Пътни мисли

Димитър Страшимиров

В началото на тази есен аз заминах случайно през София, и било, чо времето се случи да е страшно мразовито, или защото обстоятелствата се бяха стекли неприветни, аз гледах по-скоро да се простя със столицата и след малко дни тръгнах за Тракия.

Денят бе мрачен и студен като в дълбока есен, сиви облаци висяха ниско над земята и студен вятър духаше немилостиво.

Това мрачно време действуваше толкова по-мъчително, че септемврий бе едвам в своите първи дни и никой още не бе се радвал на есен; сам аз идех почти от странство и душата ми жадуваше за родното есенно небе, тъй ясно и тъговито.

В тоя ден на ниските мъгли и суровия вятър липсваше само дъжд, за да се допълни меланхолната есенна картина, а и той не закъсня, и капки заплющяха на два-три пъти, пръскливи и влажни, каквито са есенните.

Обикновеният трен за Пловдив тръгва тъкмо на обед и пасажерите, гоними от студа, се прибраха още преди време във вагоните; приличаше като да ги чака вътре в задимения задушен въздух някаква облага, а туй се случва в есен, когато хората се сгушват, за да убиват лошото време.

Но моите съпътници не се оказаха приятели на развлечението, и наместо да бъдат разговорливи и даже бъбриви, както можеше да се очаква, предпочетоха да са замислени и всякой се оттегли в своя кът.

Рядко някой проговори дума. От начало по себе си предположих, че лошото време ще е да ги прави да се замислят, обаче сетне можах да разбера, че те тъгуват за оставената столица.

Всички бяха чиновници, едни прекарали там временен отпуск, други тръгваха новоназначени за провинцията, и на всички еднакво бе жално да се отдалечават от престолния град.

В София са събрани най-първите сили на страната, както и се събират и избират катадневно; и всякой се чувствува на втори план, ако го отдалечават.

Един заговори неволно за мястото на службата си и въздъхна тъговито, когато трябваше да назове глухия провинциален градец. „Ех, завърши той безутешно, и в провинцията трябват хора.”

Трябват, разбира се, но дали тия хора не можеха да имат някоя по-светла опора в себе си? Напразно се питах в себе си, що може да ги очаква в София, що можеха да желаят там.

Идеи и идеали, не, защото те умряха; сега хората живеят. Целият народ след тежкото черно робство се радва на свобода и отдих, всякой младеж мечтае за щастие.

Обаче какво щастие бе възможно в тая студена и мрачна столица? Нима амбиция за чин правеше тия хора да се отвръщат от провинцията, да презират домовете си?

Тренът фучеше по своя привичка, дървета, къщици, хълмища се мяркаха магически пред окото и бягаха мигом назад, като призраци, а отстрани с? изправи неподвижна и грозна Витоша със своите гигантски поднебесни ребра. Великанът бе на места вече оголен от шума, а на места бе изгорял и причервенял, и изглеждаше, като рудав.

Черни прориви го браздяха дълбоко и му придаваха набръчкан старчески вид; в пропастите тъмнееше есенният лист, по хълбоците се влечаха сиви облачета на парцали, а върхът бе скрит тайнствено в мъгла. Исполинът бе мрачен и величав и сурово господствуваше над столицата.

Долу в полите, зад една издигнатина, се мярна острият оловен връх на Държавната печатница, тъмен и строен, и ний казахме последно сбогом на студената столица.

В мен възкръсваха вече като възпоминание нейните нови домове, ветровити улици и метални покриви, разно заъглени и заострени: всичко е стройно и хладно, всяка къща е свързана с едно име и всяка улица с някой цар; всякой покрив е направен по странен вкус или по чудноват образец, виден далеч някъде по света: има вили, има кули и разни швейцарски форми, с една реч, има много нови и притъкмени работи, които са хладни, защото са притъкмени по подражание.

Питайки себе си, аз бях доволен, че отивах в Тракия. Там няма да гледам метални покриви и студени кули, но ще се радвам на вида на тихо семейно щастие.

През всичкото ми кратко стоене в София, мен се чинеше, че всякой е дошъл в столицата, за да стигне на високо, всякой съградил големи къщи и кули само за себе си, за името си, и всякой се труди и живее за едно име, знае и се има само с ония, що са по-горни от него. В провинцията всички хора се знаят и имат еднакво.

Но Тракия бе далеч, а напреде ни се разстилаше още Софийското поле. То изглеждаше още по-голо и страшно отколкото си бе, защото и денят беше такъв невесел.

Бяло-варосани къщи се мяркаха надалеч, бедни, пусти, разхвърляни на раздалеч, с червенеещи бездушно керемиди и без никаква сянка.

Само тук-таме прогледваха върби, на бедни и окапали купчинки, а и те бяха злощастно знамение за вонещи барлочи по полето. Наистина печално изглеждаше това поле и даваше тъговит и мрачен отпечатък на студената столица.

Освен студове и мразове, в нея аз бях видял още много нещастни чиновници, които се скитаха мрачни, бледни, изпъдени и споменът за които сега придаваше горчивина към и тъй невеселото ми разположение.

То бяха лица и физиономии, които ми се виждаха полупознати, навярно защото ги знаех някъде от вътрешността. Но тогава те бяха румени и засмени, с надежден поглед към бъдещето, бяха добри компаньони и порядъчни хора, а сега погледът им бе угаснал, лицата изветрели и стари.

Те бяха успели вече много пъти да падат и стават и сега се вьртяха за пощада. Добър приятел ми обърна вниманието върху едного, който бе на прага на лудницата, друг един беше изпродал всичката си подвижна мебел, и нямаше вече що да продава, а хотелиерът искаше пари, и гърлото давеше мъка.

Нашата столица е една злощастна канара, изгубена сред бури и мъгли, където утопающите от вътрешността разбиват последните искрици от надежда в душата си.

На мръкване влязохме в засмяното Тракийско поле.

Небето се проясни, студеният вятър спря и вечерни струи навяваха топло и приятно - природата цяла като че се беше съжалила над нашето бедно униние и искаше да ни
развесели.

Далеч на запад вечерното слънце казваше своето любовно сбогом на веселата долина; златни лъчи играеха с една чудна светлина по зелените и бодри още клони; ближните върхове на Доспат се рисуваха като вълшебен венец в розова вечерна зора. Настрани са мярнаха неравни хълмища: Т.- Пазарджик стоеше пред нас.

Къщите се криеха сред разкошни зеленини, човек би казал, че градът бе само скрито гнездо сред една цъфтяща равнина. Наблизо отсреща чернее кичестият Доспат, величав исполин, чиито росни зеленини се простират към тропическия юг.

На полите му се гнездят гъсти села, изгубени в гъста зеленина, весели, светли, както целия край. Над всякое от тях планината открива своите могъщи гърди, и в кичестите цепнатини окото търси с наслада кристалния ромолящ поток, душата на балканската природа.

Далеч на другата страна на полето мъгливи върхове затварят равнината и правят очарователен хоризонт; пред тях се вижда една по-ниска брезда, а всред мъглата е „райският кът” на поета - розовата райска долина.

Мъглявите върхове са като поетическа стража над паметните исторически гнезда; това е Стара планина, вековната наша слава. Аз я поздравих отдалеч, не бях я виждал дълго.

Скоро тренът засвири енергично и ний спряхме до целта. Грапави гранитни върхове браздяха величаво гладката равнина; край тях криви и се лъщее река в зеленини.

Многохълмистата розова столица е пред нас; къщи като орлови гнезда белеят по крупни гранитни върхове, Балканът и красний Доспат им са великолепен венец, кичестото поле - цветно легло.

Прозрачно гледаше вечерното небе отгоре; първи звезди чупеха вечерни лъчи, като брилянти.

Планинският венец, балканът, възбуждаше възпоминания; той и хубавата безподобна вечер сливаха историята и настоящето в едно величие.

В тоя благодатен край току-що венчаният поет бе възпял най-задушевно своя роден край; от тук той се бе упоявал от хубостите му и от тук той славеше неговото велико минало и светло бъдеще. И ние го знаем красно и засмяно по песните на венценосеца.

Аз съм щастлив, че съм в розовата столица, и ония от София, вярвам, ще бъдат тоже щастливи, ако потърсят щастие вънка.

—————————-

сп. „Българска сбирка”, брой № 10, 01.12.1895 г.