Любомир Духлински

“Смея се, за да не заплача”
Бомарше

Между Ботев и Вапцаров бе нужен свързващ връх в нашата поезия и този огромен връх беше лириката на Христо Смирненски. Така, търсейки вдъхновено и упорито живата сърцевина на новото изкуство, на пълноценната поезия, Смирненски едновременно интуитивно и съзнателно усвои и използува всичко ценно във всяко от съществуващите литературни направления и школи, за да се издигне до нов естетически идеал, да постигне лично свой, неповторим лирически синтез от художествени идеи, образи, похвати, ритмични интонации и римна оркестрация.

Синтез, който да бъде качествено нов, с общонародно значение, с бъдеще. С пълно основание в историята на българската литература Христо Смирненски е считан за вододел между възрожденската и следосвобожденска поезия и новото, което бавно и мъчително си пробива път в писменото българско изкуство и най-вече в поезията.

За да постигне това, съществена роля играе не само революционния му патос, но и острите стрелички, които забива в недъзите на обществото и управляващата класа. Пък дори и безобидните, искрящи от хумор весели стихчета, посветени на някоя Лорелай. И точно в това е безценната, наистина епохална заслуга на гениалния юноша пред нашата обществена и художествена мисъл, заслуга, която го прави безсмъртен.

От началото на 1915 г., по примера на по-големия си брат, хумориста Тома Измирлиев, 16-годишният Христо започва да сътрудничи на хумористичните издания - най-напред на вестник „К’во да е”, където за пръв път се подписва с един от най-известните си псевдоними като хуморист - Ведбал.

От следващата година той публикува хумористични стихове и фейлетони в „Българан”, „Родна лира”, „Художествена седмица”, „Смях и сълзи”, „Барабан”, „Сила”.

Необикновено находчив и плодовит, Ведбал, въпреки младостта си, става един от най-търсените и популярни за онова време хумористи. През 1917 г. за пръв път се подписва с псевдонима Смирненски, с който остава в класиката на българската литература. Като ученик в Техническото училище, той продължава да се труди - като обикновен работник, продавач в колониален магазин и др.

По това време избухва Първата световна война. През май 1917 г. Христо постъпва като юнкер във Военното училище, но въпреки суровото казармено всекидневие, продължава да пише и да публикува в хумористичните издания.

В края на годината избухва Октомврийската революция. Командването на училището въвежда продължителна карантина с цел да се избегне проникването на комунистически идеи сред курсантите. През април 1918 г. излиза първата му сбирка - „Разнокалибрени въздишки в стихове и проза” в популярната Хумористична библиотека като № 26 и № 27.

С нечувана дързост Христо Измирлиев публикува пародии по известни творби на утвърдени наши поети и писатели. Книгата е с хумористичен характер и излиза под перото на Ведбал, но по-късно е разкритикувана от собствения си автор.

Смирненски е потомък на два будни български рода от Македония, затова в едно от стихотворенията си изтъква, че е „принц безпаричен, роден край Егея, раснал сред нарове, спал под лози”.

Когато става на десет години, лекарите препоръчали Христо да смени климата и затова неговият дядо, който служел като свещеник в църквата при софийските гробища, го приел с радост в дома си. За момчето от Кукуш това е било истинско събитие, защото в София той става ученик и усвоява книжовния български език.

Освен това с баба му и дядо му живеел единственият им син Владимир Попанастасов. Вуйчото сътрудничил във в. „Българан” под псевдонима Пепо. Той обикнал своя племенник заради силните му литературни интереси, запознал го с някои от видните представители на кръга около хумористичния вестник - Елин Пелин, Кирил Христов, Стилиян Чилингиров и др. По-късно Ведбал ще напише пародии по стихове на тези популярни вече творци.

Въпреки че в. „Българан” престава да излиза след 1909 г. неговият заразителен пример остава. Александър Едрев - Вердела основава седмичния хумористичен в. „К’во да е”, който излиза от 1911 до 1922 г. Тома Измирлиев (1895-1935) става негов сътрудник от 1913 г. През април 1915 г. е отпечатан хумористичния репортажен очерк „Час по химия в една от столичните гимназии” с автор Орезам.

Появява се и една поетична „Злободневка”, след това пародия по Вазовото стихотворение „Когато бях овчарин” (като текст на градска песен стихотворението се казва „Когато бях овчарче”) с подпис Ведбал. Всъщност така започва творческия път на Христо Смирненски.

Талантът на Смирненски е оценен и той сътрудничи на редица издания от април 1915 г. до 6 март 1921 г. с прекъсване през 1917 г. и 1918 г. И когато сега се вгледаме в това огромно творчество, не можем да не видим и неговите завоевания, и неговите слабости, но едно е безспорно - развитието и израстването на хумориста. Само за няколко години неговият стих става по-пластичен и изразителен, неговият критичен тон по-дълбок, словото му по-остро и проблемите по-обществено значими.

Смелостта и дързостта да се пародират едни от най-големите имена в поезията ни са красноречив пример и за вътрешното самочувствие на автора.

Една от най-сполучливите пародии е „На търговците скубачи” по стихотворението на Вазов „Новото гробище над Сливница”. Вазов прославя военния подвиг и се прекланя пред смъртта на героите. Ведбал саркастично разкрива облика на военните гешефтари, на тези които са използвали тила, за да натрупват печалба и накрая завършва с нескривано презрение:

Крадци, венец ви свивам от коприва,
потапям го в безчестие и срам
и нек краси, сган ниска, нечестива,
тълпа от демони, тълпа граблива,
челата мръсни вам.

Опит да се пародира Вазов има и в „Епопея на незабравимите”, където се осмива образа на Гунчо, който напуска родното си село и десет години скитосва, прахосвайки парите на своя баща. Неговите произведения ни разсмиват, но и ни карат да се замислим - какво се крие под наглед лековатия стил на подобна поезия.

Смирненски ни завладява ту с убийствената жлъч към стария капиталистически свят, бушуваща в сатиричните му творби; ту с дяволита закачливост и безпределна жизненост, с които ни очароват стотиците хумористични негови строфи.

Освен Вазови творби, Ведбал пародира и стихове на К. Христов в „Дигни, кревата си, дигни”, Дебелянов в „Среднощни сенки”. Сполучливо е стихотворението „На тебе”, написано в духа на „Ела!” от Яворов, и публикувано в „Барабан” (1917):

Цветя посадих, а събрах коприва,
потърсих истини - навред лъжи;
любов разпръсвам, злоба ме облива,
запаля свещ - тъма ме пак обвива…
Глава тежи, душа тъжи,
душа ми кой ще освежи?

Христо Бръзицов-Язека и Никола Грабланов-Мак Гро заедно с Христо Измирлиев намират двама меценати - Емануил Иванов и Георги Димов - и решават да издават сп. „Смях и сълзи”. Карикатурите възлагат на петокласника Александър Жендов.

Първият брой излиза на 1 януари 1917 г. Освен използваните псевдоними Вeдбал, Южен северняк, Столичанин и др. с името Христо Смирненски поетът се подписва за първи път в брой 3 и този псевдоним остава завинаги. Той взема гръцкото име на Измир - Смирна.

Всички тия качества създават от Христо Смирненски истински народен поет, хуморист и сатирик. Неговата еволюция в социално-политично отношение, отразена в творчеството му, е толкова бърза, щото в скоро време младият поет улавя пулса на живия живот.

Най-хубавите му песни, хуморески и сатири крият в себе си белезите на здрава реалистична лирика, на идейни хумор и сатира. От този художествен реализъм произтичат оная обич и обаяние, които хранят към него всички обективни и честни хора.

Като хуморист и сатирик Смирненски изумява със своята плодовитост. Написал е повече от петстотин стихотворения по различните хумористични издания.

Наистина, не всички от тях имат кой знае колко висока художествена ценност, затова и не всички са издадени, но не трябва да се забравя, че младият поет е бил главен сътрудник на няколко списания и е трябвало да изкарва хляба си с риск да подбие художествената стойност на творчеството си!

Най-често под псевдоним Ведбал той пише редовно в „Кво да е”, ,Българан”, „Сатър”, „Смях и сълзи”, „Маскарад”.

В хумора и сатирата му е отразена цялата наша политическа действителност. Партизанщината е разголена, осмяна, опозорена. Гнилото е на показ, нека го видят всички. Фокусът си остава политическата сатира. Неговите епитафии (или „Слова надгробни на водачи безподобни”) са художествени барелефи на тогавашните политически мъже.

Музо, моя музо, музо по налъми,
всичко на земята пустота и сън е,
пустота в главата, глухота в душата,
шумна беше само тлъстата заплата.
Хората студени, критиката мерзка…
Музо, моя музо, музо министерска…

Липсата на политически и национални идеали, политическата метаморфоза на управниците, която е на мода през онези години, а и сега, разбира се, са най-честия прицел на сатирата му.

Острото му жило не щади политическите хамелеони и партизанщината като най-гнилата отрепка на болното време. Жилото му не ги оставя и в „Аристократ благодетел”, за когото животът е сметка и всички тайнствени игри са за власт, за пари:

Долу всяка скучна маска.
Всички мъдрости - лъжи.
Под най-пъстрата окраска
сива глупост пак лежи;
под костюми златошити
вред разхождат се крадците.
Думба лумба, бим бам бум,
много хора - малко ум.

В статия във в. „Завой”, бр. 6., 10 юли 1939 г. четем: „Днес нашата поезия, в известна част чужда на народните неволи, се слави с много „звезди”, които могат да се поучат от песните на младежа Смирненски. Нека оставят сладкопойните птички и ароматните цветя на мира.

Нека да направят тази чест за перото си и го потопят в радостите и скърбите на човешкия живот. Тогава и песнитe на птиците ще бъдат по-радостни и ароматът на цветята по-ухаен.”

Вестникът припомня и една забавна случка от „военния” живот на Смирненски: „През есента на 1917 г. в София е имало епидемия от скарлатина и Дирекцията на народното здраве поставя Военното училище под карантина.

Въпреки че изминават наложителните 40 дни, карантината не е вдигната. Измирлиев и Нойков правят опит да прескочат оградата, но попадат в карцера. Там те пишат хумористични стихове, които стават популярни сред юнкерите.

Когато на новогодишната вечеринка е било рецитирано стихотворението „Прощално” от Ведбал, началникът на училището и присъстващите военни са били впечатлени от веселото и забавно звучене на творбата и когато става ясно, че авторът е в карцера, той бил освободен със своя другар.”

Започнал като блестящ хуморист с книгата „Разнокалибрени въздишки в стихове и проза” (1918), Ведбал постепенно развива своя огромен творчески талант и с издаването на стихосбирката „Да бъде ден!” (1922), която се превръща в явление на българската литература.

Въпреки преждевременната си смърт, великият творец на изумителното богатство от хумор и сатира, на незабравими песни остава неостаряващ с младостта и силата на един вечен юноша, на едно „слънчево дете”, както го нарича бащински Антон Страшимиров!

За Христо Смирненски Светослав Минков, един твърде пестелив на похвали творец, ще сподели: „Смирненски беше роден поет и ненадминат импровизатор. Във всеки миг можеше да напише стихотворение, на каквато и да е тема. Творческата мъка беше непозната за него. Той се шегуваше в рими, сърдеше се дори в рими.”

Ето един показателен пример. Веднъж на гарата младият Христо (и той като Ботев и Гео Милев остана вечно млад!) зърнал чудно хубава руса девойка. Скоро се оказало, че с нея живеят в един и същи квартал в София.

Смирненски признал пред сестра си, че се влюбил от пръв поглед, а девойката шеговито нарекъл с екзотичното име Лорелай. Когато се случилото така, че поетът легнал болен, а в стаята била сестра му, отвън случайно минала Лорелай.

Сестрата засмяна му съобщила това, а Христо, престорено сърдит, я изпратил да му свари един чай и грабнал молива и белия лист. Когато сестрата се върнала с чая, той й подал листа с написаното междувременно стихотворение.

Известната му творба, която навремето младите софийски франтове декламирали по локалите и пред любимите си.

И за сбогом през тънки завеси
пак нашепна ми погледа син:
На сърцето студени компреси,
а в устата таблетка хинин!
„Лорелай”

Освен талантлив поет, властелин на римите, Смирненски е надарен с изключително чувство за хумор. Той е млад, весел и жизнерадостен. В неговите закачливи, уж невинни стихове, личи овладян могъщ талант, с активна гражданска позиция, която се отзовава на кипящите политически страсти в страната.

Смирненски, един младеж на възраст колкото днешните студенти, принуден от живота да се бъхти от ранни зори до късно вечер дръзва в свободното си от работа време да се шегува с поетическите величия на България. Такъв пример е „Епопея на незабравимите” (по Иван Вазов):

Селото ми тясно за мойта душа е!
Човек тук не може живот да познае!
В тоз кът отдалечен от шумния свет
говеда и псета сал виждам навред.

Вазовият драматизъм и патетиката в описанията са „приземени” в образа на Гунчо, „роден преди 22 год., сега 17-годишен младеж”.
А „самотникът в нощта” на Дебелянов:

…на нощта неверна верен син
бродя аз бездомен и самин…
у Смирненски изглежда така:
Когато след пир полунощен
на зигзаг се връщам дома…

Една от най-забавните пародии на Смирненски е по стихотворението на Яворов „Ден денувам”:

Ден денувам - кътища потайни
нощ нощувам - пътища незнайни
няма тато, нито мама -
тато да ругае,
мама да ридае…

Макар и написана с искрящ хумор, пародията оставя и лек привкус на тъга - Смирненски отново изгражда социален образ на градския босяк, който „няма каси, няма даже хижа”. И когото спасява от смазващата житейска мизерия само оптимизмът и вграденото в него чувство за хумор:

Ден денувам в улиците прашни,
нощ прекарвам - без сънища страшни,
нямам каси,
нямам даже хижа,
нямам страх, ни
полунощна грижа
леле море,
дивни ученички,
море тихи
борови горички.

Смирненски се забавлява от сърце с всички, който се вземат на сериозно. Най-много го разсмива сериозността на символизма. Средствата на „стария език” постигат ярък контраст с новото, чийто носител е Смирненски.

Защото Христо Смирненски - това е великият преобразувател в новата българска поезия, един от малцината, които са истински новатори.

Смирненски преобразува по един оригинален и художествен начин старото, за да отвори широк път на новия полъх в българската поезия, а и литература въобще. „Слънчевото дете” по свой оригинален начин прави връзката между минало и настояще.

Той намира сили и начин да се пошегува както с Вазов и Яворов, така и със символистите, който, по неговите думи „твърде дълго гледат в пъпа си”. И то не за да ги подиграе, а за да подчертае връзката си с тях.

Смирненски отрано е осъзнал, че огромната част от творците преди него са непригодни за новото време, те са изчерпани от идеи и стилистика.

Няма по-ярко свидетелство за гения на Смирненски от факта, че той е само малко над двадесет години, а вече е преодолял старите поетики и идейна насоченост, устремил се е към ново и перспективно начало.

Силно интуитивен като личност и талант, той е с подчертан усет за новото в литературата и изкуството.

За Смирненски може да се каже много, могат да се напишат хиляди страници. Както са и написани, разбира се. А всичко може да се каже и в няколко изречения. Както го е направил големият наш поет Дамян Дамянов, когото ще цитирам:

„Да си само на двадесет и четири години, да си събрал в себе си целия свят, над който да можеш със сълзи да се смееш и със смях да плачеш, знаейки, че, си обречен, е велико нещо! А той знаеше, че ще умре, виждаше костеливите неумолими ръце на своята жълта гостенка и все пак си даваше надежда: „До другата есен, до другата пролет!” Храчеше кръв и си даваше надежда! Крещеше за въздух и си даваше надежда!

И не само на себе си. На целия свят. Защото тогавашният свят беше цял разкапан от охтика. И ако все пак този юноша жадуваше някакво изцеление, жадуваше го не толкова за себе си, колкото за своите гладни братя. А много бяха тези негови братя: и дрипави гаврошчета, и слепци, и улични жени, и цветарки. Той ги цереше с надежда или… с горчиво кафе. Или бе магьосник, или бе само един вярващ и чист юноша. А може би едното и другото заедно…

Пророк бе той! Пророк или заклинател, който не моли, а заповядва:

И когато сетний камък на обгърнатия в пламък
и разруха древен замък се отрони в пепелта,
вий слезнете от конете и земята целунете -
възцарете вечна обич, вечна правда на света!

Мисля, той не е умрял само от туберкулоза! Ако не му е стигал въздухът в гърдите, то е било, защото тези гърди са били претъпкани с милиони неща: с цветарки и гавроши, с барикади и северни сияния, с гладиатори и вулкани. И редом с тях - мефистофели и приказни стълби, очи като черешки, баланиади, министерски шкембета… Как няма да не се пръснат такива гърди? Къде в тях място за въздух?

И все пак колкото и малко да е бил въздухът, колкото и да не е стигал на самия него, този въздух стигна, за да проветри целия задушен свят.

Казват, днес туберкулозата се лекувала… Не знам. Но без страх дишам въздуха, който поетът някога е заразил с бацилите си. И съм му много благодарен за този „заразен” въздух!”

Когато четеш подобни редове - настръхваш. Иска ти се да отрониш сълза и да прокълнеш съдбата - за това, че ни отне толкова рано „слънчевото дете”, за това, че избърза да сложи точка след последното му изречение.

А можеше да почака, проклетницата…