Цонка Великова

Наскоро се потопих в изключителното удоволствието да получа и прочета „Поетични акорди” - най-новата книга на Иванка Павлова. На тази Иванка Павлова, която без колебание върви „по своята стръмна и нелека пътека”, избрана от самата нея.

Която задава въпроси за свободната воля и високите цели и настойчиво разсъждава над богат аспект вечни и актуални днес теми, будещи уважение и размисъл у читателя, част от които са за това, че „висшето творение на Бог руши и лее кръв”; за усилието всеки като войн да устои на плашещата житейска умора; за душевната слепота и алчността да имаме; за умението да се зарадваш на малкото и на скритата висша справедливост; да избереш почтената борба; за това дали е мъдрост, или е примирение да искаш малко; за това, че лекът за празнотата се крие в простите неща; за суетата и алчността и за неспособността да кажеш „Стига!”; за обречеността на свят, населен с „войнолюбиви, алчни, властни, негодни за любов и сговор” хора; за потребността на човеците „като Създателя си да творят”; за това, че „да си поет, е рана нелечима”; за безсмислеността на подражанието; за живеенето между земята и небето като разпъната на кръст; за силата да можеш; за необходимостта, за да придобие животът смисъл, да простиш на себе си и на другите; за различните изстрадани роли, които животът налага; за великодушието да пожалиш причинилия ти страдание, да му простиш и да потърсиш вината и в себе си; за силата да се надмогнеш; за болката да вярваш непоправимо в хората дори когато страдаш, че те предават; за това каква е цената да бъдем автентични; за това как събраната горчивина трови с тъжни размисли покоя; за възхитата от подкрепящите се мъж и жена, пораждащи у поетесата болка от несбъдналото се в живота й щастие; за това как нечовешкото идва у човека на власт; за безумството да унищожим себе си, като затрием планетата; за способността ? да се възхищава; за капризната ? муза.

В книгата си авторката отделя място и за защита на майката на Вазов; заклеймява убийците на Гео Милев; изстрадва темата за войната като човешко безумие; споделя емоционалната си среща с морето, която открехва вратата за спор с безкрайността. И още… И още… И още… Не срещнах творба, която да не поставя проблем, а да е плод само на поетически усилия.

Голямата изненада в книгата са включените в третата й част 49 творби, създадени в юношеските и в ранните младежки години на Павлова. Това сполучливо хрумване позволява да направим съпоставка между тях и творчеството от зрелите й години.

За мен е безспорно, че още когато е била едва 14-годишна, в стиховете й се изявява роденият поет. Без всякакво съмнение тя се е усещала като такава. Чувствала е, може би неосъзнато, че поезията ще бъде нейна съдба. И се е осмелила да даде изява на това си усещане, сякаш да изкрещи: „Аз съм тук! Има ме!”.

Тези топло и открито поднесени стихове на девойчето Иванка не са някакви отвлечени момичешки мечтания с присъщите на възрастта наивност, незрялост, подражателност, заучени езикови клишета.

От тях лъхат младежка искреност, неподправеност на възприятията, но впечатлява зрялото им отразяване. Добре е, че тези стихове са датирани, за да се обърне по-специално внимание на още тогавашната им зрялост и на стремежа на авторката към езикова и смислова възвишеност.

Примерно: „Липите свеждат своя стан премръзнал”. Или: „Аз искам като огън животът ми да бъде/ и неговият пламък небето чак да близва”.

Още в тези ранни творби проличават присъщите на Иванка Павлова задълбочена житейска впечатлителност, чувствителност към природата, към народните обичаи и бит, които ще я съпътстват през целия й живот.

И още тогава стиховете на начинаещата поетеса са пропити с онази философска тъга, която въобще е присъща на поезията й и която, наред с любовта, е отправно поетическо чувство въобще.

В стиховете се забелязват и характерните и за зрялата поезия на Павлова отговорност пред мисията на поета, жадуване за любов и за честни отношения.

Не бих пропуснала да отбележа и прекрасните хайку във втората част на книгата. Тънкото, но дълбоко вглеждане в явления и факти от живота, отразени по нейния специфичен, задълбочен начин.

Няколко примера: „Счупена стомна. / Спъвам се в спомена: / баба полива на дядо”; „Двор - със зидове. / Къща - с метални врати. / Душа - с катинар”; „Жена на пътя / разхожда всяка вечер/ самотата си”.

Цялата тая богата тематична палитра с размисли, терзаещи въпроси и заключения е изразена скромно, ненатрапчиво, неморализаторски и без всякаква претенция за всезнайщина и опит за поведенчески предписания.

Наистина е значително обогатяване в една книга читателят да срещне такова душевно богатство и мъдро вглъбяване в себе си и в заобикалящия ни свят.