Продрум Димов

Спомените често ме връщат към паметните ми съпреживявания в Пазарджик и София с този забележителен и позабравен наш учен, допринесъл немалко за попълване на някои бели петна от възрожденската ни история, особено за изясняване и обогатяване на доста страници от крупното епохално дело на Васил Левски.

За неговото приносно присъствие в историческата ни наука бях слушал само, но на живо успях да се запозная с него чак в края на 90-те години. Това ми се отдаде на 7 юли 1998 година, когато посетихме град Сопот с Иван Есенски, Иван Бунев, Атанас Иванов и Димитър Попов от Пазарджик по повод традиционните Вазови тържества.

Това наше посещение там не беше случайно, , защото всички изгаряхме от нетърпение да поздравим нашия близък приятел, големия поет от Смилец - Иван Динков, по случай удостояването му заедно с Дамян Дамянов с поредната висока Вазова награда.

Същата беше присъдена и на нашумелия творец от Сливен, защото Стефан Цанев - едно наистина доста популярно наше поетическо име, се беше отказал от това високо признание, вероятно защото то бе предложено от СБП.

По всяка вероятност той едва ли не чувстваше за обида да бъде оценяван от писателска организация, от която поетът от Червена вода се чуждееше, защото се беше приобщил, ръководен от своите модни по онова време „демократични” увлечения, към така нареченото „Сдружение български писатели”.

Така или иначе, неговото поведение беше осъдено и окачествено като глупаво високомерие от преобладаващата част на културните ни среди. Това беше прибързан и недостатъчно обмислен емоционален акт, нямащ нищо общо със здравия български разум.

Запътени из голямата шумна навалица, ненадейно попадна в полезрението ни Иван Динков, придружен от съпругата му Бела. До тях стоеше среден на ръст човек, с леко удължен образ и приветливо изражение. Щом ни зърна сред сгъстената, тълпяща се шумотевица, мигновено светнаха очите на баба Тодора.

Изведнъж се оживи и награби мъжа до себе си, прехвърляйки дружелюбно трепетна десница през рамото му, като го заобсипва с порой от изненадващи шеговити хвалебствия.

- Момчета, елате да ви запозная с едно професорско чудо! - усмихнат, продължи да се дави в рукналата си словоохотливост. - Ама да знаете, че до мене е застанал и се пъчи най-слабият историк в България и за награда взели, та го направили професор, че и доктор на науките. Ако щете вярвайте, главата ми не побира тия работи. Тия хора там с всичкия си ли са?… Може ли такова нещо? Няма ли кой да им налее поне малко акъл в главите? - продължаваше да лее възмущението си приятелят му от Смилец.

А „слабият” професор не знам дали беше чудо, но, ако поне малко беше неуравновесен, наистина щеше да се види в чудо. Горкият понасяше стоически този ненадеен и внезапен порой от смехотворни приятелски приумици.

Очевидно тръпнеше целият от връхлетялата го изневиделица словесна изненада, с която го удостояваше това несрещано запознанство с непознатите пришълци от Пазарджик.

За миг остана безмълвен и се чудеше как да реагира на стъписалата го лавина от шегобийни „похвали”. Лицето му пламна, зашеметено от необичайното представяне, плувна в мека моминска руменина, заляла изведнъж страните му от този известяващ приятелски жест, заключил челюстите му от грабналото го удивление.

А устните му тръпнеха от вълнение, но дума не отронваха. Едва ли друг път е подлаган на подобно изпитание, хрумнало на един от най-близките му приятели.

Наблюдавах го изпитателно, не бързаше да се намесва, а просто остави сладкодумния си скъп житейски сподвижник да довърши духовитата си характеристика, с която беше удостоен пред неочакваните гости от Пазарджик.

Професорът остана все така скован от безсловесие и дълго не смогваше да се освободи от тази шеметна изненада. Скоро се поокопити, освободи се от първоначалното смущение и започна любезно да се ръкува с новопристигналите Иванови приятели от града на Константин Величков.

В тази обстановка случаят ме срещна за пръв път с „най-слабия” историк на България. Запознанството ми в Сопот сложи началото и на едно изключително за мен, твърде полезно сближение и творческо сътрудничество.

Срещите ми с него разширяваха и обогатяваха моите нескончаеми интереси към историята, вкоренени в мен още от най-ранното ми детство.

При него се отбивах обикновено когато ръководеше дълги години общобългарския комитет и едноименната фондация „Васил Левски”, която се намираше на ул. „Софийска комуна” - 4, преименувана на „Батенберг”, а по-късно - и на площад „Славейков”, над кино „Култура”.

Винаги ме е посрещал с удивителна любезност и се интересуваше от историческите дела и културните събития в Пазарджик, където пребиваваше по време на исторически конференции. Нерядко се връщахме и към някои по-съществени страници от неговия житейски и творчески път.

Проф. Дойно Дойнов е роден на 16 юни в с. Буново, Пирдопско, Софийска област. Там, в селската среда, той засуква още в детството си от вековечната сроденост със здравия народен корен. По време на сърдечните ни разговори сме пътували неведнъж из възрожденската история на родния му край.

Оказа се също така, че бъдещият голям историк е запомнил немалко от старите му съселяни, които докарваха с волски коли и конски каруци едри глави картофи, родени и откърмени от коравата им балканска земя, които се радваха на добър пазар още с влизането в горната махала на родното ми село Лесичево.

Завършва гимназия в град Пирдоп и история в Софийския университет „Св. Климент Охридски” . Остава верен докрай на вродената му обич към българската история и работи в Националния археологически музей, а по-късно е назначен и за директор на Националния археологически институт.

Паралелно с преките си административни задължения започва да отделя много време и на сериозна научно-изследователска дейност.

Години наред младият и ентусиазиран историограф полага неуморими сили и енергия за проучване и задълбочено анализиране за откриване и изследване на закопаното под българско небе неоценимо богатство на стародавната ни история, затрупана от безкомпромисната лопата на толкова отшумели векове.

Увлечен в непрестанна научно-изследователска работа, забравя младите си години, когато е заставен да работи в апарата на някогашния околийски партиен комитет в гр. Пирдоп и започва да споделя в научни статии и задълбочени аналитични публикации, а по-късно и в цели научни трудове резултатите от упоритите си целенасочени изследвания, с които обогатява текущата ни историческа мисъл.

Същевременно до сетния си работен ден е един от най-търсените и желани преподаватели на студенти в столицата и провинцията. С течение на времето се нарежда сред най-ерудираните ни и авторитетни, високо оценявани творци на съвременното ни историческо знание.

Неслучайно и респектиращите му постижения на историк бяха блестящо защитени и ИАК му присъди заслужена докторска степен и професорско звание.

Неговият житейски и творчески път е цяла, изключително творческа епоха с дългогодишната му дейност на много приносен ръководител на Общобългарския комитет и едноименната фондация „Васил Левски”.

От този рядко градивен период в живота му датира и моето запознаване и сродяване с този уникален наш учен от Буново. Междувременно, както споменах, при всяко пътуване до София му се обаждах на неговата месторабота.

Природата го бе дарила с изумителна скромност, винаги ме посрещаше усмихнат, с подчертана любезност и вежливост. Понякога съм му подарявал и някоя от новите си книги, които приемаше с обичайната си неподкупна благодарност. Където и да се появеше, впечатляваше при контактите си с всякакви хора със завидната си доморасла висока нравствена култура.

Все по това време излезе от печат и книгата му „Истини-заблуди”, която ме стопли с един много човешки дарствен автограф.

В това свое много откровено издание, както сам споделя пред мен, се беше постарал да направи достояние на нашата общественост някои свои чистосърдечни виждания по актуални проблеми на днешния исторически процес, като не спестява и някои свои критични оценки, несъгласия с прекомерното и ненужно обвързване на науката с партийната политика.

Намирам, обаче, за доста привлекателно за мен заглавието му „Хора, с които живях”, която се появи на бял свят през 2000 година в Сопот на тържествата, организирани по повод 150-годишнината от рождението на Вазов.

В навалицата, стекла се за освещаването на възстановената Дядова Стоянова воденица, към която авторът на най-българския роман ни връща в неповторимото си повествование, се оказахме съседи с двамата забележителни гости от столицата.

Мигновено бръкнах в чантата си и напипах единствения оцелял за момента екземпляр от монографията ми за Дамян Дамянов и го връчих на познатия ми вече историк.

Нашумелият ни писател видя връчения боязливо подарък и веднага пожела и той, ако може, да бъде удостоен с тази книга. Вдигнах рамене, извиних се и допълнително му изпратих книгата, посветена на поета, развълнувал още през 1958 г. мало и голямо у нас с най-силната си поетична дебютна книга „Ако нямаше огън”.

Проф. Дойно Дойнов обичаше да пътува из страната, срещите с колеги, читатели и обикновени хора го зареждаха с енергия. С удоволствие гостуваше покрай обичайните си научно-исторически и обществени ангажименти и в нашия град.

Възползвах се от неговото посещение в Пазарджик на 17 октомври 2000 г. и взех първото си интервю от него, а беше дошъл като научен ръководител на научно-практическа конференция, посветена на национално-освободителните ни борби.

Съдържанието на разговора беше насочено преди всичко върху изследванията му, свързани с Българското Възраждане, като се спряхме повече на публикациите му, посветени на любимата му тема за Левски.

Не отминахме, разбира се, и вълненията му, предизвикани в обществените ни среди от появата по книжарниците и на интригуващите му мемоарно-документални „Истини- заблуди”. Разговорът ни беше своевременно приет радушно от текущия ни печат и на първи ноември се разпростря приоритетно по страниците на „Български писател”.

През следващите години моите контакти с него придобиха още по-интензивен характер, обикновено се отбивах в служебния му кабинет, където зарязваше обичайната си заетост и прехвърляхме веднага приказките на пазарджишка територия.

Така се стигна и до второто интервю, посветено на 170-годишнина от рождението на Апостола на свободата. То се появи най-напред по страниците на в. “Знаме”, в неговия бр. 133 от 18 юли 2007 г.

По негово предложение редакцията го представи на читателите с името „Левски - непомръкващ пример и идеал за всички български поколения”. В него събеседникът ми не спести суперлативите си, извисяващи най-великия българин на най-високия български пиедестал.

Десет години по-късно, по повод 180-годишнина от рождението на големия карловец, този неповторим разговор с един от неговите най-ревностни и последователни изследователи включих в мемоарно-документалното ми издание за Апостола - „Българският Еверест”.

Същото беше успоредно тематично със споделени мисли от Николай Хайтов, проф. Николай Генчев и акад. Константин Косев. В тази неслучайна компания всеки се беше постарал да прибави нещо към все още непостигнатия образ на най-високия връх на Българското Възраждане. Но проф. Дойно Дойнов се открояваше несъмнено с най-значителен принос при изясняване цялостния портрет на недостижимия син на Гина Кунчева от Карлово.

Този наш неуморим учен-историк правеше всичко, което е по силите му, за да може беззаветният житейски и революционен подвиг на Апостола да обитава все по-трайно и покоряващо застрашения дух на българския национален живот.

От подобни родолюбиви съображения той подготви и предложи за екранизация и своя научно-исторически, солидно обоснован сценарий „Левски пред съда на Високата порта и историята”. За щастие същият беше незабавно филмиран, но за съжаление по БНТ беше излъчен през деня, а не вечерта на 19 февруари 1997 г. Това е недостоен факт, който унижава най-скъпите ни национални стойности.

Дълги години професорът, потънал в неспирна изследователска дейност, никога не се ограничаваше само да проучва историческите събития само под днешното българско небе, живо се интересуваше, анализираше потока на нещата из Вардарска Македония. Той все се надяваше, че младите македонски историци ще отрезвеят и един ден ще започнат да оценяват равновесно, обективно българската общност на историческите факти и събития.

Пътувайки неизменно из аналите на историческото ни минало, този рядко усърден наш учен-историк стигаше до извода, че Отечеството ни винаги е става курбан на чужди интереси. За жалост, не по-малко не продължава да е унижаван и днес народа на Ботев и Левски.

Не по-малко го безпокоеше и прекомерното политизиране на историческата наука. Винаги държеше историческите процеси да се изследват сериозно, задълбочено,като не се плаща данък на каквито и да са идеологеми.

Историческите събития трябва да се притеглят научно, правдиво да се отразяват. Според него, преди историята е писана компетентно и отговорно от учени като Марин Дринов, но всички те са се стараели да обслужват преди всичко българската национална кауза.

В същото време сериозно го безпокоеше и съдбата на историята под стряхата на българското образование. Учебниците по история, учителите трябва да възпитават младите ни поколения в много обич към родината и преклонение към героичното ни минало.

Нито за миг не трябва да се забравят скъпите завети на Левски „за чистата и свята република и за истинското равноправие на българите с другите европейски народи”. Това са заветните заръки на най-великия ни предшественик, които за съжаление се погазват от днешните ни продажни управляващи кръгове.

Не по-малко се тревожеше и от отсъствието в обществото ни, особено сред младите ни поколения, на национален идеал, като в същото време се обслужват чужди политически каузи.

За мене всеки разговор с проф. Дойно Дойнов беше урок по родолюбие, защото усещах, че пия от чистия извор на съвременната ни историческа мисъл. Такъв го почувствах и когато пристигна тук, в града ни на 24 февруари 2010 г. , за да представи в малкия салон на концертна зала „Маестро Г. Атанасов” втория том от наследството на Левски.

Щом ме видя, прехвърли дружеска десница през рамото ми и ми благодари за вниманието, с което се отнасям към него.

Подарих му новото издание на книгата ми за Дамян Дамянов и новоизлязлото ми заглавие за Продан Табаков - „Живот в полет”.

За жалост, това беше последната ни среща. На 18 януари 2014 г. неуморимият проф. Дойно Дойнов ни напусна. С това си отиде физически един от най-дръзновените творци на съвременната ни историческа мисъл.