Петко Тотев

Обобщената представа за книжовното наследство на св. Патриарх Евтимий Търновски позволява да се почувства ударението върху темата за закрилника - небесния и земния.

Най-разпространените жития, създадени от търновския първосвещеник, изтъкват духовните подвизи на св. Параскева (Петка) Българска (Търновска, Епиватска) и св. Иван Рилски.

И досега те се почитат като закрилници на България и на българите. По времето на Патриарх Евтимий Търновски мощите на св. Петка и на св. Иван са в Търновград. Така се засилва връзката с „посредника без посредничество” - израз на проникновения търновски книжовник.

Когато българинът от ХІV в. с молитвено благоговение застава пред мощите на св. Петка и св. Иван, той търси сред тревогите на ония смутни времена закрила и упование.

Житията на светци, най-дълбоко свързани с България, са естествен път да се разпростира крилото на милосърдието и при следващи изпитни на съдбата и на историята.

Житията на Патриарх Евтимий за българските закрилници развиват и утвърждават основна мисъл: небесната и земната защита на българите е единосъщна, неразделна, произлизаща от небесен промисъл.

Търновският философ исихаст чрез понятието „посредник без посредничество” се обръща към най-подготвените свои слушатели и читатели.

Всички, които познават изискванията да се пише „ по лепоте” в жития на посредници без посредничество имат повод да мислят едновременно за небесната и земната закрила и за България не само като за жертва, играчка сред стихиите на историята по най-ветровитите й места.

Българинът от нивата, който простодушно отива при мощите на своите закрилници в Търновград, както и просветеният, способен да проникне в деяния и видения, са събрани в словото на първосвещеника под голяма, общодостъпна стряха, равноправно са потопени в една надежда: милосърдието е неизсекаемо, непрестанно, увеличаващо се.

Събрал цялото свое паство в храма на словото си, достъпен и ясен за всички, запазил цялото си достолепие и в най-трагични дни, първосвещеникът прави най-необходимото - сочи закрилници, недосегаеми за меч и огън.

Шедьовър на Патриарх Евтимий Търновски е Пространно житие на св. Петка Търновска. Пак на същото боговдъхновено перо принадлежат Житие на св. Иван Рилски и Пространно житие на Филотея Темнишка.

В основите на тези прослави на закрилници се открояват следи и от най-разпространения апокриф - „Ходене на Богородица по мъките”.

Надеждата да се получи милост от Божията майка и от светци и светици, почитани изпокон по нашите земи, очертава обединяваща традиция.

Жената като майка на всички в години на бедствия, общонародни покруси, съдбоносни промени пребъдва и в новата българска литература.

Много е писано например за жената в творчеството на Йордан Йовков. Закрилничество, предавано от майка на дъщеря, толкова характерна йовковска тема, е и дълбоко сакрален акт.

Остава недоразбран и синтезът, постигнат от художника Владимир Димитров - Майстора. Той създава своите мадони с проникновения из няколко века напред и назад.

Проблемът има и всеобщо (универсално) значение, защото засяга развитие на християнските схващания за жената след грехопадението.

Едва ли има друга европейска литература и иконография, в която да са направени толкова много и съществени промени, за да не се обогатява само мъжкият иконостас.

Скрито възприемана като единствена застъпница за поне временно смекчаване на присъди за грешници („Ходене на Богородица по мъките”), като закрилница на народа български (Пространно житие на св. Петка Търновска), около жената някак неусетно се смекчава строгата каноничност, суровостта на текста за греха и изкуплението. Трепетно несигурно просветват надежди и упования.

Чрез любовта и майчинството, чрез женската природа и свръхприрода не е ли възможно да има повече състрадание?

Засиленото внимание към Жената, Майката, Мадоната - едновременно в апокрифите и в каноничната литература - поражда съпоставки с началото на Европейското възраждане (Ренесанса).

Онова, което виждаме в Търновската книжовна школа през ХІІІ и ХІV в., не е по-малко значително от ренесансовото възвеличаване на Мадоната. Трудно, с много противоречия и залитания, в християнската цивилизация се очертава тенденция да се отделя повече внимание към половината човечество.

По някакви пътища, които не са на повърхността, постигнатото от старобългарския писател Патриарх Евтимий отвътре осветява бъдещето не само на изобразителността, литературата, мисловността.

Натрупаните богатства в Търновската книжовна школа чрез висша християнска поезия са отдадени на милосърдието като основа на основите.

Пространно житие на св. Петка Търновска е химн на закрила, в който земно упование се слива с небесно чаяние.

По-нататък знайни и незнайни творби на знайни и незнайни възрожденци постигат общо посвещение Майце си.

Жената в кристалната проза на Елин Пелин и Йордан Йовков, в романите на Димитър Димов и Димитър Талев, „загадъчната” женственост и отвъдженственост в многоцветните хармонии на Владимир Димитров - Майстора - всичко това като начало и развитие, временност и извънвременност, насоки и цикличности, натура и сакралност образува общохристиянски космос в развитие към повече милосърдие.

Ако искаме поне малко да се „приземим” след подобно подреждане на мисли и наблюдения, ще търсим по-осезаеми съпоставки.

Живописта на Владимир Димитров - Майстора например следва завета на Патриарх Евтимий: „Върви, майко, върви…” от Пространно житие на св. Петка Търновска.

Следренесансовото „връщане” на ударението отново към Майката, след всички други прослави на жената, е постигнато чрез живописна космогония, възстановяваща целостта на земно-небесното.

Младо женско лице сред изобилие от плодове и цветове е ясна, общодостъпна композиция. Нейната следренесансова позиция обновява посланието с естествеността на всяка плодност - толкова природна, колкото и висш промисъл.

Отделянето, акцентуването на една или друга част от природно-небесния цикъл нарушава вътрешната хармония. Дисонансът в екзистенцията тласка към хаос в мисленето и изобразителността.

Женското лице сред цветове и плодове, сред безкрайния природен цикъл уравновесява всички доминанти в отношенията към жената и Жената.

А това е много съществено откритие срещу еднолинейността на всяка едностранчивост. Започва да става по-разбираема вечната Мадона, навремени съзнателно отдалечавана от божественото, навремени търсена не по-малко „еретично” само в извънземното, абстрактноиконографското.

Майчинството като цъфтеж и плодност е много достъпен език и за мнозинството, „избрало хедонизма”.

В края на краищата и хедонистите ще разберат, почувстват, че материнството, както и да се схваща, не остава никога в „неравностойно” положение, че изолацията на женствеността извън майчинството е насилие. Ние и да го приемем, природата след нас ще каже тежката си дума.

Когато у Владимир Димитров - Майстора жени изкуствоведки откриват „недостатъчно женственост”, това е разбираем консерватизъм, към който също трябва да се пристъпва милосърдно. Иконността, съсредоточена в лицето, плодността във и извън цъфтеж - общосакрален език ни води по-нататък.

Класическата християнска композиция - Мадоната с младенеца - се разширява до възможния предел: Жената сред всеобщата природна (земна) плодност. Досегашните шедьоври в две контрастни школи - византийската и ренесансовата - се преобразуват, за да очертаят бъдещи синтези.

Ако се следват композиционните принципи на Патриарх Евтимий, който разполага очите винаги в центъра, ще забележим, че в иконографията на Владимир Димитров - Майстора пътят към синтеза минава именно оттам.

Майчинството в погледа, което у изкуствоведки от от миналия ХХ в. няма как да не смущава монопредстави за „разкрепостена” женственост, се долавя в дълбоко традиционна линия, която същевременно е постренесансова и постмодерна.

Когато Патриарх Евтимий се обръща към св. Петка с „Майко”, той намира най-естествената, най-всеобемната дума за закрила, продължение, милосърдие.

Следващото от род в род потомство е единосъщно с тайната, раждаща Бога и като богочовек. Исихасткото разбиране на жената като духовно всемайчинство чрез философско-поетичния дар на старобългарския писател разширява темата за Божията майка с жития на светици, покровителки на род и народ.

Лириката на търновския първосвещеник - особено в широкоизвестното житие на св. Петка - оказва въздействие, което облагородява цялото българско изкуство от ХІV в. насам.

Става ясно, че ударението върху едно или друго изображение на жената е временно, променливо. То и занапред ще се мести през вековете и хилядолетията.

Напрежението между майчинството и хедонизма на младата жена ще води към различни избори, решения, предпочитания. Вътре в една религия - християнската - също има разнопосочност.

Но „подземно” или „надземно” не чезнат силите на личностната интеграционност, цялостност. Докато византийският и българският исихазъм в дълбок синхрон и с апокрифни акценти - ходенето на Богородица по мъките - издигат в култ духовното в майчинството, то ренесансовото обръщане към античната философия и естетика - здрав дух в здраво тяло - започва да ориентира представите за Мадоната към най-красивите прототипи на времето.

Тази привлекателна тенденция, както е известно, за няколко века достига до своите крайности, до масово предпочитане на хедонизма пред майчинството. Неравномерното темпо на това развитие създава големи проблеми между основните световни религии.
Хедонистичното ударение не е възможно да бъде по-трайно от определения му срок.

Когато майчинството отново стане равноправно и равностойно, младостта ще се изживява по-различно, отколкото сега.

Върху везните на хармонията ще бъдат поставени много повече ценности и стойности. С преодоляването на търговията в Храма погледът ще се освобождава във всички посоки, включително и към Небето.

Небе, непротивопоставено на земята, чакащо търпеливо и великодушно движението ни не само от до, а и навътре, към себе си, към другите, към свят, който не започва и не завършва с нас. Търсенето на закрила и закрилници е невъзможно без пътуване към себе си и към другите.

Направеното от Патриарх Евтимий е продължено от неговите ученици. Прокудени от Търновград в Нямц, Киев, Белград, Москва, те пренасят и разпространяват светлината на българските закрилници.

И по-нататък се проследяват пътищата на техните мощи - пътища, превръщащи тленното в нетленно и отчаянието - в надежда.

Все повече се увеличават преписите на Евтимиевите съчинения и сред тях с най-голям интерес се посрещат житията и прославите на закрилниците български.

Създава се извън България внушителна представа за многострадален народ, първи посрещнал огромна, враждебна на християнството вълна, отстоял своята вяра и езика си в мъченичество и при постоянна заплаха от пълно унищожение.

Идеята за лична и обща закрила е развита от Евтимий Търновски с богословско-философските доводи на исихазма.

Това християнско вероучение за първи път поставя ударението и върху индивидуалното, личното молитвено общуване с Бога.

Личността, най-дълбоко интимно, непротивопоставено на съборността, се стреми да постигне възможното най-близко общуване с Абсолютното.

Всеобщото обръщане към небесата се постига чрез самовглъбяване на всеки молещ се чрез хармонията на всеки един с всички заедно.

В момента на търсена закрила самовглъбяването означава най-дейно съпричастие в общите чаяния за спасение.

Обединяват се всички сили на молещия се и на целия събор за отпор срещу насилията и пагубите, унищоженията и самоунищоженията.

Единството на личната и общата закрила на християнската вяра чрез Търновската книжовна школа придобива и женско лице. За ХІV в. това е събитие със световни измерения.

Именно като закрилнички на българите се прославят св. Петка Българска и св. Филотея Темнишка.

Външно погледнато, този факт има отношение към Ренесанса, Възраждането. Но ако разглеждаме духовните процеси от това време по-широко като източно-западно явление, а не само като предимно естетическо обновление на няколко южноевропейски страни, отварят се нови възможности да се почувства цялата дълбочина на започналите промени.

А и да се прозрат техните продължения в бъдещето, предпоставките за нещо друго занапред.

2002