В ОСМИСЛЯНЕ НА БИТИЕТО
За стихосбирката на Петя Йотова „Цигулка Страдивариус” (2021)
Ако се налага с една дума да кажа какво е въздействието върху читателя след прочита на стихосбирката „Цигулка Страдивариус”, какво носи и дава на човека поезията на Петя Йотова, ще кажа без колебания: умиротворение.
Именно това състояние ме бе вече завладяло от край до край, докато още затварях последната страничка на книгата и дълго, дълго отзвучаваха в мен стиховете…
Назованото с думи
има собствена сила,
оживява и тръгва
по широкия свят.
Всеки нещо намира
в паметта на сърцето
и си спомня за него -
своя мартенски сняг.
Всичко лошо изчезва,
а доброто остава -
просветлява душата
като радост след плач…
Романтична поезия
в прагматичното време -
неочаквана среща
в кадифения здрач.
/„Като приказка в здрача”/
Умиротворение… Откъде идва то? От всяка дума, която Петя Йотова изговаря. От всяко преживяване - било полет-вдъхновение, било падане-премеждие.
От умъдреното осмисляне и преосмисляне на битието. От несекващата светлина, бликаща от сърцето й дори когато… по-скоро - тъкмо и най-вече когато е наранено.
От вградената по рождение в нея, непонятна за днешния свят деликатност. От всичко, което е тя и което в книгата е поделила и споделила с нас.
* * *
Доминиращият мотив в Петя-Йотовата лирика е любовта. Във всичките й нюанси и проявления - ту пролетно шеметна и необмислена, ту лятно зряла и чувствено заредена, ту есенно тъгуваща по безвъзвратното отминало, ту… отново заредена с надежда, с очакване…
Защото зимата (на любовта) в усещанията на Петя Йотова е далече - дай боже, никога да не дойде! А сега, днес, зимата (на любовта) е само необходимо условие, колкото да избухне пролетта:
Нещо тъжно крие всяко лято,
нещо топло пази есента.
Зимна радост има, без която
няма да пристигне пролетта.
/„Нещо”/
И внезапното, симптоматично и някак симпатично „превключване” от кръговрата на сезоните към кръговрата на живота, от външното проявление към вътрешното преживяване, и все така - през тези нейни неподозирани оксиморонни конструкции: „Нещо старо в новото начало, / нещо смело в плахата ти длан” („Нещо”).
И разбира се, неотменното право на сърцето да разбърква и размесва сезоните, да превръща пролетта в зима и лятото в есен и обратно… и зимата в лято и есента в пролет и обратно…
Любовните сезони не се редуват по кръговратите, не следват закони и закономерности, не признават правила…
Когато са влюбени, поетите, увлечени от всеобемащото чувство, най-често отразяват (в стихове) самото чувство - дали любовта, която не знае граници, дали безпределното разочарование - някак в общи щрихи, в цялостно усещане. А Петя Йотова отразява именно нюансите.
Всичките нюанси на любовното преживяване: предчувствията, неукрепналите трепети, съмненията, предупредителните „звънчета” за опасност, верността на себе си и своето вълнение, въпреки неудачното развитие. И това е също една от отличителните й черти на поетеса.
Обикновено хората в огъня на чувствата игнорират нюансите, изобщо не ги забелязват даже. А тя не просто ги улавя, но и ги отразява, увековечава ги в деликатните си стихове.
* * *
Удивително е как Петя Йотова при всяка женска възраст успява да съхрани свежо и силно чувството си - като че за първи път!
Как след толкова полети и разочарования в любовта умее да се влюбва отново и отново със същата страст, със същата невинност, със същата вяра и надежда, че възможно най-после да се сбъдне онова нескончаемо, несъкрушимо, неумиращо желание на жената да намери вечната любов, да изпита съвършената любов, да дари някому (разбира се, на любимия!) безусловната любов, която не иска нищо, а само обича…
За любимия бих дала всичко -
ще призная в искрен послеслов.
А от него аз какво очаквам?
Ами нищо… Просто е любов.
/„Просто е любов”/
О, да… Петя Йотова знае и обратната страна на любовта, вероятно най-вече нея. Знае, че жената „без капризи, без упойка, без проблем” ще издържи всички номера и горчиви изненади, които мъжът (а и животът, доколкото е от мъжки род) е способен да насътвори във връзка с любовта.
Да, Петя Йотова знае, че „някой трябва да обича / и през трудните неща” („Без упойка”) и че обикновено това е Жената, защото природата на Мъжа е такава - докато е още с една жена, погледът му вече да търси „среща с други две очи” („Когато от любов си поразен”)…
Но тя знае и че онази любов - вечната, съвършената, безусловната, каквото и да се случва в живота, както и да започне и свърши тя и „дори през ада да минава”, „е път към Бога” („Обречени”) и за Жената този път е невъзможен без Мъжа, както и обратното, каквото и да ни проповядват днес съмнителни световни уж авторитети от глобални катедри и институции…
И знае Петя Йотова, че дори когато Мъжът не заслужава любовта, когато се изплъзва, нехае, хитрува, Жената, влюбената жена, не само не иска да си тръгне от Мъжа, макар че това ще й спести „и болка, и вина”, но и н е м о ж е да си тръгне, защото… самата тя е любовта:
Но как да стане? Волята е слаба,
когато от любов си поразен.
Измислям оправдания и страдам…
И няма кой да ме спаси от мен.
/„Когато от любов си поразен”/
Наистина не е възможно. Човек просто няма как да си тръгне… от себе си. И продължава да обича, дори когато това е безнадеждно.
* * *
Тук е необходимо уточнение… За онези, които ще напомнят, че Петя Йотова включва в новите си стихосбирки и стари стихове. А това по някакъв начин опровергава твърдението, че при всяка женска възраст тя съхранява „свежо и силно чувството си - като че за първи път”. На пръв поглед може и да са прави. Но на втори…
Да, може би не при всяка женска възраст Петя Йотова се е влюбвала и обичала „като че за първи път”, макар че не е изключено. И може би не при всяка женска възраст тя е пресъздавала в стихове своите чисти преживявания, макар че - защо не…
Но според мен дори фактът, че при всяка женска възраст тя отново и отново е подбирала за поредната нова стихосбирка точно тези стихотворения, които я показват като че влюбена за първи път, е достатъчно красноречив.
При всички женски възрасти - въпреки всички предизвикателства на живота и превратностите на делника в любовта - Петя Йотова е успявала да запази първоначалната, първозданната потребност, заложена испокон веков у жената - онази потребност, жадност, копнение по истинската любов, без начало и край, без ограничения и съмнения, каквото и да става, каквото и да я очаква занапред, включително и адът.
За това именно невинно състояние на женското сърце става дума, което не всяка жена успява да съхрани през годините, надборена от хищните, властолюбиви, макар наглед естествени и нежни щения на плътта - щения, в които най-често няма и сянка от любов, а само мрачина.
А Петя Йотова го е съхранила. Съхранила е детскостта, детето в себе си, което живее в любовта и с любовта. Въпреки съмненията, ревността, неминуемата раздяла, която, уви, често застига любовта в непредсказуемия несъвършен свят.
Но само там, в света. А иначе - в сърцето, в сърцето й - любовта не може да бъде изкоренена, нито унищожена. Защото любовта е човекът и човекът е любовта…
Любовта ми е храбро войниче
в този свят нелюбим и ръбат
и е също така всеотдайна,
както своя Оловен събрат.
Тя живее с детинска увереност
на наивните чисти души,
че сърцето е нежната струна,
дето винаги с обич звучи.
Няма нужда да бъде ухажвана,
не й трябват луни и звезди,
не изисква гаранции за сигурност,
хитри сметчици тя не реди.
Да обича, за нея е всичко
и в живота това я крепи.
И дано я отмине сценарият
с няма преданост да изгори.
/„Като храбро войниче”/
И дори да не я отмине „сценарият” и дори любовта да изгори, все едно - любовта притежава магическото свойство да се въздига от пепелта (може би даже самата тя да е птицата Феникс или поне тя да е дала идеята за този невероятен символ - кой знае!), още по-жива, още по-пламтяща.
Нали не е случайна онази мъдра приказка - „Всяка следваща любов е по-силна”. А и като „бонус”, както днес казват, към това -
Как пука и играе пламъкът,
ослушва се и лумва весел!
Как грее алена жаравата,
а после се превръща в песен.
/„Огънят”/
А песента е вечна, не умира…
* * *
Най-заразителното в стиховете на Петя Йотова според мен е нейната нелукавост в любовта и в живота. Има такива мигове наистина или по-точно идва такова време в живота, когато човек не иска и не може да лукави, нито му е интересно да лукавят с него.
Няма какво вече да крие, да играе, да се прави на луд или на интересен. Всичко е просто и ясно. Сложнотата и светлосенките само го отдалечават от същественото на живота:
Всичко е лесно, когато сме искрени,
но се изплъзва мигът откровен…
Ти щом си с маска - аз как да призная
колко си важен за мен?
Пием мастика в кафето на ъгъла.
Истинска страст на кристали.
Но не помага дори питието.
А ще станем ли близки?… Едва ли.
/„Страст на кристали”/
Петя Йотова търси най-точните думи, за да предаде до съвършенство и правдиво дори сърдечните взривове, за които като че думи няма, но тя ги търси, търси, не се отказва: „Потъвам в себе си и търся думите…” („Любовни думи”). Това е все едно да търси думите, когато се блъска „в осмисляне на битието”, а „Животът си тече във хаос, / динамика, мъглявина” и е трудно, невъобразимо трудно и все невъзможно да ги намери.
И тогава именно - очи в очи със себе си, очи в очи с бездната - с пределна яснота осъзнава, че не думите въобще, а само лицемерните думи, ефимерните думи, смъглените думи отпадат. Остават думите неизкушени, думите истинни, думите на детето, които единствено удостоверяват правдата…
Изчезват и се появяват
без ред, без смисъл и контрол.
Защо така се получава,
че царят винаги е гол?
/„В осмисляне на битието”/
Те дори не са от човека. Човекът е само техен волен-неволен проводник - към света, към хората. Затова Петя Йотова не позволява излишни шумове да отвличат вниманието й от най-важното, единственото, което ще осмисли живота й и което вероятно е нейното предназначение - на човек, а може би и на поет. Защото, за да го чуе, трябва да е тишина:
По-тихо! Пак съм тук сама
в осмисляне на битието.
И чакам тихия гласец,
проникващ от Небето.
/„В осмисляне на битието”/
С няколко най-обикновени думи - всичко за поета, всичко за поезията. Без гръмки метафори. Без празни уйдурми. Без курсове по „творческо писане”. Само „тихият гласец”. Само лекият полъх, лъх, неуловимото дихание издалече…
* * *
В стихосбирката „Цигулка Страдивариус” (2021) на Петя Йотова има и други лирически мотиви, които няма как да разширявам и тълкувам в рамките на подобно слово. Но ще ги спомена, за да добиете по-ясна представа за нея.
Мотивът за „абсурдната матрица”, да речем, в която съществуваме като насън („Сънят”). За българите от Западните покрайнини, нашите братя, които „живеят без нас” („Свои сред свои”).
За оня „бунтовен дух на България”, който все някога, рано или късно, „отново ще ни призове” („Къде са онези войводи”). За „ерата на Водолея” (вж. едноименното стихотворение), която ще промени света към добро, но трябва да отворим очите си за него и да тръгнем „с осъзнаване на нов живот”.
За „кода на кръвта” (вж. едноименното стихотворение), който ще връща при корена българите изгнаници по света. За Мара Белчева, „отхвърлила и почести и слава”, и „на дворцовата суета напук” избрала „Славейковия дух” („Ореол”).
За мистичната сила на мъжа, залюлян в ритъма на сиртакито, когато задръжките и оковите му падат „и негова е цялата Вселена” („Сиртаки”). За среднощните забавления на Бога с нейната фантазия („Среднощно”). За безгрижните птички, зачуруликали от ранна ранина, разбрали простичкото, най-важно нещо на света, че „Господ ги обича” („Птички Божии”).
За онази поразголена загадъчна „нощ край морето”, „свободна и опасна” която „знае твърде много за света” („Юлска нощ”). За самотата и саможертвата на „последната роза на лятото” в цветната градина - онази лятна цветна градина, внезапно попарена от ранна есенна слана („Последната роза”).
За живота-сън или съня-живот, където „някъде в реалността / кърви последен заник” и е само въпрос на време, дори вече само на миг айсбергът да се сблъска с „Титаник” („С експреса на съня”) - познат до болка мотив „животът е сън”, „илюзия-Майя” за всеки живял на земята, но предаден от Петя Йотова по чисто неин, единствен и неповторим, начин.
И не на последно място, а дори някак на първо - мотивът за „цигулката Страдивариус” (вж. едноименното стихотворение, с което започва книгата и което всъщност е дало заглавието на книгата).
Тази магическа цигулка, „създадена да се раздава”, като нищо „може да взриви душата”, но само ако, разбира се „срещне своя Паганини”.
С онази умилително открояващата се асоциация между предназначението на цигулката Страдивариус и природата на Жената…
* * *
Своите бележки за поезията на Петя Йотова ми се иска да завърша със стихотворението „Жената, която залязва”.
То по някакъв начин съсредоточава и осмисля всички ония теми и подтеми за любовта, за които вече стана дума, и куп още невъобразими, прекрасни неща, за които не успях да пиша, за които няма думи.
То ще ви покаже и благородната природа на тази, която го е написала. А и просто защото ми харесва:
Жената, която залязва,
повяхва полека,
но мъдро и леко пристъпва
по свойта пътека.
Тя вече била е красива,
била е обичана,
възторзи и болки събрала,
и тя се е вричала…
Вградила е част от живота си
в живота на други
и то без да чака отплата
за тези заслуги.
Не връща се никой обратно…
Животът прихваща я
и с алена кърпичка маха й -
красиво изпращане.
Богато обагрен е залезът,
момента улавям
и все по-прекрасна я виждам
и я благославям.
Мисля, че то казва всичко. И свръхвсичко. Какво повече да се добави?
—————-
Национален литературен салон „Старинният файтон”,
къща музей „Димитър Благоев”, София, 24 септември 2024 г.
