ИЗНЕВЯРА
I.
По прашния път към града Н… бързо бяга кола, която вдига зад себе облаци прах и с еднообразния си шум безмилостно нарушава околната тишина.
Конете, с тежко дишане и облен в пот, рабски изпълняваха длъжността си под непрестанните удари на камшика. В колата седи млад човек, чието лице изразява ужасна тъга, а очите му, потънали във влага, показват, че той или скоро е плакал, или ей сега ще заплаче…
Пътят, прострян като лента, се вие като змия, низ падини и рътлини и се губи низ далечни висини, а по-нататък се виждат само величествени балкани, чиито върхове се крият в гъсти непрогледни облаци.
Човекът в колата безучастно гледа околните дивни картини. Той е зает всецяло със себе, със своя душевен мир, където вълшебно изпъква целият прекаран от него живот.
В тази минута той страстно желае нищо да не мисли и нищо да не чувствува, ала една невидима сила, много по-упорита от това желание, като го държи в напрегнато състояние, заставя го да мисли, чувствува и скърби.
Душата му бе поразена най-много от последните събития, които го принудиха да бяга при родителите си, също тъй, както едно бито на улицата дете отива да се оплаче у дома.
Човекът в колата се казва Стрехин. Той е съдия в града С…, в същия град, в който свърши училището и се ожени.
Стрехин бе хубавец и строен. Той много обичаше да се носи гиздаво и, съзнаващ своята красота, всякога бе доволен от себе, а това, като че бе убило в него всяко друго по-благородно стремление, та от нищо не се интересуваше тъй живо, както от жените.
Той имаше твърде добро мнение за себе, считаше се за един от най-интелигентните, а и всички негови познати мислеха, че е такъв и го уважаваха.
Когато Стрехин бе студент, живееше с един беден другар, тоже студент на име Живков. Другарят му постоянно се занимаваше с уроците си, с науката и непрестанно мислеше за своето бъдеще, може би за това, че от настоящото си положение не бе доволен, тъй като бедността бе единственият му верен спътник.
Една вечер Стрехин се завърна вкъщи твърде весело настроен.
- Хей, ти! - извика той на другаря си, който четеше, - остави се от тези пусти книги, в тях няма удоволствие!…
- А що друго да правя?
- Що ли? Забавлявай се с жени, с женици, братко! Вековете се обръщат на години, а годините на дни!…
- Но много пъти се случва и обратното.
- Не е вярно.
Живков изгледа другаря си.
- Няма ли с какво друго да се хвалиш, ами с мамене жени. Хвалиш се вместо да се червиш?…
- Ех, ти си все такъв!… Съгласи се поне веднъж с мене! Знам аз много хубаво доброто и злото, па и всички хора знаят това, но на, никой не живее както искаш, защото… не може, дявол да го вземе!….
- Може то, може, стига човек да иска.
- Но признай, Живков, че хубаво нещо е човек да си има жена.
- Ожени се тогава! Кой те спира?
- Хм така, ожени се!… Лесно е да се каже… Пари трябват… А аз пак да си завъртя работата с прежнята хазайка, а ти сънувай, бълнувай!…
- Но ти си безобразник!
- Хо-хо-о-о-о!… Какво ти безобразие може да има в това, че един мъж и една жена взаимно се обичат. Ха, ха-а-а-а!…
- Знам аз какво е вашето взаимно обичане! Като срещнеш някоя жена с по-леко поведение, ти като мъж с претенция на по-умен от нея, вместо да й внушиш в какво се състои длъжността й, ти се стараеш, с всички средства да я развратиш още повече. Но, Стрехин, послушай ме, остави се от тази разюзданост… Това е безсъвестно. Ще дойде време, горчиво да се разкайваш….
- Съвест - това е вятър. Съвестта е нужна на старците. Ти, брат, не забравяй, че съвестта е нещо твърде относително, понеже това, което хората едно време са считали за съвестно, сега е станало противното. И с какво ще ме убедиш, че туй, което ти днес наричаш съвестно подир известно време не ще стане безобразно? И най-сетне аз не мога да разбера какво лошо има в това: да живее човек както желае и както намира за по-добре!
Живков изгледа Стрехина укорително и натъртено каза:
- Живей, както щеш; прави, каквото искаш, но мисли, че ако вагабонтски живееш -вагабонтин ще бъдеш!…
Много пъти в душата на Стрехина се явяваха съмнения, но той лесно се разправяше с тях.
Всякога, когато говореше с Живкова, чувствуваше в себе нещо да се пробужда, което одобрява Живковите думи, но то бе тъй безсилно, тъй тайнствено, че съвсем малко се смущаваше от негo, ала все пак, щом го сещаше, инстинктивно се стараеше да го смачка и умъртви, но в самия момент, когато той мислеше да е изчезнало, то пак се съживяваше…
II.
Срещу квартирата на двамата другари, живееше една отлично красива мома, - казваше се Магдалина.
Стрехин, щом я видеше цял потръпваше от буйна и неукротима страст. И той още пръв път като я видя се закле в себе, че каквото и да стане, тя без друго трябва да бъде негова жертва…
Отначало той си послужи с всички средства, за да успее да извърши с нея онова, което вървеше с другите жени, ала напразно.
След несполуката той твърде изкусно си измени отношенията към нея, като се помъчи да я убеди, че намерението му не е такова, каквото си бе всъщност, а чисто, възвишено…
Магдалина всякога гледаше с омраза на Стрехина, а понякога, за приличие, ако се отнесе с него малко по-фамилиарно, той вземаше това за особен повод и тогаз радостта му нямаше край, като с едно безподобно самодоволство си казваше: - Хей, чакай де, какво си видяла още! От тук на тъй ще познаеш кой е бай ти Стрехин!…
При всяка среща с нея той се ласкаеше с надеждата, че всичко ей сега ще се свърши тъкмо тъй, както нему се иска, ала всякога ставаше противното и чувствуваше страшно незадоволство, като се укоряваше, че не й казал това или онова, или пък, че не е постъпил тъй или иначе.
И все пак се успокояваше - мислейки, при втора среща всичко да й каже, всичко да извърши…
След още няколко несполучливи опити да осъществи намеренията си, той твърдо се убеди, че каквото и да й говори, както и да постъпва, всичко ще бъде напусто, та започна вече да се разправя с домашните й, а пред тях, тъй изкусно се хвалеше и така хитро умееше да ги залъгва, че те скоро го харесаха и одобриха за зет…
III.
Измина една година от женитбата на Стрехин с Магдалина.
Утрина. Той се разхожда из стаята твърде възбуден, с цигара в уста. В главата му мъчителни мисли се нижат, една от друга по-мрачни, а в сърцето му, ревността - тази своенравна ламя бе впила жестоко своите нокти, които все по-дълбоко и по-безмилостно се забиваха, като си припомни той как миналата вечер жена му любезно се усмихваше на Младенова - техен домашен приятел и според оскъдни сведения - стар любовник на Магдалина. За Стрехина бе очевидно, че между тях съществува нещо, което те старателно крият.
Той изпуши цигарата и се наведе, за да я хвърли в печката, където зърна късчета от хартия. Тласнат от любопитство, извади ги и се вгледа в тях, привлечен от думи, написани с Младеновата ръка. В тази минута се счуха стъпките на жена му.
Той веднага скри късчетата в джоба си, грабна шапката си и бързо излезе. Като вървеше из улицата вадеше едно по едно късчетата, по които личаха само по две-три думи, от които нищо не се разбираше.
Най-сетне извади едно по-голямо и прочете: „Молеше ме да дойда преди обед, когато той ще бъде на работа, но и аз ще бъда занят. Очаквай ме след обед, миличка моя!”…
Стрехин с усилие едва прочете тези злокобни думи, повтори ги още два пъти, с желание да намери в тях друг смисъл, ала напразно… Постоя минута като вкаменен и тръгна назад, чувствуващ безмерна ярост против Младенов и жена си.
Магдалина, когато доближаваше стаята, чу бързото шумолене на книги и забеляза необикновеното смущение на мъжа си. Всичко това я стресна. Тя се сети за писмото и горчиво почна да се разкайва защо не го унищожи безследно…
Щом влезе в стаята, тя отвори печката и с ужас видя, че късовете от писмото липсват.
Парливи и студени тръпки полазиха по цялото й тяло, притъмня й пред очите и се почувствува безсилна да издържи неминуемите скандали с мъжа си и да изтърпи позора, който още от сега почна да витае пред погледа й, като някоя тъмна и грозна сянка…
Тя бързо отвори един шкаф, грабна някакво стъкло, пълно с течност, която след минутно колебание изпи… В това време влезе в стаята Стрехин.
Тя трепна и го загледа страшно. А той намръщен и раздразнен от гняв, заговори с груб глас, сочейки й смачкания къс от Младеновото писмо.
- Ах, ти безсрамнице, какво си извършила!
Тя мълчеше и все тъй страшно продължаваше да гледа.
- И то тогаз, когато най-много те обичах!…
- Млъкни! Знам в какво се състои твоята обич …. Аз се гнуся от нея и по-предпочитам твоята омраза!
Стрехин се смая от смелостта на жена си и още по-силен гняв го завладя.
- Но знаеш ли, че ей сега ще те убия!…
Магдалина почувствува силни болки по цялото си тяло и почна да губи съзнание и с усилие едва отговори:
- Няма нужда, аз… Тя падна на земята в агония.
Стрехин сега чак съзря празното стъкло и се сети какво е направила. Той се удари по челото с ръка.
IV.
Измъчен от горчиви мисли и съвършено разбит душевно, Стрехин пристигна в родния си град.
Слънцето бе на залез и се скри зад черни облаци, когато той влезе в бащината си къща, където го срещна майка му твърде изненадана, с думите:
- Че как така, синко, се накани! Ами булката где е? Защо не я доведе?
- Няма нищо, майко, не се грижи! Ами баща ми где е?
- Той вчера замина за Т. Получи писмо, че сестра ти Невянка била малко болна. Тази вечер навярно ще си дойде с нея.
Майката се замисли. Мъчеше се да отгатне причините за отчаянието на сина си. Дълго тя мисли, мисли, ала без резултат. А той навел глава, потънал в грозна тъга, нищо не продумваше, само от време на време излеко въздишаше и пак същото мълчание.
Против неговата воля, във въображението му витаеха всички негови жертви, и с усилие се помъчи да изгони тези нежелани и страшни сцени, но напусто.
Заваля силен дъжд и нощта настъпи - тъмна и страшна.
В това време силно се захлопа на портата. Майката скочи и излезе.
После малко тя се върна с мъжа си и дъщерята. Бащата с неимоверна печал изгледа сина. След това той се обърна към жена си с груб и роптаещ глас:
- Ето я нашата дъщеря! Тя вече се прости завинаги с училището, а сега й остава да се прости и с живота си!…
Майката се вгледа продължително в дъщеря си и заплака, като говореше със сълзи:
- Ах, Невяно, Невяно! Какво си направила ти!… Ах, Боже, и това ли бях жива да дочакам!…
Стрехин не забеляза влизането на домашните си, но майчиният плач го стресна и той скочи като безумен, взря се в сестра си и видя, че тя също плаче и си закрива с ръце лицето.
Видя той и друго, което не можеше да се укрие. Като че някой извади сърцето му и го разкъса пред неговите очи…
Майката продължаваше да плаче отчаяно, а бащата из чиито очи изскачаха искри от неописуема тъга, изгледа тъжно всички и заговори с хълцане:
- Напразно са отишли трудовете ми… Нашата къща е вече в позор облечена… Как ще се покажа пред хората?… Как ще ги погледна в очите?
Стрехин се сепна и потресе, изгледа с див поглед сестра си и с усилие продума:
- Сестро, и ти ли си измамена жертва! И ти ли!…. Плачът погълна по-нататъшните му думи.
- Що думаш? - запита майката. - Да не би и твоята жена!…
- Да - тихо и с мъка отговори Стрехин и се задави със сълзи. Той изгледа още веднъж сестра си и му стана тъй противно и тъй гнусно, та се почувствува като удавен в някаква отвратителна мръсотия и завика:
- О, Боже, и тука ли трябваше да намеря същото! И тука ли няма спасение и покой за мене!… Ах!… Прощавайте!…
И като луд той бързо излезе и остави домашните си в още по-голяма печал.
V.
Изобилният дъжд престана. И сега, ситни капки, бавно се леят, с тих шум приличен на тъжна монотонна песен… Тъмните облаци висят тъй ниско, като че се готвят да паднат върху земята и да я покрият с вечен мрак.
От време на време огнени светкавици прорязват и раздират нощната тъмнина и мигновено изчезват, поглъщани от същата тъмнина и последвани от силни гръмотевици, които поразяват и без това поразената Стрехинова душа.
Сърцето му уплашено трепна. Той помисли, че трескавиците от него са предизвикани и че ей сега ще падне някоя върху му, за да не остане нито следа от неговото жалко същество.
Страшни мисли се въртят из главата на Стрехина. Съвестта отначало слабо, но вече все по-силно почва да го изобличава. И колкото повече той се старае да я заглуши, или да й се оправдае, толкова по-енергично въстава тя и упорито му изтъква необоримите
факти на минали престъпни дела.
В този момент безчувствието му се представи тъй мило и ценно, та се натъкна на страшната мисъл: да се самоубие.
Във въображението му дръзко изпъкна миналият живот. В тъмнината вижда силуетите на жена си и сестра си, които все повече и повече се доближават: взира се по-добре и познава в лицата им две моми, с които преди години дълго време се забавлява и най сетне ги остави измамени.
В този миг необикновена светкавица разкъсва тъмнината и те изчезват. И в неговата душа тайнствен глас, тихо, но настойчиво заговорва:
- Ти си престъпник. Сам измами жена си, сам прелъсти сестра си…
А друг някакъв глас пошепна истината: че жена му е измамена от Младенов, а сестрата от другите и че той е измамвал жени, но чужди.
А първият глас още по-жестоко и бодливо заговорва:
- Между тях и чуждите жени няма разлика, защото и те са сестри и жени на други твои братя…
Стрехин като се вслушва, по неволя, в последния глас, усеща, че той много се схожда с Живковите мисли.
Гласът продължи:
- Ти си безподобен егоист, ти си нищожна твар; позволяваш си всичко, което само за тебе е добро, а какво е за другите не искаш да знаеш. Мислиш, че всичко ще мине безнаказано, но ето че сега дохожда часа за да ти се даде награда…
В това време той минаваше по един мост. Спира се и се вслушва в шума на реката. Ослепителна светкавица раздира тъмнината и гладката повърхност на водата ярко блесна; светкавицата изчезва и силен гръм се повлича тъй ниско, та Стрехину се струва, че падна до него, сърцето му замря.
Нещо пошепва: „Хвърли се от тук и всичко ще се свърши!”
Но гласът заговорва пак:
- Ах, нещастнико! Ти още ли не се оставяш от глупостите! Трябва за всичко да заплатиш, за да разпореждаш свободно със себе.
Пак чу шепот: „Хвърли се долу, от всички ще се избавиш!” И той се кани да се хвърли, но инстинктът на самосъхранението енергично въстана.
А гласът непрестанно продължаваше своите безмилостни изобличения. И Стрехин отчаян до неимоверност се помъчи с последни усилия да спре, да задуши този страшен глас, който бе вътре, в самия него, но не и в неговата власт.
В душата ясно се рисува миналото, а това безмерно го измъчваше. И той с тъга се попита: - Защо е било всичко?… Дълбоко замислен върху живота, той диреше да намери в него нещо по-съществено, което да е светло, възвишено и вечно, ала не сполучи и с ужас се попита:
- Какво ми остана от миналото? Ах, как то бързо изчезна, за да се не върне вече!… Но о, Боже! Каква полза, ако живея още? Няма ли и след това пак тъй безсмислено и суетно да бъде преживяното?… Да, разликата е, че в по-дългия живот ще има повече отвращение, по-много гняв и отчаяние!… Тогава, защо чакам, какво искам от живота?… Живот! - Това не е ли път, който едни хора изминават пеша, други с кола, а трети с бързината на светкавицата? Прочее, въпросът е: да пътувам както ми е по-добре… Мойте крака са пречупени, силите са ме напуснали, как да пътувам тогава ? - Ето кое трябва да реша!…
В тази минута пред неговите изнурени очи изпъкнаха пак двете жени. Те злобно и иронично се смееха. Той не можеше да гледа в тях и обърна очи на друга страна.
Погледът му се спря на няколко стари върби, които печално бяха свели клони и тъжно и безсилно шумоляха, като че и тям вече е дотегнало да слушат безкрайната еднообразна песен на реката и да се борят вечно със свирепите бури…
Стрехину притъмня пред очите, накани се да се хвърли, но нещо пошепна: Стой! И той се отдръпна безропотно назад. След това тайнственият глас остро заговори:
- Ти има кураж да вършиш безчинства, а нямаш сили да понесеш последствията; виждаш ли колко си слаб!… Ти подло си игра със съдбините на хората и сега като си изпаднал в жалко положение, искаш сам със себе да подълствуваш: със самоубийство да се изтръгнеш из оная примка, създател на която си сам ти. - Но помни, че с това, което мислиш да правиш, няма да изкупиш престъпните си дела; напротив, те ще станат двойно по-престъпни и позорни…..
Стрехин махна с ръка, накани се пак да се хвърли, но пак се отдръпна; отвори се широко очите и се вгледа продължително в една точка, сякаш желаеше да проникне зад гроба, да види онова, за което очите му не бяха способни.
В този миг се почувствува до отвращение нищожен, краката му затрепераха и страшно безсилие обгърна цялото му тяло….
Дъждът се лее все тъй - като непресушими сълзи, и с тих и тъжен шум пада и се впива в земята…
Черните облаци слизат все по ниско и по-ниско и покриват земята с тъмните си грамадни сенки. Настава сякаш безкрайна черна нощ…
————-
сп. „Българска сбирка”, кн. 5, 01.05.1905 г.
