БЯГАЙ, КОНЧЕ…
Из „Спомен за утре” (2024)
* * *
“Добре живяхме, конче мое, но живота
за малко ни е даден - само да извикаш.”
Борис Христов
Бягай, конче, бягай. Вятърът лудее.
И не питай, конче бяло, зимата къде е.
Аз ще чакам, конче, и ще те дочакам
под звездите, конче, сред треви и макове.
Бурята ще среша с гребена на мама,
за да е красива през нощта поляната.
После ще извикам, после ще заплача.
Скритата ми болка е сега пазача
на едно огнище, на една камбана,
без които спомен няма да остане.
Бягай, конче, бягай. Лятото е твое.
То ще те прегърне като слънце свое.
Пътят ти е дълъг като път на мравка,
след която никнат сини незабравки.
* * *
Да те застигне гръм от тишина,
когато връзваш люлката на здрача;
да си сълза в разлистена върба,
която с лятото горчиво плаче;
да светят и косите ти, и устните,
когато вятърът в съня връхлита;
да зазвъниш над улиците пусти,
за да изтръгнеш болката си скрита;
да месиш хляб и да наливаш вино
в бакърите на пламналите нощи,
то значи, че в сърцето ти са живи
два въглена и чакаш гости.
* * *
Денят ще хвърля пъстра сянка
върху една прегърбена илюзия,
а всеки час - отронен камък,
ще пада в клоните на люляка.
Денят перчема ще разрошва
на подреденото ни щастие,
което - богомолка боса -
протрило е обувките на страстите.
Но ако лунната трева расте все още
и няколко светулки спят във нея,
не ги събуждайте, защото снощи
те плакаха във звездната постеля.
ДЕТСТВО КАЛДЪРЪМЕНО
По уличките калдъръмени
вкусът на диво лято
играеше си с нас по стръмното.
Прегръщаше ни слънцето…
Когато,
в джобчето със няколко бонбона
и с хиляди
измислени вълшебства
се криехме в копривата,
догонваше ни лунната,
напукана от стъпките, пътека.
Лекувахме си дланите ожулени
със сънища за двор
с узрели вишни,
а те ни чакаха - измамно вкусни -
да се ожулим пак, да ги откъснем.
Изгрявахме.
Залязвахме.
Със приказки.
И черната вода все беше златна.
Отрязани са детските ни плитки.
А споменът?
А споменът е захарна дъга над лято.
ДЕТЕ НА ХЪЛМА
Къде се крие вятърът, къде?
Любов без вятър да сте виждали?
Над хълма, в oблачнo небе,
дъждoвната река приижда…
Какъв ти вятър и каква река?
Дете е плисналo вoда oт вира.
Играе тo с небесната дъга
и не небе, дете пo хълма слиза.
* * *
Сякаш вятър люшна тишината в двора -
мама е при мене, мама ми говори.
Бяла птица кацна - бяла, пременена -
мама пак ми носи спомени от вчера.
Есента разказва как дъждът целува -
мама ме облича, болката лекува.
Мама се е скрила в слънцето и свети -
всеки ден изгрява в чашката на цвете.
Нощем се прибира в моя сън за тате -
него да завие, с него да поплаче.
И светът ми малък бавно се завръща
в детството при мама, в бащината къща.
ДЕСЕТ ИЗРЕЧЕНИЯ ЗА УТРЕ
Никой не затваря, никой не отваря.
В тишината бяла есента преваля.
Дядо се усмихва, дядо ми говори.
Баба проклетисва троскота на двора.
Снимките са стари, стари - пожълтяли.
Със чешмата плачат срутени дувари.
Стъпките ми детски в стъпките на тате.
Той отдавна чака вест да му изпратя.
И изсипвам щедро в кошницата лято.
Зимата - за после, в зимата е тясно.
СНЕЖНОБЯЛА ЛЮБОВ
В онези малки улички
със старите усмихнати павета,
аз и срамежливите ми лунички,
ти - с нежната балада на поета,
откривахме, че слънцето ни в сряда
и скритата целувка във неделя
са йероглифи над площада,
които ни събират и разделят.
Ти пееше…
А влюбената ти във мен октава
ме галеше… Бях детко смешен.
Якичката ми, снежнобялата,
до твойто горно “до” трептеше.
И зимата, и лятото нас търсеха
в минутите, изсипани по грифа -
врабци по петолиние - осъмваха
в изпятата любов, в несръчни стихове…
А пееш ли
сега, когато там - не съм отляво -
и само спомен съм, и само шепот?
Отдавна съм чаровно побеляла,
но помня първото “Обичам те”, поете.
ЯБЪЛКА ПОД СНЕГА
Не тъгувай, любов, не тъгувай.
Всяко вчера е сбъднато утре.
Аз сега под снега ще намеря
и цветята, и роклята, и обувките,
без които декември е само
леден полъх в гнездото на птица,
отлетяла след лято коварно,
над което звездите са скитали.
Всяка зима е скрита под миглите
и се стича съдбовна и бяла,
ако слънцето й не коленичи
пред една ябълка, в съня ни узряла.
ПОДАРЪК
Подарявам ти есенен ден,
изгорял под небе разгневено.
Ако можеш, вземи го от мен.
Той е моето слънце зелено.
Подарявам ти нишка от дъжд,
избродирала нежно прибоя,
но свистяла в нощта неведнъж,
впила нокти в дланта на покоя.
Подарявам ти грохот до гроб,
със смеха на тъгата облечен.
Аз не съм тишина на пророк.
Аз съм капка в прелялата вечност.
Премери си страха в твоя ад.
Излекувай си болните птици.
Ще те чакам във пет следобяд
до стобора, подпрял ми зениците.
ПО СЕНОКОС
Окосии я тази поляна, окосии я.
Свали луната в тревите ?
и я заведи на Млечния път.
На него ще намерите
едно малко дворче, една малка къща
и лястовица, която ви чака.
ДЕВЕТ
Девет нощи не спах, девет дни те сънувах.
Девет залеза още търсят ръцете ти.
Девет изгрева с тишината обула съм.
Девет нови звезди в очите ми срещат се.
Девет извора пеят, девет мренки ги слушат.
Девет млади дръвчета със вятъра сричат.
Девет птици отсреща изпили са сушата.
Девет тъжни морета на инат се обичат.
БАЛАДИЧНО
Вечен блус танцува нощта
С мъжко вино е счупило чашите.
Любовта му - узряла луна -
се търкулва в очите на лятото.
Нощен гриф - седемструнна тъга -
пада косо във времето сякаш,
а в ръцете на звездна жена
се усмихват латинки и макове.
Връзва тя на облака бял
две череши и слънце, когато
миг откраднат, на устните спрял,
се превръща в къдрица на вятър.
Вечен блус… Танцува нощта…
Под небесните върбови клони
някой гали, целува ръка
на красивите земни мадони.
