Димитър Кенанов

Лъх от мечта
Или безсъница диктува
Мълнии от мисли <…>
понеже още вярвам,
че си сбъдване на утро,
в нощта съм пак мечтател

В отпечатаната моя шестомна „Библиотека „Албатрос” името на художника и поета Георги Трифонов (1947-2011) се вестява на два пъти - в книгата ми за Янко Димов (с благоизволението на Васко Жеков) помествам изумителен с проницателността си портрет на Янко Димов от Георги Трифонов, а в студията за Янаки Петров сложих неговото стихотворение от 1978 г.:

ТВОРЧЕСТВО

На Георги Трифонов

Аз, който ще умра пред триножника.
Аз, който ще издухам душата си
през един неотчаян тромпет.
Аз, който ще се овъгля
над един електричен стих.

Аз съм много богат, много силен човек!
Ето, някои имат земя и море,
пристанища, кораби, тонове злато.
Но те нищо не струват пред мен.
Моите картини, моята музика, моите стихове
могат да изгорят книжните им пари,
да направят от тяхното злато
пръстени за милиарди младоженци,
накити за всички бедни момичета.

А атомните им бомби ще превърна
в чудни акумулатори,
които ще зареждат с живот
неспасяемия досега организъм.

Аз съм много богат, много силен човек!

И не лъжа, съвсем не говоря фантазии.
След малко, когато изляза на улицата,
ще видите как богаташите
Крез и Рокфелер, Морган, Круп и Онасис
ме чакат по ъглите за милостиня.

Прав е Янаки Петров - наистина Георги Трифонов, с изключителни познания на интелектуалец, остава изцяло отговорен към триножника и визуалното изкуство, но също - и към словесното изкуство.
Поезията на Георги Трифонов не е просто пряко или косвено допълнение към изобразителното му творчество, както донякъде е напр. при Микеланджело Буoнароти. Стиховете на Георги Трифонов са втора вселена - извън/вътре в света на багрите, обемите, композициите - в изкуството му на художник…
Изписах и получих: великолепно издадената стихосбирка: Георги Трифонов, Спомени в пътеводител на мечтател, Издат. „Жанет 45, Пловдив, 2012 г./срв. заглавието: „Пътеводител на галактическия стопаджия” на Дъглас Адамс.; двутомника: Георги Трифонов, Огледало и автопортрет, ИК „Захари Стоянов”, С., 2007. Книга 2 фотоантология на визуалното творчество на Георги Трифонов.
Стъписах се пред премерения херметизъм на текстовете. Започнах да търся път към поетовия свят: Препрочитам книгата на Димитър Аврамов, Естетика на модерното изкуство, С., 1969. Вглеждам се в илюстрациите към „Спомени…”, сторени от самия Георги Трифонов. Забелязвам в тях и във философската лирика загадъчно присъствие на елфа и скрито - отвъдното инобитие като „живеене”/завръщане на земята.
След тези подстъпни редове за известно време се отдръпнах от книгите на Георги Трифонов, стъписан от сякаш непристъпната им загадъчност.
Продължавам сега, поощрен от препрочита на извънредно интересния сборник размисли/спомени, есета/ на видния гръцки поет, сюрреалист и нобелист Одисеас Елитис с показателно заглавие „Открити карти” (1974, НК, С., 1982, превод на Марин Жечев). Най-почитаните поети и лични вдъхновители в спомените-размисли на Одисеас Елитис са Андре Бретон, Джузепе Унгарети, Пол Елюар, Федерико Гарсиа Лорка.
Гръцките поети от поколението на 30-те години на ХХ в. (десетилетието 1934-1944 г.) израстват под мощното въздействено облъчване на френския/парижкия сюрреализъм. Одисеас Елитис правилно търси корените на експериментално-авантюрното движение в литературната „група начело с Бодлер”, която „инстинктивно стремейки се да се държи в неизползваните области, беше хвърлила тежестта вече не върху „човека”, а върху „изключенията у човека” и беше свързала обожанието си към духа на злото с всичката си любов към красотата. Със сладострастието на забраненото, на вината, на угризенията, с призоваването на болката като благо, с противопоставянето на изкуственото на естественото, с възхвалата на ада вместо обеднелия рай” (с. 243).
Още от студентските си години, прокарвайки системно познавателни пътища към света на художественото творчество, чрез Бодлер у мен идваха рояк видения от въображаема, мержелееща се „втора действителност” - нея съзнателно, дори в опиянение са търсели/били са потопени „прокълнатите поети”, чиято редица започва от Шарл Бодлер - срв. неговите програмни стихотворения „Съответствия”, „Албатрос”.
В западното цивилизационно пространство първом се просветлява извечната болка на човечеството - неговата самотност, отчуждението/алиенацията на човека от Бога и ближния си, от Природата и в крайна сметка - от себе си, както простенва италианският поет на „херметизма” Салваторе Куазимодо: „Навярно и тъгата ми е друга,//като че ли на себе си съм чужд,//сам себе си забравил”. Не само себе си е забравил човекът, но и Бога: „И никой вече не умее// да го накара да поплаче// до тебе, Боже”.
Действително литературата на европейския Запад поражда произведения-образци в модерната европейска литература и култура, люлка на екзистенциална криза - тя подтиква поетите да потърсят убежище в друго небе и друго, чисто познание с друга красота-истина („Ние имаме свое небе, където да летим като албатроси - големи и отвързани, и това небе е нашето поетическо познание”) (по Цветан Стоянов).
Пореден опит за мистически летеж е движението на антирационалистичният сюрреализъм. Теоретическият му фундамент е тайнственото пространство на ирационализма/подсъзнанието и информационното сънобленуване, чиито завеси опитва да разкъса Зигмунд Фройд.
Ангелос Сикелианос обобщава изминатия мистично-драматичен път на сюрреализма: „Бездната на познанието е прорицалището, най-скритото кътче, докъдето само творчески дух, подготвен с многогодишни тежки занимания, може да достигне и освети безпределното поле на рационалистичната ни забрава, завладяло в бездействието си неизброими стари действени пространства на душата, тялото и света, а оттам да почерпи толкова памет, сила, пламък и устрем, колкото са му нужни, за да освети с факела на вдъхновението, отговорно и твърдо, едновременно вчерашното, днешното, вечното, бъдното” (c. 238).
И още: Използването на инструменталния метод, наричан „автоматично писане/ изкуството на автоматизма”, освобождава въображението от оковите на рутината. Така вече е възможно „да твориш без никаква концепция, без съзнателно намерение, без логика, свободен от всичко, което дължиш на възпитанието и социалния живот. Ако ти си поет, свързвай думите на своите стихове не чрез наложени отвън синтактични връзки, а напълно случайно” (Димитър Аврамов, Естетика на модерното изкуство, НИ, 1969, 99-100).
За Одисеас Елитис „теоретически безпрепятственото записване на психическите връзки е възможно при всекиго, защото всеки човек в будно състояние е носител на глухо течение, на думи, носещи картини, а насън - извършител на некористолюбива дейност на света” (с. 42). „Сънят, вместо да се изследва и той като част от действителността, и то от най-злободневните части, се представя съгласно общото схващане като равнозначен на бленуването, т.е. като бягство от действителността” (38-39).
Свръхреалността, виденията и техният свръхезик следва да се превеждат със съответна човешка реч, с думи други - преди да се произнесaт за първи път; „вътрешната и външната действителност текат и непрекъснато композират една и съща действителност: свръхдействителността” (с. 41). Видимата реалност се преформатира с другозрение - в образ-явяване на свръхреалности, на „второ състояние на света”:
„Поетическият поглед потвърждава съществуването на един различен свят. Унищожава самотата на елементите на познатия свят, умиротворява враждебното население, издига знамената на висотата на единствено знаме за всички хора. Днес, когато вълнението е станало най-претенциозно, само бързият жест на фантазията може да се надява на истински сълзи” (с. 73).
Последното изречение е „реплика” към Аристотел („О поэтическом искусстве”) и неговото определение за катарзиса в традиционното/мимезисното изкуство: „очищающее воздействие искусства на ум и сердце человека (страх-fobos и сострадание-eleos). Гл. 6: „Трагедия есть подражание действию важному и законченному… и совершающее посредством сострадания и страха очищение подобных страстей” (1449 b 21-28)).
Другозрението за наблюдаване на въ-образ-ените свръхреалности за Георги Трифонов е „око, обърнато навътре” - експериментален набор от текстове, без запетаи и точки, с вертикално четене, вертикални алитерации, графично-геометрични фигури от букви/ Огледало и автопортрет, т. 1:

Сам
л
п
и
н
и
с
т
НАД
зъБери
От
Глина
достигна сънищата си за да отнемеш
от забравата
с в е т и л и щ а т а и

праисторически ВМЕСТИЛИЩА

В болт по вертикала: алпинист, БОГ (с. 100). И на следващата страница - вертикално, алитерация: З-З-З-З-З:
ДУША
иЗплезила
беЗ дъх
еЗик
За дъх
ЗВЪНТИ
СРЕД ПЪТ КЪМ ПРАЗНИК

И път
И пътник

Срв. още тристишията от „Рисунки в секундарник”

*
В паметта излинява
Силует на любима

Отлетя чучулигата
*
Облаци постилат одеяло
Как да не уважа
Небесната постеля
*
Очи към висини
Ръцете - в знак
(Като че отлитам)
*
Пропаднах в сън
Но се събудих.
И съмна късно.
*
Следовател на живота си -
Как пред очевидец
Очевидното се премълчава
*
Уморен съм
Искам да сънувам
(Мъничко да поживея)
*
Някой ми подсказа
Ключ към неотключена загадка
И открих врата (към Рая)

В същата книга, на последната страница с издателското каре: „Изкуството е път между огледала за сънища”.
Горните илюстративни цитати не доказват, че Георги Трифонов е сюрреалист - в словесното и изобразителното си дело той изнамира свое стилово изразяване като творчески преломява труднообозрима културологическа традиция - така, както я схваща Томас Стърнз Елиът:
„Ако единствената форма на традицията, на приемствеността се изразява в това да следваме пътя на непосредствено предшестващото ни поколение и сляпо и несмело да подражаваме на достиженията му, подобна „традиция” определено не бива да се насърчава. Виждали сме много подобни течения, които скоро са затъвали в пясъците. Всичко ново е по-добро от повторението. Традицията е въпрос с много по-широко значение. Тя не се онаследява, тя се постига само с усилен труд. На първо място тя изисква от нас да притежаваме историческо чувство, а то е задължително за всеки, който възнамерява да бъде поет и след двадесет и петата си годишнина. А историческото чувство предполага усет не само за отминалото в миналото, но и за неговото присъствие в настоящето. Историческото чувство задължава човек да пише не само с мисълта за собственото си поколение, но и с чувството, че цялата европейска литература от Омир насам, а вътре в нея цялата литература на неговата страна, съществуват едновременно и съставят един общ едновременен ред. Историческото чувство, което е чувство за вечното или чувство за преходното, както и чувство за двете заедно, прави един писател традиционен. Едновременно с това историческото чувство кара писателя най-остро да усеща своето място във времето и в собствената си съвременност” (Томас Стърнз Елиът, Традиция и индивидуален талант. Превод: Людмила Колечкова, Книгоиздателство „Георги Бакалов”, Варна, 1980, 36-37).

* * *
О, истинската самота
понявга е необяснима!
Александър Геров

Да изпълниш неизпълнимото старогръцко философско повеление „Познай себе си” изисква сетиво, което Георги Трифонов нарича „око, обърнато навътре”. С него е дарен интровертният човек - познанието се раздипля бавно, самотно.
Затова испанският поет-нобелист Хуан Рамонес Хименес съветва: „Не тичай, а пътувай бавно, защото трябва да отидеш към самия себе си” (Хименес).
За Одисеас Елитис сред най-големите самотности е писането: „Сигурен съм, не от несръчност ставам друг, когато взема писалката! Истината излиза цялостна, като нова статуя, само в чистите води на самотността. А самотността на писането е от най-големите” (с. 23).
Земята е неютен дом за истинските поети - те са като Бодлеров албатрос, който намира себе си единствено в свободата на полета към небето. Така въображението и вдъхновението окриляват драматичните, тревожните поети и те се пренасят в премирния дом на небето и там те напълно осъществяват копненията, мечтанията си - да се изповядат в любов не просто на Любимата, а на споделеност, възможна само в удвоена, неизменна и извънбитийна уединеност, както заклинателно изрича Георги Трифонов:

ИСКАМ СНЯГ
да вали.
Да зазида вратите,
стените,
прозорците…
Да остана
зазидан
със тебе,
във тебе…
Завинаги.

Изпълнен/изпълним ли е този всеотдаен и несамосъхранителен призив/порив на надеждата за излизане от плена на интровертността, от дома на самотата. И дали са осветими „покрайнините на душата”:

Тъмно е в покрайнините на душата.

Трудно ми е да се прибера във себе си.
Сякаш съм останал сам сред Космоса.
Сам - без ключ за свойта къща.

Като влюбен с ограбена обич.

И като биограф на самотата:

над изгарящо ме желание за диря в битието
Като пиша биография на самотата <…>
сигурен ли съм в какво по-вярвам
мъдър ли е или лош съветник самотата
<…>
не ме ревнувай
от самотата ми -
там няма други

И „Пак”:

Затрупани от случки
Които всекидневно се случват
Мечтите губят значение

Дърветата дирижират сезоните
Желанията и дните
Идват без име

Въпреки че си спомням
Върху бодлите на времето
Прах от пътищата на труда ми

Влизам като изгнаник в дома си
Не поглеждам
Дори през прозореца

Да не би с поглед
Да объркам безвъзвратно сезоните

Парадокси на себепознанието:

Все по-сам
вече имам много време за себе си

Но все по-малко себе си

<…>
Искам да се изкача на хълма
с оброчен камък спотаена душевност,
която да извика:

освободи познанието
на душата си!

Самотничество - заради даровете на творческите постижения и натрупаното в тях битийно знание и себепознание - да избродиш отреденото пространство на живота си, оттласнат от себе си в плена на самотничеството и „да се завърнеш /не/ в бащината къща”/Димчо Дебелянов, а с памет за Христовата притча (Лука 15:11-22) да се завърнеш към себе си, в дом, граден от представи, в който си „сам баща на своите представи” и да се покаеш за „личността, в която исках// да се претворя и изживея” - „но кой чува и дали протоколира// диалозите на ангела с небитието” („нима за полет в днешно време// и ангелите имат нужда от подкрепа”):

Блуден син

Като блуден син се завръщам към дома си -
сам баща на своите представи.

И нощта да просветлее,
кой ще може да си спомни и да ни разкаже
колко скъпо струва
извоювано завръщане към себе си?

Като блуден син се завръщам към дома си,
а съм сам баща на своите представи.

Но нощта когато просветлее,
кой ще може да си спомни и да ни разкаже
колко скъпо струва
всяко връщане към себе си?

Ще надскоча мисълта си, ако съумея
да надскоча нискочелата високочелост
на случайни претенденти.

Непременно ще потърся
разговор със елф между тревите.

Кой ли ще направи харакири на пропадналата гордост
пред личността, в която исках
да се претворя и изживея…

Собствените глупости умее
да записва всеки,

но кой чува и дали протоколира
диалозите на ангела с небитието?

Вътрешният човек не е ли ангел с превързани криле, освобождавани при излитането на душата от тялото, от земното притегляне - към Небето, за да се приюти в прегръдката на Духа Божи, ако житейският вървеж е следвал тесния Път на спасението.
И приживе още вървящият е духом крилат - върховен дар и отплата за праведност в живота. Със златни криле от светлина и след завършека на земния си жребий човекът пътник се издига духом и влиза вътре в „непристъпната Светлина, в която обитава Бог” (1Тим. 6:16). Тогава, споделя с Никодим Тисменски, св. Евтимий, патриарх Търновски, - „напоената в Божествените писания душа, с цялото си желание се въздига към Вишните [селения] и веднага с леки крила възхожда по висотата на добродетелите”, т.е. по Иаковлевата стълба, простряна от земята до Небето; и като старозаветния патриарх възкликва: Колко е страшно това място! Това не е нищо друго, освен дом Божий, това са врата небесни (Бит. 28:17).
А в „Ритуална светлина”, допълва Георги Трифонов и призовава в спомен-памет за Иларион:

Колкото и да не вярваме,
че сме ги загубили напълно -
нека прочетем отново притчата за Лазар
и за Ходещия по вълните.

Тръгването към Отвъд/„отвъд прага” е завинаги, без завръщане дори при мистическо посещение-завръщане:

След шум от стъпки,
без да видим кой се завръща -
ще надникнем отвъд прага.

И сред море от ритуална светлина
ще разпознаем в човека, който подрежда трапеза,
за да ни посрещне -
без да бърза - Иларион…
(Той няма закъде вече да бърза!)

„Уморен от своето общуване със живите” в „Привидения” отчужденият странник, лъжещ „самотата” си, провижда - „от онзи свят// за нов живот се връщат// мъртвите,// за да свършат недовършена приживе работа” (Срв. Микелaнджело Буанароти в „Лирика, НК, 1970, с. 14 за духа на Данте Алигиери: „Отгоре слязъл с тленното си тяло// в чистилище и в преизподня строга,// той жив се върна, за да гледа Бога и да ни освети света изцяло”):

Привидения

С всеки ден все повече общувам с мъртвите.
Доизмислям ги.
Преправям ги.

И от упреците им дори извайвам комплименти.

Уморен от своето общуване със живите,
сякаш че напускам общежитие
на разгонени послушници,

които оправдават собствената си нищожност
все чрез другите -
всеки е светец и праведник.

В сляпото презрение към думите
въздухът ухае на фантазии.

След като умело лъжем
от години самотата си,
с всеки ден все повече се чувстваме

привидения без осезателна вина,
не смеем слабостите си да осъзнаем.

Сякаш вече сме излишни и за природата:
лишеи обгръщат къщата ни,
напусната от вярата,

че от онзи свят
за нов живот се връщат
мъртвите,

за да свършат недовършена приживе работа.

Изповяданото самотничество и вглеждане в Отвъдното инобитие е далеко от безизходното уединение на Франц Кафка („Роден съм да живея в самота”). Георги Трифонов в „Дълг” вижда изход, „дори когато вещите и мечтите// загубят значение” - „дори в равномерната смърт на минутите// да намерим време// за едно ръкостискане,// дума,// целувка…// Като храна за надеждата…”.
А в „Хоризонти” (2010) завещава - „дори и в тъмно да вървиш, не забравяй -// в разсъмването има// безбрежност”:

Хоризонти

Днес си спомних, че искам да се върна в своето бъдеще.
После разбрах, че го имам и че го нямам същевременно.
Всъщност бях загубил пътеката за завръщане.
Притежавах само своето минало - не напълно.

Понякога всичко е тъй обикновено.

Не сме длъжни да предизвикваме себе си,
да превръщаме всекидневно някоя своя посока
във фантастична пътека -
в нещо, в което наистина да повярваме.

Но все пак:
не загубвай пътеката,
вярвай в следите от стъпки!
Дори и в тъмно да вървиш, не забравяй -
в разсъмването има
безбрежност,
където хоризонтите следват един след друг.
И макар да знаеш това,
ще пожелаеш да стигнеш бреговете им.

Искам да ти дам няколко хубави думи,
за да успееш.

„ОТВЪД РЕАЛНИТЕ ПОДРОБНОСТИ НА ПЕЙЗАЖА”

Художникът - това е човек,
привикнал да прави от душата си огледало,
в което да се отрази цялата Вселена.
Оноре де Балзак

Мисълта на великия френски писател е епиграф, сложен от Георги Трифонов към втори том на „Огледало и автопортрет (Издат. „Захарий Стоянов”, С., 2007), който съдържа изцяло репродукции от многообразното богато изобразително творчество на именития поет и художник Георги Трифонов. Книжарят, от когото купих двутомника, ми е пратил бройка от изданието с дарствен надпис „На <…> както иска и каквото иска. Георги. 28.07.08″.
На същата страница авторът пояснява: „В тази книга-автопортрет сглобявам частици от памет, за да зидам изход към бъдеще”. Понятието „изход” е в редицата на ключовите думи в поезията на Георги Трифонов. Срв. например в „Лабиринт”:

Извърви съдбата
Като лабиринт от коридори!
Проход издълбай в живота!

Не издъхвай! -
Просто въздъхни след изхода.

„Изход” тук е подтекстово название за възхождането на човешката душа в небето/ инобитието след изживян психофизически живот на Земята. Още св. Йоан Екзарх Български в „Шестоднев” представя етимологията на гръцкото название на човека - антропос - същество, което гледа нагоре, стреми се към към небето и с духовния си растеж разгръща заложените в него божествени начала.
Разумът възвисява, а недостoйните страсти, скверният живот погубват „способната за познание душа”, притежавана единствено от човека в природата. Да се живее възвишено и да не прогонваш Бога от себе си е призив на Йоан Екзарх, над който заслужава да се поразмисли (за старобългарските книжовници творчеството човешко е с Господне съдействие).
В началото на краткия предговор Георги Трифонов изповядва: „Творецът диша най-естествено, когато твори. Убеден, че тогава дори Някой по-силен и мъдър му помага”.
Концептуална, изписвана с букви/или рисувана дума е „крило/ крила”, поставяна и като заглавие - „Крила от облаци” (цитатите отразяват правописа на оригинала):

Върху раменете ми растат
крила от облаци
Под небе от забранени полети и
ограбени идеи <…>

Цял житейски път съм пропътувал
а не мога да намеря родното огнище
за да сгрея пръсти

Изоставена мечта
да си приготвя за вечеря

Неочаквана и хубава сякаш че е нереална
Въпреки внезапни удари под кръста и страсти
в изтощително влечение да стигнем висините
С восъчни криле или с ръце над свещи

Колко близко всъщност е небето
и какви неразгадани дълбини се крият
в кладенеца на земята <…>

С крак (а може би и с двата)
съм отвъд реалните подробности в пейзажа

Станах привидение
и вече си общувам повече с приятели
които си отидоха преди да дойде време
Повече общувам с тях
отколкото с останалите живи

Без да чакам отговор
защото и не питам

Просто осъзнавам:
колко кратко
е голямото в живота

Колкото и да не искам да си ида
вече разговарям с корени

Но чувам как небето диша -
дъх от общежитие за живи

В друг вариант:

Но дори и да не искам да си ида
вече разговарям с корени до нечий гроб

и чувам как небето вдишва нови сили
с дъх от общежитие за всички живи.

(Георги Трифонов, Спомени в пътеводител на мечтател, Издат. „Жанет 45, Пловдив, стр. 65).
Дълбинната, екзистенциалната философия в творчеството на Георги Трифонов заслужава отделно монографично изследване.
Ще посоча само пример от други негови сътворчески „разговори” с постижения на поети, мислители, художници, на които посвещава стихотворения, свои картини или портрети (Пабло Неруда, Иван Пейчев, Йордан Йовков, Захарий Зограф, Гьоте, Христо Фотев, Янко Димов, Пейо Яворов, Паоло Учело и Веласкес, Александър Геров, Иван Цанев, Васко Жеков, Айседора Дънкан, Йордан Радичков и още много други).
От дългата поредица на стихове/„разговори” с творци или подхващане с нова проекция на характерни мотиви представям ранното стихотворение (1967) на Георги Трифонов „Ако престана да бъда…”:
Мотивът за сбогуване с Любимата е общо място, „скитащ мотив” в световната поезия. През 60-те години на миналия век Иван Пейчев написа удивителни редове, които се врязаха като горящ от болка и любов метеор в разсъдъчното пространство на тогавашната българска поезия. В моята „албатросна” книга „Зажъдица за прочити” (Издат. „ПИК”, Велико Търново, 2023) раздиплям разноемоционалното пространство на елегиста Иван Пейчев (стр. 213-215):
Природата не е просто декор от театъра на живота, тя възсъединява в себе си човека от идването му на света до свършека на земния му жребий, когато прибира в недрата си тялото след излизането на душата. Природата не е само обективизирано, безсловесно пространство, а е одухотворено присъствие, сърадване или съчувствие, както е в „Раздяла” на Иван Пейчев:

Зелената вълна шуми, разсечена
и смазана от кила. И скърбят,
скърбят със мене чайки и скали,
и заливи, и острови и дюни,
защото тя склони за сбогом лик
и няма никога да ме целуне.

В стихотворението „Напътствие” драматичният образ на раздялата се сменя с проекцията на мержелеещия се образ на нераздялата, на възможно/невъзможното завръщане на любимата. И упованието иде пак от движещата се водна шир („Защото всичко край морето е море. // То идва, за да си отиде -// отива си, за да се върне пак”). Затова заповеден рефрен изрича: „Иди си без да се сбогуваш”. Тази неметрична и неримувана стихова мелодика отваря, после се повтаря кръгово и затваря текста - изповедание на болката, надеждата, вярата в неизгоримото вещество на любовта:

Когато ти решиш да си заминеш,
недей си взема сбогом нито с мен,
нито с морето…
Иди си, без да се сбогуваш.
Отплувай до съседното пристанище -
до другото пристанище отплувай незабавно.
Там ще съзреш пак и чайките, и ветровете,
и лодките с гърбове катранени.
Ще отпочиват пясъците кротко
и всички улици ще водят към морето…
Иди си, без да се сбогуваш.
По кея, опустял внезапно,
по облака, над залива застинал,
по дюните, внезапно занемели,
ще разбера, че вече си заминала.
Тъй сребърните малки риби идват
и недокоснали брега,
се стрелват пак
навътре във морето.

Заминаването, раздялата не е само отчуждаване и отдалечаване един от друг, тя е загубване на търсеното и сякаш постигнато оцелостяване на мъжа и жената в единодушие и единомислие. Природата само наглед си остава единосъща, за напуснатия тя е вече „занемяла”, обездухотворена материя.
В „Ако престана да бъда…” на Георги Трифонов образът на любовта с нейната същина е разбирана макималистично - като продължаващо, постоянстващо състояние на откриване на вътрешни светове, а не привикване в безкрилия бит, оравнодушаващ взаимността на обичането/„обичта ни, превърната в старо познанство”.
С Иван Пейчев има връзка наличието на сугестивни рефренни повеления - израз на разделната болка („събери”, „не скривай”, „запомни”, „тръгни”).
Вървежът е не по „всички улици”, а по „най-непознатата улица”. Великолепно, неочаквано е настояването: „събери своите най-хубави думи за сбогуване”. Прочее, Георги Трифонов на друго място показва осъзнаване на двете съставки в „сбогом” - старобългарското „съ Богомъ”, т.е. пожелание Бог да бъде наедно с разделящите се.
Вещественият свят на любовта става неодуховен - ненужен за спомняне /„старите дрехи, старите снимки/,затова (каква горчива жестова патетика!) - „запомни най-тъжната ми усмивка.// Запомни трепета на ръката, // която отваря пред тебе вратата// на моята къща” и одушевеното прощално проплакване в „гнилото скърцане на стълбата”:

Ако престана да бъда за тебе откритие;
ако до болка ти стане познато
всяко желание, осветило очите ми;
всяко потрепване на един от моите пръсти;
ако почувстваш празно пространство помежду ни,
обичта ни, превърната в старо познанство,
в повяхнали целувки след вечеря,
събери своите най-хубави думи за сбогуване…
Ти ще си идваш тогава.
За какво са ни старите дрехи,
проядени от молците в килера,
освен да ни спомнят, че ние ги носехме
в ресторанти, в градини,
по улици и на любовни срещи?
За какво са ни старите снимки,
пожълтели от времето,
затворили минала радост
в квадрата на прашните рамки?
Ти не скривай моята снимка в своята чанта.
Вземи най-голямата тъга от очите ми.
Запомни най-тъжната ми усмивка.
Запомни трепета на ръката,
която отваря пред тебе вратата
на моята къща.
И гнилото скърцане на стълбата,
плачеща на прощаване,
запомни.

За да ти спомнят, че бяхме щастливи.

И тръгни по най-непознатата улица,
по която
никога заедно
не сме преминавали.