно се разбираха. Имаха общи цели и интереси… Но законите на природата щяха да ги разделят. Затова постоянно си втълпяваше, че връзката им е временна, че не трябва да се отпуска, че е опасно за нея да се влюби отново, защото се привързваше силно, а после много и продължително страдаше. Че това, което им се случва не е нищо повече от една артистична любовна игра на двама интелектуалци, макар че не беше убедена дали е точно така. Животът е непредсказуем, пълен с изненади. Кой знае какво още  щеше да й поднесе.

Едно от нещата, което харесваше у Чочо освен личния му чар бе, че не говореха за интимното си минало. Нито той любопитстваше за нейното, нито тя искаше да знае за неговото. Споменаваха само децата си. И то рядко. Миналото си е минало. Да си стои в миналото. То държи човека в плен. Потапя го под повърхността на собствените му мисли, спомени и фантазии. Такъв човек загубва истинската преценка за реалността. Живее в свой илюзорен свят, неспособен е да се приспособи и да продължи напред. Като жив мъртвец е. Хем го има - хем го няма. А с Чочо са живи и влюбени - тук и сега - възкръснали за любов, отдадени изцяло един на друг, на мислите, чувствата, желанията, емоциите и импулсите си.

Без да се страхува, че може някой да ги види, тя смело стисна ръката му и го погледна. Той я усети и й се усмихна. През прозореца  Созопол ги посрещна с много слънце, шум и разноезичен народ, а Старият град ги облъчи със светлината, топлината и магнетизма си. Морето блестеше като разтопен метал. Първото нещо, което направиха след настаняването си бе не да захвърлят багажа и да побързат да отидат до брега на морето, а да заключат вратата отвътре и да се целуват дълго и сладостно, вплетени един в друг в жадна прегръдка, сякаш никога не се бяха прегръщали. Сякаш им бе за първи път. Сякаш им бе за последен път. Сякаш бяха дошли не на курорт, а на меден месец… Най-после… Най-после мечтата им се бе сбъднала. Чочо я положи внимателно на леглото и поиска да отидат и по-нататък, но Мира го отблъсна нежно и го помоли да излязат навън. Да се поразходят. Има време. Очакват ги десет нощи и единадесет дни непрекъснато заедно. Той не настоя. Винаги правеше това, което тя искаше. И то не по задължение или заради доброто си възпитание, а защото искаше да й е хубаво. Нейното желание бе и негово желание. Нейната радост бе и негова радост. Всичко, което тя харесваше и на него му харесваше… Страхуваше се да не я нарани и да го напусне. Имаше нужда от присъствието й, от жизнеността и оптимизма й. Зареждаше го с енергия и му вдъхваше сили да продължи напред, караше го да вярва, че имат надежда и време да се порадват един на друг… Нима това не е любов? Нима не е воля и жажда за живот?

И двамата обожаваха стария Созопол. Наистина, почти са изчезнали малките дворчета пълни с ухаещи цветя, със смокинови дръвчета и баби, които седят на малки дървени столчета пред портите и спокойно си бъбрят. И двамата помнеха романтиката на града, която бе потънала в миналото. Сега всяко свободно пространство е застроено и въпреки това е красиво и завладяващо, защото Созопол има древна душа. Когато човек се разхожда по уличките, не само вижда, но и усеща духа на хилядолетния град с богато историческо минало, със запазените руини, които някога са били блестящи сгради, пълни с други хора. Съвременният човек не се замисля, че всички, които в момента са тук, един ден ще изчезнат от лицето на земята, но градът ще остане и ще продължи да посреща нови хора в нова епоха, в нова действителност и след петдесет, сто, хиляда години…

Избраха най-красивата старинна къща в Созопол със заведение точно на морския бряг, което имаше звучното име „Бистро „Ксантана”. Кацнала по фантастичен начин на скалата, чардаците й висяха над водата, и когато любезният сервитьор ги настани на най-романтичното и открито към морето място, двамата онемяха от вълнение. Усещането бе невероятно. Залезът бе приказно красив. Колко величествена и прекрасна може да бъде природата. Толкова вълнуваща бе гледката, че мълчаливо си обещаха да я помнят и пазят във въображението и мечтите си, а гласно си пожелаха да дойдат догодина отново тук. Дълго се взираха в мрачината на хоризонта, който постепенно се приближаваше и поглъщаше морската шир, докато достигна до масата им. Светлините на града се усилваха и отразяваха в морето, сякаш извираха от дъното и танцуваха свой тайнствен езически танц…

Наближаваше полунощ. Тръгнаха по тесните калдъръмени улички прегърнати, радостни и щастливи. Бяха доволни, че нямаше познати да ги видят. Не срещнаха нито един колега докато бяха в станцията. Тази вечер бе най-хубавата в живота им от дълго време насам…

Чочо внимателно отключи вратата на стаята и пропусна Мира да влезе първа. Не запали лампата. В рамката на отворената врата към балкона блещукаха светлините на града, а долу на брега се чуваше приглушеният плясък на успокоените вълни. В полумрака вдигна блузката й и я съблече… Белите чаршафи обгърнаха голите им тела и попиха топлината. Допирът ги възбуди и заредени с необикновена сила и настървеност, двамата дълго и страстно с наслада препускаха като диви коне из широкото прохладно легло. Да, все още Чочо беше мъж. Отдавна искаше да направи този експеримент със себе си. Отдавна го изгаряше мъжкото любопитство да разбере дали може. Е, и на тези години, може! Това е чудо! Благодарение на Мира и на чувствата си към нея, е пълноценен! Значи все още има живот в него. Значи не всичко е загубено…

Тези шеметни мисли изпълниха цялото му същество с луд възторг. Щастлив и доволен, поднови с още по-голямо усърдие сладостното си занимание, но изведнъж… Кръвта му изригна като вулкан. В мозъка му сякаш забушуваха огнени ветрове. Ушите му запищяха непоносимо, а сърцето му задумка все по-бързо и по-силно… Някаква невидима сила остро и болезнено го стегна като с клещи, усети, че не му достига въздух, с усилие се опита да си поеме дъх, тялото му се разтърси в конвулсии, рязко подкоси ръце и с цялата си тежест се стовари върху Мира. Брадата му удари рамото й и тя инстинктивно прихвана главата му, която клюмна безжизнено настрани.

В първият момент Мира не разбра какво става. Остана известно време под него като изчакваше да се съвземе, но той не помръдваше. Тялото му й натежа, избута го бавно до себе си, разтърси го, но той не реагираше. Очите му бяха затворени. Скочи паникьосана от леглото и светна лампата. Приближи и го обърна по гръб. Устните му бяха посинели. Доближи ухо до гърдите му - нямаше никакви признаци на живот. Потърси пулса - не го намери. Първото нещо, което й хрумна бе да му направи изкуствено дишане. Събра длани върху гърдите му и започна да ги притиска - едно, две, три, четири, пет - запуши нос и издиша в устата му. Към десетата минута се умори. Спря, за да разбере дали има ефект. Повдигна ръката му - тя падна като подкосена. Опита отново с дишането няколко пъти и пак провери пулса. Беше мъртъв.

Не можеше да повярва. Сякаш бе влязла в някакъв зловещ филм, който трябва скоро да свърши. Сякаш бе кошмарен сън, от който всеки миг ще се събуди. Не може да е истина. Той ще се оправи. Това е някаква негова шега. Познава го добре. Ей сега ще отвори очи и ще каже: „Уплаших ли те?” - и ще се разсмее. Ще му даде да разбере! С тези неща шега не бива!

Тя го побутна отново и прекара длан от лицето до краката му. Тялото му все още пазеше влагата от възбудата. Отново го разтърси - никакъв ефект. Защо, защо й се случва? Дойдоха на почивка, а вместо това… За такава почивка ли мечтаха? Затова ли пътуваха толкова дълго? За да умре? И то по този нелеп начин! Тя е виновна! Тя го подведе и съблазни! Не трябваше да започва въобще тази връзка. Знаеше, че ще сгреши. Неслучайно дълго време се съпротивляваше да станат интимни. Сега разбира защо е било. Инстинктивно е усещала, че това може да се случи. Уж внимаваха да не се отдадат на емоциите, да щадят сърцата си, особено неговото, но като дойдоха тук, веднага забравиха за инструкциите, които сами си даваха един на друг преди да тръгнат. Държаха се неразумно, като че бяха на трийсет, като че бързаха да наваксат пропуснатото… Ако не го бяха направили, щеше още да е жив… Но той беше толкова устремен и нетърпелив, че дори и да не му беше позволила, пак щеше да вземе това, което бе решил, и за което отдавна мечтаеше, непрестанно говореше и неудържимо желаеше…

Дълго седя гола на леглото до него без да помръдне. По някое време погледна часовника - три през нощта. Никой не предполагаше, че двамата са в станцията. Заради конспирацията официално се знаеше, че Чочо е наел стая и е сам. Беше платил двете легла и можеше да доведе със себе си когото поиска. Мира в действителност не беше регистрирана. Децата му не знаеха, че е с нея. Нито пък нейните, че е с него. Те дори не подозираха за съществуването му, беше им казала, че отива на почивка в Созопол и нищо повече.

Не знаеше какво да прави. Страхуваше се да се обади на когото и да е. Но… сега няма никакво значение. Тайната им вече няма  да е тайна. Ще пламне целият Съюз на художниците като разберат как е починал. Най-после всички клюкари и зложелатели ще тържествуват. Ще й се подиграват. Ще я разнасят.  Ще я разкъсат като хищници и нищо, и никой не може да ги спре. Вероятно случаят ще се появи по страниците на жълтите вестници като сензация. Все пак той е обществена личност и доста известен. Пък и на такава възраст, в това положение… Лешоядите  няма да й простят. Никой няма да я съжали. Никой няма да й помогне… Какво ще стане с нея? Защо я наказва съдбата? Най-после да намери свестен човек и той така нелепо да си отиде. Имаха планове… С какво ще запълни зейналата пропаст в душата си? Как ще продължи напред? Нищо хубаво не вижда. Нищо хубаво не я очаква. Животът й вече няма да е същият… „Сбогом, скъпи приятелю… Благодаря ти, че беше до мен…” - прошепна Мира и най-после заплака.

Въображението продължи да й поднася различни грозни сцени и тя се мяташе безнадеждно като хваната в клетка птица, без да може да вземе някакво разумно решение за излизане от ситуацията. Вцепененото й тяло не помръдна, докато заревото на изгрева не влезе през балкона и не огря трупа на стария Чочо.

Постепенно се успокои. Досети се, че 112 е телефонът за спешни случаи. Бавно се облече. Едва успя да нахлузи банските на Чочо. Покри го с чаршафа и набра номера. Когато чу гласа на дежурния, изстена:

- Моля ви, помогнете…