Георги Майоров

Писателят Емил Енчев от Търговище идва в Родопите, за да бури руда в ГОРУБСО, а става миньор в забоя на словото.

Така го виждаме и в новата книга „Кълнове” (Зея-Принт, Смолян, 2024). Това са записки от живота на българския борчески дух за отглеждане на здраво поколение - така формално се определя настоящата му книга.

В Смолян завършва икономическо образование, бива и учител, но силната му ръка улавя барамината на ГОРУБСО в Мадан. Там компресорът бури рудата, но нагнетява и дарбата на твореца. Появяват се първите му стихове от забоя на духа, част от които стават и текстове на песни.

Сдружава се с поетите Никола Гигов и Георги Гривнев. Така трайно остава в забоя на словото. Свил е и семейно гнездо с чаровна родопчанка и се настанява за постоянно в Девин. Там сътворява двайсетина книги с поезия, проза и драматургия.

Познавам Емил Енчев отпреди двадесет години. Два-три пъти сме сядали на кафе и творческа приказка в китния център на Дивния град. Откъдето, както и от мината преди, черпи идеи и теми от живия извор на родопската душевност. Затова книгите му дишат кристалния въздух от житейските дипли на Орфеевата планина.

За неговото творчество похвално мнение изказва авторитетната литературна критичка Благовеста Касабова. И с основание. Затова и аз не можех да остана равнодушен към неговата дарба.

Творческата слука при Емил Енчев идва благотворно в зрялата му възраст. Въпреки това, той първо се въздига на крилете на поезията.

И поредицата поетични книги дишат омаята на непреходната красота на родопските дипли, на богатата душевност на родопчаните и тяхната кръстосана с много премеждия житейска орис, пречупени през неговото непредубедено от исторически наслоения око.

След това разгръща и голямото платно на белетристиката и ангажираната с пъстри идеи публицистика.

Разгръщам току-що излязлата от печатницата книга. Още дъхти на мастило и като я чета, усещам дори вкуса й.

Мастилото в тази книга е замътено още в младите му години, но много по-късно смогва да отиде на повратки в родния му край, където незнайно е покълнала семката на творческите му заложби „за нещата от живота”, както сам обявява в подзаглавието.

Това са прости житейски истини от бащиното огнище и по пътя дотам казва: „чувах гласове и виждах образите на моите стари приятели”.

Така се навързват интересни семейни и родови спомени. за прераждането на духа и за красотата в живота. Кълновете дават обилна родитба в много книги.

В тази книга между белетристиката и публицистиката има много тънка линия. И е разбираемо за онова време, когато се наливат основите на новия живот според Пеньо Пенев.

При Емил Енчев истината върви пред творчеството. Някъде книгите му звучат и отзвучават като притчи за живота. За онова преди всичко, което човек прави, а не крои в мислите си. И читателят на Емил Енчев е верен на казаното в неговото четиво. Вярва му и може да го следва.

Книга за израстването на твореца и за лудата нагласа да се твори, а не да се руши и изражда. Не случайно днес се чудим откъде се пръкнаха толкова изроди, които не рачат ни Бога, ни себе си.

Ето на какви трудни въпроси отговаря родопският писател Емил Енчев. И отговорите следва да търсим и в самите нас, че да не се превърнат във пандемия на обществото ни.

Затова той е събрал в една родопска торбица разум, душа и живот. И се множат узрелите плодове на перото през компютърните клавиши.

Всичко това е синтезирано и ширнато в здрави „кълнове”, кълнили и прокълнали в благо творчество, което ни напътва към божественото превъплъщение на доброто.

Обобщено казано той отива на повратки на своето минало. Кълнове от родовите корени, които и днес следва да се отглеждат с много любов.

Това е изключително актуално с навлизането на примамливите жизнени стимулатори, които увреждат още в зародиш родовите и творческите кълнове. Много хора - близки и познати, са „преминали през душата” на неговия живот.

Търси у хората кръвта, „която възражда рода…която се гали” като влюбената във „бурене” кръв на самия Емил Енчев.

Непринуден разказ, който разтваря душата на читателя да възприема случките и ситуациите като свое лично преживяване.

Същевременно се възмущава от порочната практика как „поети и писатели се самонаграждават със специални награди”, а другите стотици членове на Съюза „все едно ги няма”.

Не обича чуждиците, а нашенската дума „гамото”, която ми припомни, означава добронамерена критика за поправяне на грешно поведение.

Защото както в красотата на къщата, така и в написаното, за да са здрави и обаятелни, следва в основите да наливаме и собствената пот. Че паралелно „в човека зрее и доброто и злото”.

Тревожи се от „безлюдния, обезчовечен свят в Смолянско”, а радостта на събора на Рожен е само за тези, „които издигат километрични знамена на опустошеното НИЩО”.

Понеже е запомнил и урок от майка си: „Не всичко поникнало от тази черна земя израства и пуска корени, защото понякога покълналото семе си остава в зародиша на едно грозно и порочно зачатие”.

Несгодите идват „за да чукнем главите си в горния праг и да погледнем - долния”. Да променим и собствения живот, урочасан от негодници.

Тази книга на Емил Енчев е една средно голяма поема от живота за живота. И е похвално сътворена.