Игор Егоров

превод: Дафинка Станева

Мога да устоя на всичко - освен на изкушенията.

Оскар Уайлд

1.

Тихо влязох в стаята. Инга спеше. Спеше от силната доза обезболяващо. Тези  едва-едва потрепващи клепачи, устни, точно като реакции насън… Нима след няколко дни!… Това сякаш беше невъзможно и нереално…

А слънцето в пролуката на завесите падаше право на лицето й. Горящ, но блуждаещ румянец понякога избиваше на тези мили, сякаш съвсем детски бузи. Никога по-рано аз не бях виждал прокрадващата се смърт. И ето - нейният настойчив полъх с необяснимо нараняващ студ пробягваше по разтворената книга, леглото, масата… За момент ми се стори, че виждам още живото лице на жена си в зловещата тържественост на ковчега, обсипана от ярки увяхващи цветя. Но аз веднага се отърсих от този кошмар.

Ден след ден - тълпи от роднини!Защо я погребват преди да е дошло времето?!И тази, парализираната, звъни едва ли не на всеки час и аз съм длъжен да отговарям уклончиво: „Сложно е…”, защото Инга може да чуе. Всичко в тези настойчиви позвънявания беше нечисто и подло.

Инга се събуди от болка.

- Женя!- повика ме тя. - Кога ми прави инжекция?

- Преди три часа, - излъгах я, потръпвайки. - Пак ще ти поставя, спринцовката е изварена.

Вече самостоятелно правех инжекции. На това наскоро ме научи приятелят ми Игор Лобачов. Изкуството да се правят инжекции ставаше в кухнята. Аз не можех да се реша да вкарам спринцовката в тялото на Игор, а той се нервираше, ругаеше и беше готов да постави под неумелата игла не само своите кльощави задни части, но и цял себе си - само и само да се науча.

И аз се научих. Сега правех инжекции бързо и съвсем безболезнено, оказах се с лека ръка. Навярно можех да стана нелош, дори великолепен лекар, но кой знае защо, завърших Политехническия. Но тогава, в края на 60-те, се завихри епохата на „физиците и лириците”. Много от учениците в горните класове с увлечение мислеха и разсъждаваха за теорията на относителността, опияняваха се до умопомрачение от музиката на „Бийтълс”, заглушавана безбожно в радиото, бълнуваха по физиката и математиката, а заедно с това през нощта пишеха стихове… Дори помня, че в стаята си закачих портрета на Алберт Айнщайн, а в девети клас написах чуден математически трактат за пространствата на пустотата… По това време се увлякох по Лермонтов и Хайне и даже по ранния Маяковски и опитах да пиша поезия, но тогава за мен това не беше важно - исках да стана учен като Тулин или Крилов от филма “Вървя към бурята”…

И ето - аз съм студент в Политехническия, вземам си изпитите за отличен, едва ли не съм най-добрият математик в курса. И изведнъж с цялата си душа разбирам, че съм попаднал не където трябва, не в този институт. А да се откажа е страшно - завчас ще ме натирят в армията и никой няма да пита какво съм си фантазирал в училище. После, след като завърших Политехническия, бях на работа в Научно-изследователски институт, където окончателно се убедих, че съм направил неправилен избор в живота. Но да започна всичко отначало, беше дяволски сложно - бях изпуснал момента. Да, аз вече бях и женен, и  имах дъщеря, тъй че, каквото и да мислех, забравих за търсенията и начинанията. И все пак в живота може да се намери отдушник - и аз го намерих. Превеждах за своите колеги от английски език научни статии на американски учени-топлофизици, въпреки че това не ми се случваше често. Освен това започнах да отбелязвам интересни ситуации и думи в бележника, който често носех със себе си. Така ми се насъбраха няколко бележника и когато прочетох всичко наведнъж, стори ми се, че записаното е някакво бълнуване, истинска  абракадабра. И все пак аз не ги захвърлих, а продължавах да пълня страниците им. Това беше началото на нещо важно в моя живот, много по-важно от всички грешки и съжаления. И значи, придоби огромен смисъл. Аз като че отново станах ученик и се втурнах да пиша стихове - най-различни, едва ли не футуристични, по-точно не бях преболедувал всички поети. Макар това да приличаше на някакво объркано изкушение на неспокойната душа, все пак ми беше нужно. А после започнах да пиша кратки стихотворения, които веднага започнаха да излизат във вестниците, но издателството ги отхвърляше. Тогава написах приключенска повест за деца…

- Женечка, аз скоро ще умра! - прошепна Инга.

- Не, не,! Какво приказваш! Ти ще оздравееш, даже не мисли за това! Виж каква си розовичка като прасенце, - опитах се да се пошегувам.

- Смешен си - и напрегна цялото си тяло като закри очите си от пристъпа на болката.

Притиснах се към нея и целунах горещите възпалени устни. Не знаех как да ? помогна и изрекох една пълна глупост.

- Липсваш ми!

- На теб навярно ти е противна миризмата на тялото ми! - отзова се веднага Инга.

- Ин, какво говориш?! Та аз те обичам! - някак по юношески възкликнах аз.

И веднага в очите ? се появиха сълзи. Много пъти съм виждал сълзи в очите ?, но това бяха сълзи на благодарност.

- Прости ми на мен, глупавата!

Легнахме заедно, но аз не можех да й причиня още една болка. И само меко целувах очите, челото и устните й.

В тези целувки беше викът на прощаване с любимата жена, с която преживх 16 години. А това е цял живот! И колко, макар и островчета, имаше в него, но това бяха островчета на истинско щастие. Сега аз помнех само тях. И изведнъж ми стана неизразимо страшно да остана сам, без Инга  - като дете без майка. И аз още повече се притиснах към нея.

„Помниш ли,

ние четяхме тази книга двамата?

Ти стоеше до прозореца.

Изведнъж тихо погледна

към далечните дървета…”.

Изрецитирах аз и внезапно видях как моите думи се отразиха  в безкрайната глъбина на любимите очи, пълна с безмълвни жалост и ужас.

- Това е стихотворение от твоя бъдещ сборник. Защо го прочете?- попита Инга, като че ли всичко беше нормално и преди малко го нямаше ужаса в нейните очи.

- Самият аз не знам, просто това е за нас…- замисляйки се, отговорих аз, - тогава ти още учеше…

- И четяхме с теб “Дон Жуан” на Байрон…

- Да, точно така, аз съм забравил, че това ти беше нужно по програма… Напълно незавършено произведение, пълен разврат, макар да се смята за страшно гениално.

- Всичко е твърде сложно. Не, това като че ли не беше „Дон Жуан”, друго беше - може би Тютчев. В това състояние ти сигурно си предал своите стихове, макар и толкова простички.

„След такива слова ми се иска да пиша! Инушка, ти си велик чове к- на теб ти е толкова зле, а ти говориш с мен за поезия!”- възкликнах в себе си, като целунах с трепет челото й.

В последните месеци Инга ме чувстваше много разбиращо, съумя да ми помогне с моята детска повест.Не ми се удаваше да свържа всички глави в единен сюжетен възел и ето го тласъкът - просто едно гениално хрумване на Инга и всичко тръгна като по мед и масло. Даже включиха книжката ми в плана на издателството.

„Чудовище! -  казах си, стиснал до болка юмрук. -  Жена ти умира, а ти мислиш за стихове и повести!… Слава ли ти се прииска?!”.

Но след няколко дни Инга стана безучастна към всичко.Това беше приближаването на онова тайнствено и непонятно, което беше невъзможно да се произнесе на глас…Опитвах се да й чета книга, но  нейните очи бяха студени. Сега тя като че ли живееше друг живот, живот неземен. А аз оставах тук, на Земята… И тя си отиваше от мен в свои, вече неземни бездни, където всичко реално почти губи своя обичаен смисъл и придобива вида на дребното и суетното.

„Ако аз внезапно умра - мислех си, гледайки Инга, - то най-важно би било навярно написаното от мен, а всичко останало би било  вече незначително и непонятно в онзи неземен и дори земен живот”.

Животът на Инга мъчително и бързо угасваше пред очите ми.Изминаха няколко дни и тя губеше съзнание. Аз по инерция още ходех в аптеката за нейните лекарства, които вече не бяха нужни. Всичко това беше като в сомнамбулизъм. Защо аз безучастно гледах как майката на Инга сваляше от нея, умиращата, обиците й с треперещи ръце…

Едната обица не се изваждаше, беше мъчително да гледам това и исках да извикам, че я боли, но замълчах. Защо мълчах - сам не не разбирах. Може би от безсмислеността на всичко случващо се? Видях как майката на Инга сложи медно кръстче под нейната възглавница. Във всичко това имаше някаква зловеща подготовка. Към гърлото ми  напираха сълзи и аз излизах от къщи, за да се наплача в някаква безлюдна пресечка. Струваше ми се, че е по-леко да видя първия летящ сняг, да се потопя поне за миг от мъка в тази тишина, непроницаема за всичко чуждо и да повтарям почти забравеното:

„Нима е вярно - смърт значи да заспиш,

че е животът блян, съновидение.

И само миг от радост те теши,

а мисълта за смърт  - мъчение”.

Преди смъртта си Инга дойде в съзнание, аз отидох в другата стая. Вече не можех да гледам как тя се оглежда, като че не разбира къде е. Не можех да гледам нейната агония. С Инга останаха нейната и моята майка.

2.

Защо отидох в другата стая?! Защо започнах да се преобличам в чисти дрехи, а тя започна да агонизира. Аз слушах тези хрипове и стонове на агонията и стоях като парализиран с разкопчана риза. А тя там умираше! А аз бях в другата стая. Може би ме беше страх и аз просто се уплаших? А после видях нейните отворени очи, устремени нагоре и голото й тяло. Колко изумително прекрасна беше! Като че ли беше още жива, само нещо възвишено неземно я беше докоснало. И ако нямаше никого, аз силно, силно бих притиснал Инга в прегръдката си и бих потръпнал в последната ласка на любовта към нея! И ми беше непоносимо да гледам как майчините ръце /на нейната и моята майка/ измиват тялото ?. Това сякаш не се случваше с мен: не можех да повярвам на всичко, което виждах. Какво беше това: сън или тежко бълнуване? Не беше ни едното, ни другото. Това бяха двете страни на битието, живот и смърт - бездната между живота и смъртта. И аз се оказах на края на тази бездна, вглеждах се в нейната глъбина, в нейните необясними, неясни скалисти тераси, в недосегаемия за разума тъмен пролом на вечността.

Но нали много неща са лъжи, всичко това не беше тъй човечно, както би ми се искало.Отчуждеността на Инга още преди болестта ме ядосваше, не можех да си намеря място, това ме измъчваше. Струваше ми се, че тя ми се подиграва, че й харесват тези садистични неща - че това е начало на раздялата. Или все пак грешах - това също е било приближаване на болестта, на смъртта?

И тогава аз - подлият егоист- съм ? приписвал жестокост! Тя беше така добра с мен преди смъртта си, към моите литературни търсения! И всичко това в нея бе истинско, от душа!

Сега на мен ми беше страшно даже с дъщеря ни в празната къща. През нощта в стаята, където умря жена ми, сякаш се чуваха стъпки. И тогава до късно аз четях на дъщеря ни „Буржоата - благородник” на Молиер, нейната любима книга. И Танюшка, треперейки и притисната към мен със слабичкото си тяло, слушаше внимателно, като че за миг забравила нашата беда - през напрегната замисленост, усмихвайки се

на невероятната глупост на господин Журден. Така и на двамата ни беше по-леко.

Времето си течеше, но болката беше така силна, че аз не исках да мисля нито за някаква делба на пари и за наследство. Това ми беше до такава степен противно, че в яда си едва не изхвърлих тъста си през вратата. Той си отиде ядосан и зъл, а аз дълго стоях до вратата и не можех да разбера какво става, та нали той е баща на Инга, а ми доказва някаква чудовищна глупост: че сега при мен ще се появят любовници и в леглото ще ми измъкнат всички пари… Нещастието явно не прави другите хора по-умни, по-скоро е обратното…

Вече разбирах къде отидоха златните накити от кутията след погребението, но сега ми беше все едно.

„Защо - мислех си аз - теб те няма и няма вече никога да бъдеш, а нещата, обикновените неща: недописаното писмо, книгата с листчето, отбелязало страницата, търкулнатата под масата таблетка - внезапно те връщат и пак сълзи парят очите! Никой вече няма да ме извика тъй, както ти. Ти си отиде от нас завинаги, без вик и вопъл. Но така си отиват от живота силните хора!

“Мълчи, пази се, скривай ти…” Помниш ли “Silentium” на Тютчев?/Нали ти ми откри Тютчев!/ Да, ти мълчеше, за да не ни нараняваш, но твоето лице…Отивах за малко в другата стая и плачех, разбирайки, че се случва непоправимото. После влизах в банята, измивах се и с най-безгрижен вид се връщах при теб. И даже се ядосвах за дреболии, сякаш нищо не е станало. А ставаше най-страшната непоправима беда”.

“Мълчи, пази се, скривай ти…” Понякога включвах телевизора, където ругаеха по всички начини предишните вождове, студ издираше кожата от техните чудовищни изкушения и престъпления. Перестройката набираше обороти. И ние, обикновените хора, още нищо не знаехме за бъдещето, а в настоящето вече се таяха кълновете на новите дяволски изкушения. Помня, че ти по-рано живо се интересуваше от всичко, ненаситно четяхме с теб “Архипелагът ГУЛАГ”, но сега видях как за теб бе тягостна тази суетливост около архивите. Всичко това, в сравнение със ставащото с теб, изглеждаше страшно далечно.

Измина доста време от тогава и сега улавям в себе си мисълта, че искам да се затворя в себе си. Започнах да чета онези книги, които ти обичаше да четеш и чрез тях да говоря с теб. В тези книги е и твоята душа, те също са я създавали. Нима знаех колко те обичам! Когато включвам „Песента на Солвейг” на Григ, става ми леко и тъжно, виждам теб. Ти никога вече няма да чуеш своята любима мелодия. Но душата ти я чува - твоята душа озарява със светлината си моята душа!

Не мога да повярвам, че те няма, Инга! През цялото време ми се струва, че сега ще влезеш и ще ти кажа: „Здравей!”. Нима ти си отиде от мен завинаги?!

Така си мислех, а времето вървеше и носеше със себе си нови изпитания. Идваха и сериозните изкушения…

Все по-често осъзнавам, че човешкият живот прилича на някакъв фантастичен мост над бездна, на който изкушенията  чакат на всяка крачка и ни теглят към тази немислима бездна. Човекът се бори с тези изкушения, с бездната, с чудовището и изпитва горчивината на падението, изведнъж свличайки се в изкушенията. И все пак той върви по този мост, който се нарича „живот”! Иначе човекът няма да бъде чавек в пълния смисъл на тази дума, не разбрал самия себе си в постъпките и собствената си съдба…