РАЗОРЕН
Привършил утринната си обиколка по стаите на болните, лекарят се отби да побеседва по-дълго със своя приятел от детинство, Богдан Томански, който от една седмица е в неговото отделение, не толкова на лекуване, колкото на почивка.
Влизайки при него, докторът каза на придружаващата го старша сестра, че няма повече нужда от нея.
Между двамата приятели се почна този разговор:
- Дежурната пак ми се оплаква, ти и тази нощ не си искал да угасиш лампата и си чел до съмнало. Какви са тия тлъсти томове из леглото ти? А-а, медицина! Вътрешни болести! Богдане, ти не си с ума си!
Докторът притегли един стол и седна. Догдето пациентът му се усмихваше добродушно на сръднята, той продължи:
- Ти си вече като мене четиридесет и няколко годишен. А си толкова дете, колкото беше и в гимназията, та за какъв ти е бяс сега всичко това? - той посочи на медицинските книги. - Има ли още някоя наука, в която да не си си бръкнал гагата? Ти цял живот се мята от едно в друго. Бре езикознание, бре право, бре литература и философия, хайде по едно време и естествени науки. Ти би могъл да се явиш на изпит и по астрономия, и по теория на музиката, включително контрапункти фуга! И дявол знае още по що! Но кажи ми, за какво ти е всичко това? Само да го знаеш ли?
- Да. Нима не стига?
- Каква смисъл има такова знание, човече божи?
- Има смисъл, има.
- Каква? - повтори лекарят и, без да чака да му отговорят, продължи: - Ти, наистина, не си непродуктивна натура, спомням си, че печати и интересни научни статии, и изящна литература, и дори музикални късове. Но всичко това бе само някаква кокетерия. Сякаш искаше да се види и разбере, че един любител понякога може да превъзхожда специалистите, особно когато между тях няма големи хора… Но от каквато стойност и да са тия твои произведения, нима в тях има капка смисъл, щом като те си остават само едно начало, фрагменти от неизвестно цяло? Искам да кажа, щом като творчеството у тебе не е дълбока органическа необходимост…
- А отгде заключаваш, че не е дълбока органическа необходимост? - пресече пациентът своя лекар. - От това, че малко ли съм дал? Без да се сравнявам с несравними, ще те запитам, знаеш ли колко хиляди скици е направил, да речем, един Леонардо да Винчи, догдето намери главата на Исуса или на Юда в Тайната Вечеря? Впрочем аз не се смятам сам за продуктивна натура. Но празноти в себе си не мога да търпя. Един Цакони, за да изнесе Освалда в Ибсеновите „Призраци”, отива да учи няколко семестра медицина. Т. е. има случаи, когато тая наука е необходима дори за някакъв актьор, който може да бъде всякакъв друг, но не и той сам, не личност. Защо за мене, стремящ се да бъда именно личност, тя да е непотребна?
- Добре! - измести лекарят разговора. - Но защо си постъпил тука, когато няма пак по цели нощи да спиш?
- За мене е достатъчно това, че се храня в определено време, че лежа почти целия ден, че не пуша и не пия вече седмица, че моят пръснат по София харем ми изгуби дирите. А ти, приятелю, със своето хокане ме само уверяваш, че би могъл да бъдеш и прокурор в Касацията.
- Не ме засливосвай. Аз искам да се обясня с тебе. Какво ми пееш, че не си пушил и не си пиел? А това що е?
Той издърпа една сребърна табакера изпод възглавницата на болния.
- Ти сам знаеш, че то е съвсем нищо. Повече от десет папироски на ден не изпушвам. Много ли е, когато съм пушил редовно по шестдесет, седемдесет?
- Да, по десет папироски и по бутилка старо вино, като лекарство, нали?
- И то е нищо. Аз пиех по бутилка коняк и по две-три кила вино на ден.
- Единственото, което мога да ти вярвам, е, че се въздържаш от жени. Впрочем и в това не напълно. Гледам ги милосердните, само ти си им в ума и в устата. Научили ти живота от игла до конец. И която подирят, все тука ще се намери. Болните звънят по сто пъти, а те всички час по час при тебе.
- Е-е-е, докторе! Стар човек съм!
- Чувай да ти кажа сега края. Ти или ще се лекуваш както трябва, или ще се пилееш оттука, догде не си ми развалил съвсем реда въ болницата. Някои от колегите, наистина, те смятат здрав. Пък и изглеждаш здрав. Ала аз ти казвам, че у тебе няма ни един незасегнат орган! Нито един! Всички са така обременявани и с отрови, и с работа свръх силите им, че най-ненадейно могат да пламнат у тебе редица мъчно лечими болести.
- Знам.
- Е, какво чакаш тогава?
- Драгий мой, за мене е безразлично, половина век ли още ще живея, или половина час.
- А защо четеш тия книги?
- Защото са интересни. Аз бих ги чел и пет минути преди да отида на бесилката.
Лекарят се вгледа продължително в своя приятел. После обърна глава към прозореца, в който светеше ослепително есенно слънце, и промълви като че на себе си:
- Не бих могъл да установя с положителност, счупени зъбци ли има у тебе, или касае се за една неизвестна и недостъпна мене хармония. Във всеки случай уверен съм, че някаква голяма същественост пречи на твоята природа да се прояви пълно.
Богдан се надигна и спря почти уплашен поглед о лекаря.
- Каква?
- Не знам.
- Аз ще ти я кажа.
Той се отпусна уморено на възглавниците и помълча усмихнат.
Какво странно лице! Не може да се каже хубаво. Но достатъчно е да бъде приведена в най-слабо вълнение душата на тоя своеобразен човек, и то се озарява от някаква вътрешна светлина. Цяло се преобразява! Тогаз той изглежда и хубав, и поне с десет години по-млад.
В такива случаи изпъкват и двете най-красиви неща в това лице: посипаните като със златен прах очи, с топъл детски поглед, и червените му като на момиче устни, грижливо моделирани, с една също детска, постоянно светеща, усмивка, тоя поглед и тая усмивка тъй действуваха на жените, щото не една ненадейно е изкрясквала, като от сладострастие, и го е бурно прегръщала и целувала.
Лекарят не можеше сега да откъсне поглед от очите и от устата на тоя възрастен, почти пред прага на старостта мъж.
- Ти казваш липса на същественост? - подзе пациентът. - Да, това е вярно. Каква по-голяма същественост от жената? Аз съм имал и имам много жени; но липсва ми онази, която ми е необходима. За да не бъде така, аз не трябваше да познавам толкова много евини потомки, и тъй до дъното. Виждал ли си ти панаирджийски фокусник? Направи нещо, което страшно те удивлява. Но ако бръкнеш в широките му ръкави, или ако надзърнеш зад масата, пред която се подвизава, и най-духовитият фокус ще ти се яви като една тъй проста, тъй смешна измама! Ето, жената е такъв фокус! Тя самата като че инстинктивно долавя това и дири да отклони вниманието от своите несъвършенства с безброй дрънкулки, що с такава страст накача по себе си. Блажени са, които не я познават по-дълбоко. Завиждам им, макар че не бих желал да бъда на тяхно място. Ако са хора на изкуството, те могат да създават големи, може би безсмъртни, произведения. В центъра на всяка своя постройка те лесно поставят една или повече жени. Те самите вярват във величието на изобразяваните характери. За мене и най-силната, и най-изключителната жена може да заема само един епизод, една глава. Може да бъде само декоративен елемент. Аз ги обичам така, както обичам цветята, птичките, красивите диви животни. Но, уви, това не е достатъчно. Аз няма що да туря в основата на своята сграда. Да се гавря с природата на жената - не мога: то би било черна неблагодарност, предателство. Да я труфя с измислени добродетели, каквито всеки малоумен мечтател може да фабрикува и за експорт - смятам също недостойно. Ето що пресушава моята продуктивност. Ето кое ме убива. Аз съм разорен от това, че познавам такива скрити страни на женската същност, които по-добре е било нито да подозирам. В най-щастливия случай: като обели човек всички листа на луковицата, вътре не остава нищо, а загубва се и самата форма.
- Ти си преситен на телесната и душевната голота на жената. Ти си много дълго време преяждал. Сега трябва да постиш, за да ти се върне нормалното чувство.
- О, докторе, не е тъй проста тая болест.
- По-проста от нея няма. Старините, които ни докарват толкова недъзи, поне от нея ни лекуват. Можеш още бъдеш доволен, че не си на двадесет и пет години. На твоята възраст, когато човек взема да цени всяко женско внимание.. .
- О, докторе, о, докторе…
В коридора, близо до вратата, се чу разправия.
- Но аз трябва непременно да го видя, разбирате ли? И то тутакси! Касае се за много важна работа! - говореше припряно, посетителка очевидно. По нейния глас личеше, че е човек, който не е свикнал да му се противопоставят.
- Казах Ви, госпожо, толкова пъти, че не може. Посетители се допущат само след обед.
- Аз пък Ви казвам, че ще вляза!
- Моля те, нека я пуснат, - рече Богдан на своя приятел.
Лекарят отвори вратата и покани посетителката.
Влезе една свежа елегантна малка женичка с бяла шапка и бяла кожа на шията, които още от вратата хвърли на масата, светна снежнобялото й деколте и по главата й се размърдаха златни змийчета - цяло гнездо.
- Не те ли е срам да ме гледаш в очите? - започна тя, без дори да се поздрави с доктора. - Цяла седмица да те диря! Как можа да бъдеш тъй жесток? Изнесъл се човекът и заминал да пътува из провинцията! А той где се бил скрил! Мислиш, не разбирам ли, какво значи това? Само заради мене ти не би постъпил така. Но като си се закачил с деветдесет и девет, разбира се, че ще стане нужда да бягаш. Е, какво ти е? Разбира се, нищо!
Тя бе седнала на леглото, милваше го с мъничките си ръчици по остриганата до кожа глава и го гледаше и се усмихваше с безкрайна обич.
- Но как можа да ме откриеш?
- Аз ли да не те открия? На край света да идеш пак ще те намеря! Хайде ставай да вървим! Господин докторе, нали е съвсем здрав и може да излезе? Времето е прекрасно! Такава чудна есен е вън, мили! Като тебе хубава! Дигай се, аз ще те гледам по-добре от тия зли сестри! Ставай де, какво се блещиш така, като че не разбираш що ти говоря!
Докторът, който бе следил намръщен тая сцена, забележи:
- То се вижда, че не ще те оставят повече в болницата. Аз ще кажа да ти донесат дрехите.
- Вие сте много мил човек, докторе! Дайте да Ви стисна ръката! - спусна се към него игривата малка женичка.
- Заповядайте, госпожо, в чакалнята, догде приятелят Ви се облече, - каза лекарят, тръгвайки към вратата.
- Какво? Да не би да се срамува от мене ли? Не ставайте, моля Ви се, дете! Пратете само по-скоро дрехите, чувате ли? Другото оставете на мене! Аз сама ще го облека! И вие трябва да ми бъдете благодарен, че ще се отървете и от мене, и от него!
- Да, да, тук сте права - каза докторът и излезе.
- Какъв грубиян!
—————————–
сп. „Българска мисъл”, кн. 5, 1935 г.
