100 години от рождението на проф. Иван Цветков

Продрум Димов

Името му срещах нерядко по страниците на литературния ни и обществено-политически печат, но не се познавахме лично. В началото на 90-те години, когато бях избран за секретар на писателското дружество и на Клуба на дейците на културата, реших да го включа в духовния живот на града ни.

И един ден, струва ми се, че беше в началото на м. декември 1993 г., като обмислях кой от писателите и критиците ни е най-подходящ да направи критична оценка на литературната продукция, дело на наши автори от града и окръга, излязла от печат през изтичащата година, ми хрумна да го потърся и помоля да свърши тази работа.

И без повече да се колебая, му звъннах и изсипах от раз предложението си. Той се оказа изненадващо любезен, като се разбрахме да се видим в София. По това време той все още работеше в Литературния институт към БАН и предложи да се срещнем в кафе-аператива на Института по образованието, на Четвърти километър.

Тази институция отдавна е запокитена от демократичните промени, които удостоиха с безпрецедентен упадък и родното ни школо, но това е друга, нелицеприятна тема за разговор.

Проф. Цветков ме погледна изпитателно, усмихна се и пое на драго сърце книгите, които му бях донесъл за анализиране и оценка от неговия солиден професионален поглед.

Това беше и първото ми докосване на живо с този наш дългогодишен и скромен творец на нова литературна България. До този момент аз бях на „Вие” с неговото доста осезаемо присъствие в националното ни литературно и духовно битие.

По това време аз бях все още неподготвен, непохватен и никому неизвестен в литературните ни среди, но от разговора ни усетих, че разговаря с непознат от провинцията, в който гори едно обнадеждаващо пристрастие към художественото слово, което заслужава уважение и подкрепа.

Неслучайно ме покани да му гостувам в дома му, където ме потопи в своя напорист творчески свят. Така се сложи началото на едно сърдечно литературно приятелство, което продължи до сетния му земен ден.

Намирам, обаче, за потребно да се върнем към някои по-съществени страници от неговия житейски и творчески път, за да могат читателите все пак да имат една по-цялостна представа за неговия човешки и творчески портрет.

Проф. Иван Александров Цветков е роден на 15 октомври в с. Неделево, Пловдивско, където завършва основното си образование. След това учи гимназия в Пловдив, но там попада в ученическите ремсови среди и скоро става един от най-ревностните участници в нелегалните младежки акции срещу монархо-фашистката власт.

Ала скоро полицията попада в следите им и младият гимназист е осъден и изплаща „греховете си” в затвора през периода 1941-1944 година. Излязъл на свобода на 9 септември 1944 г., успява да завърши средното си образование през 1945 г. Работи известно време в Областния комитет на РМС.

Но там не се задържа за дълго поради изпращането му в Ленинградския университет, където завършва успешно руска филология, а по-късно и аспирантура в Московския университет „М. Ломоносов”. Натрупал солидни знания в Съветския съюз, още със завръщането си в родината му е възложено да ръководи катедрата по руска и съвременна литература в СУ „Св. Климент Охридски”.

Довчерашният аспирант, обаче, не се затваря в рамките на уважаван чиновник в най-престижното ни висше училище, а се заема със задълбочена научно-изследователска дейност. Идва ред и на първите му авторитетни защити, които го правят старши научен сътрудник I степен, а след това - и професор.

Създал си име на перспективен учен, е назначен за ръководител на секцията по руска и съветска литература в Литературния институт на БАН.

Така устремно и с вдъхновение навлиза в дебрите на националното ни литературно битие. И неслучайно ще го видим и като завеждащ „Критика” във в. „Литературен фронт”, главен редактор на списание „Родна реч”, секретар на СБП, зам.-главен редактор на сп. „Съвременник” и на други отговорни длъжности, с които има принос за ускоряване влиянието и градивното въздействие на литературата ни в годините на социалистическа България.

При него възрастовото му узряване върви с творческото му възмъжаване, чиито първи успешни стъпки откриваме още през младите му години. Убедително свидетелство е и дебютната му поетична книга „Песни за родината”, която се появява през далечната 1945 година.

Постепенно той решава да изследва в значително по-голяма дълбочина литературните процеси, като съзнателно слага ударението върху разходките си из света на необятната руска литература. Плод на тези му благородни усилия е появата през далечната 1964 г. на прецизно аналитичната му творба „Максим Горки и българската литература. Историко-литературно изследване”.

Не може, обаче, да устои и на нетърпението си да се оглежда все по-проницателно и в родната ни художествена книжнина. Така се раждат и приносните му критични произведения „Образи и проблеми. Из съвременната литература” /1968/, „Критика и белетристика” /1972/, „Страници за прозата” /1978/, „Литература на човешкия подвиг” /1980/ и мн. др., които му отреждат място сред уважаваните критични пера в родното ни литературоведение.

Когато бродим из интересния му творчески свят, не бива да смятаме, че зрелият му професионален поглед е придобивка само от обучението му в Съветския съюз. Напротив, Иван Цветков има нагласа да твори художествено слово още от гимназиалните си години в Града на тепетата.

За пръв път печата през 1938 г. в сп. „Ученически полет” /Пловдив/. А по-късно, когато попада в затвора, сътрудничи на нелегалното издание на сп. „Пламък”/Варна/.

След 9 септември 1944 г. перото му диша на воля новата свободна атмосфера и започва да публикува във в. „Отечествен глас” /Пловдив/ , в сп. „Млад кооператор”, „Лост”, „Литературен фронт” и други издания.

По преценка на наши литературоведи, проф. Иван Цветков търси тенденциите на българската култура и нейните взаимоотношения с руската. Нещо, което малцина автори го правят. Същевременно впечатлява с подчертания си интерес към творчеството на младите. Неслучайно през 1953 г. издават съавторски с Георги Джагаров заглавието „Насъщни задачи на съветската литература”.

Струва ми се, че трудно бихме открили сред съвременното ни писателство друг автор, който да е допринесъл толкова мащабно за популяризиране на съветската художествена мисъл под българско небе. Разбира се, това е въпрос на специално изследване, което едва ли е възможно в условията на днешната безразсъдна русофобия, която безумието непрестанно развихря днес в обществото ни.

Неговият глас на ревностен и страстен литературовед започва да звучи на висока октава още през 60-те години на миналото столетие. Грижовните му компетентни изследвания привличат вниманието на литературно-критическата ни мисъл.

Сред първите, които ги посрещат с нескрит интерес през 1965 г. са Иван Вандов, Любен Георгиев, Минко Николов и др. , които го оценяват като приносно откритие в света на литературната ни критика.

Не по-малко ласкави са публикуваните рецензии за негови творби и от Ангел Тодоров, Светозар Игов, Иван Пауновски, Стефан Коларов, Чавдар Добрев и други утвърдени имена, които в течение на години съзиждат литературно-критическия облик на нацията ни. Да не говорим за Иван Попиванов, Елка Константинова, Михаил Василев, които с отзивите си дадоха крила на възходящия ни литературен критик от Неделево.

Аз лично, да си призная откровено, изпитах истинско удовлетворение, че се докоснах до творческия и човешки свят на този наш толкова скромен и отзивчив учен.
По онова размирно и объркано време, в началото на 90-те години най-неочаквано, под влияние на контактите ми с внуците ни, прописах и за деца.

Той прояви интерес към плахите ми прощъпулки в творчеството ми за деца, разгледа първите ми, още недоизкусурени поетични книжки и публикува рецензии за тях по страниците на в. „Учителско дело”, на което бях известно време окръжен кореспондент.

В спомените ми често се връщам към едно негово посещение в Пазарджик, на което проф. Иван Цветков направи анализ на произведения от наши автори, издадени през 1993 г. Събитието, масово посетено и уважено от местната културна общественост, се състоя на 21 януари 1994 г.

Мисля, че тогава професорът завладя многолюдната аудитория с дълбоко проникновената си мисъл, която му дава възможност да анализира професионално, подчертано похватно художествено-естетическите достойнства на предложените творби, като вметна в оценките си насърчителни препоръки за по-успешно творческо развитие на местните литературни творци.

В аналитичното му критично слово се усещаше полъхът на извиращата от гърдите му искрена топлота и добронамереност. Всичко това обогати интелектуалната и емоционална атмосфера на тази незабравима творческа среща.

Пътьом нашите взаимоотношения, подклаждани от неговия благ характер, придобиваха все по-сърдечен човешки и творчески характер. И когато през 90-те години се заех като секретар на Дружеството на писателите да организирам поредица от срещи с известни и талантливи наши поети и писатели, предшествани от интервюта с авторите, не пропуснах да включа и него в моите публикувани разкази.

А за отбелязване е, че той се отнасяше изключително отговорно към тези актуални изяви на съвременната ни журналистика. В забързания ни хаотичен ход на днешния ни литературен живот проф. Иван Цветков винаги се стремеше да улови неговия разноезичен пулс и защитаваше с чувствителното си критично перо истинските стойности на родната ни художествена книжнина.

Такъв въздух дишаше и нашият разговор, който проведохме през 1994 г. В него съзнателно натежа вниманието ни върху незавидното състоянието на днешното ни школо, разстроено и объркано след настъпването на така наречените демократични промени. Затова и интервюто ни беше озаглавено: „Училището е в основата на всичко”.

Наред, обаче, с нерадостната съдба на образованието ни, се спряхме и на сложния и противоречив курс на сегашното литературно битие, в това число - и на незавидното поведение на литературната ни критика, за която и проф. Милена Цанева споделя с болка, че е в тотален упадък.

Не отминахме и недружелюбното отношение към руската литература, на която той е един от най-ревностните и всеотдайни популяризатори в родината на Ботев и Вазов. И това не можеше да не го безпокои, но се надяваше, че все пак ще надделее здравият разум и вярваше, че този спад е временен и неестествен.

„Великата руска литература - казва той - на Пушкин, Толстой, Достоевски е най-близката до нас литература във всяко едно отношение. Достатъчно е да си спомним думите на Пенчо Славейков за нейното значение или изследванията на проф. Иван Шишманов за плодотворното й влияние върху българската духовност и книжовност…”.

Навярно така мислеха здравомислещите у нас през 90-те години, а за жалост днес през 2024 г. тази велика литература, която е водеща в света, е изхвърлена и не се подвизава под стряхата на днешното училище.

Как ли понася днес тези духовни издевателства духът на възторжения знаменосец на руското художествено слово у нас?

Така или иначе, дружеските ни връзки с проф. Иван Цветков нямаха почивен ден в ония години. Чувахме се често по телефона и разменяхме мисли по литературните ни събития. Беше прочел интервюто, публикувано във в. „Новини” през 1994 г. и ми благодари.

За отбелязване е, че имаше специално, близко родеене с Пазарджик и проявяваше отраден интерес към местния духовен живот. Високо ценеше писателите и поетите, свързани кръвно и духовно с Града на Константин Величков.

Вълнуваше го техния принос за съзиждането на националния ни духовен облик. Спомням си, през 2010 г. се навършиха 100 години от рождението на Борис Делчев и реших да организирам едно възпоменателно посмъртно тържество, за да напомним на нашата общественост за житейското и творческо дело на този забележителен наш съгражданин. Хрумна ми да го поканя, за да говори за него.

Оказа се, че двамата са се тачели като близки колеги и веднага прие да гостува в града ни по този повод. И на 16 юни 2010 г. в салона на концертна зала „Маестро Атанасов” пред стеклите се съграждани проф. Цветков разказа интересни спомени от съвместните им близки съпреживявания с нестандартния ни писател и общественик, подчертавайки неговата роля и значимо място в развитието на националния ни духовен живот.

Тогава ми се видя бодър, свеж, усмихнат, одухотворен. За съжаление, не съм предполагал, че това ще бъде последната ни среща.

През есента на 2020 г. проф. Иван Цветков ни напусна, извървял достойно своя път.

11.09.2024 г.