Иван Вазов: от вяра до безверието

Любомир Духлински

Дано таз вяра, туй мечтанье
не се разбие в някой брег
и твоя зов да не остане
като в пустинята без ек.
Ив. Вазов, „На България”

Иван Вазов - певецът на борбите за свобода, Народния поет, Патриархът на българската литература, най-големият познавач на българската душевност… Какви ли не определения можем да прочетем за Дядо Вазов.

Легендарен е онзи тъмен ноемврийски ден на нашата история от 1919 г., когато след подписването на Ньойския договор хората се събират мълчаливо под терасата на своя Дядо Вазов - като пред олтар, като пред последна звездица и защитник пред новото, вече европейско робство.

Такава е легендата. Всъщност това се случва пред писателското кафене, но това едва ли е от съществено значение.

Дълбоко свързан с бита и душата на българина, Вазов посвещава по-голямата част от творчеството си на народните борби и страдалците, паднали за свободата. Макар самият той на практика да не взема участие в тях, въпреки членството си в местния революционен комитет в Сопот.

Още в младостта му се проявява цялата двойнственост на характера на Вазов - той пише огнени призиви: да скочим като един и ако трябва да изгорим в борбата, а в действителност стои настрана от истинската борба, от пожарищата, в които изгарят Раковски, Ботев, Левски, Бенковски, Кочо Чизмаря, братя Жекови.

В това отношение той почти напълно се покрива с действията и бездействието на Каравелов и е на другия край на земята от огъня, в който изгаря Ботев.

Наблюдателен и впечатлителен, той още в младите си години забелязва, че за голяма част от народа ни няма покритие между думи и дела. Че всички на думи са готови да хукнат към Балкана, но после надделява страхът на еснафа за стоката, имането и той се свира под полите на жена си и кротува, дано бурята го отмине.

Не случайно едно от емблематичните му произведения „Чичовци” е пълно с толкава сарказъм, но… и с топло съчувствие към героите му. Самият Вазов произхожда от семейство на еснафи и подобна психология не му е чужда. Двойнствено е и отношението му към действителните поборници, най-вече хайдутите.

И те отсъстват от „Епопея на забравените”. Още в младежките му години в него се долавя все по-отчетливо скептицизма му към бунтовете и революциите, или поне към насилието, което те пораждат.

Вазов е склонен да се отнася критично дори към борбите за свобода и особено към хайдутите и войводите. Всъщност хайдутите и войводите отсъстват от „Епопея на забравените” - както Хаджи Димитър, така и Ботев.

След Освобождението Вазов не приема героизирането им, лансирано от Раковски, Каравелов, Ботев. Ясно става, че той предпочита българите да пишат прошения насам и натам, да се надяват на помощ от Европа и най-вече от Русия, вместо да грабнат пушката и сабята, и знаме да развият.

Вазов пише по повод хайдутството и някои по-радикални революционни прояви:

„Хайдушки дружини кръстосваха постоянно тия предели и нанасяха страх на търговеца и на гражданина, бил той даже българин. Бързам да кажа, че тия разбойници не бяха турци - турците-разбойници стояха по градовете, под закрилата на стрехите си и на турската власт. А разбойниците, които търсеха покровителството на гъсталаците и балканските пущинаци, бяха българи.”

Най-малкото странно е певецът на националните борби за свобода в последната им фаза да приравнява хайдутството с разбойничество. А защо пък не - поетът пише за себе си: „Аз бях повече тих, хрисим човек, отколкото борец.” Което не му пречи да изплаче:

Страданието на народа
сърцето ми дигна, разпали.
Запях към робите заспали,
Запях за бунт и за свобода!

Вглеждането в творчество му разкрива неговото двойнствено, на места скептично отношение към възлови моменти от националната митология, а и към някои от значителните автори и текстове, които я изграждат, включително Паисий, Братя Миладинови, народната песен.

Съвременниците му, а и литературните величия в наши дни градят един по-монолитен Вазов образ, който скрива съмненията му и скептицизма в смисъла на жертвите и постигнатото от тях, изтикват на преден план патриотизма и преклонението пред саможертвата на героите, слагайки творчеството му на пиедестал.

Така народният поет става по-разбираем, по-удобен, но и по-монотонен, по-бъбрив и по-скучен. Някак си неговият все по-нарастващ с годините скептицизъм и преоценка на минало и настояще незабелязано се замита под чергата.

Не се акцентира на болката на поета от деградацията и деформацията на възрожденския морал в следосвобожденска България - “Видяно и чуто” и “Драски и шарки”, сбирката “Гусла”, комедиите “Службогонци”, “Вестникар ли?” и редица други. Някак си в съзнанието ни остава само гордият вик „О, Шипка”…

Вярно е - Шипка е връх, но за да има връх, той трябва да има и основа. Широка основа, цял народ. Дълбок познавач на българската душевност и морал, Вазов навлиза в най-затънтените дебри на българската душа.

И открива там черти, които го стряскат и го карат с горчивина да заключи, че върхът е светъл, но основата е все още в робския мрак.

И затова не е случайно, че в най-емблематичните му творби песимизмът надделява. Написани още в първите години след Освобождението, тези произведения отразяват едва ли не отчаянието на Иван Вазов, че не успява в пълна мяра да преобрази нараненото национално самочувствие, да разколебае властващата в обществото теза, че свобода ни не е отвоювана, а подарена, да накара преклонената глава да се изправи и народът ни да започне да се харесва, вместо да се хули сам непрестанно.

Особено силен е този жлъчен сарказъм в “Чичовци”, където на преден план са изведени някои от най-отрицателните черти на предосвобожденската действителност.

В повестта се сблъскват двете страни на живота български - патриархалният бит, главна черта на който е дребнавостта, всекидневните дребни ежби и големите приказки без покритие с дела от една страна и от друга карикатурният революционен патос.

Всеки герой от „Чичовци” се докосва до възрожденските настроения, но ги отразява във форма, която поражда повече насмешка. След буйните призиви: „Въздухът трепери, братя”, следва: „Не возприимам, бей, такова нещо изгаря ръцете на человека!”

И тези, които, ударили по няколко ракии „на теферич” и едва ли не вдигнали бунт против султана, изведнъж се разбягват като мишоци, просто… защото на единия му се е загубил феса, а един час след това не смеят да пипнат „прокламацията”, която всъщност е карикатура, нарисувана от Йотата.

Деформацията на еснафското съзнание смалява до дребно ежедневие големите идеи на времето. И нашите герои си остават в “чичовското” си безвремие.

Чичовците се въртят около едно и също, сякаш времето е замръзнало. Безкрайните им и скучни брътвежи в кафенето от сутрин до вечер се повтарят с влудяваща последователност. Най-великата драма, която се случва, е вапцаната джамфезена рокля на булка Варламица или окаченият шарански гръбнак на портата на Селямсъза.

Особено комичен е епизодът на прегазването на малката рекичка от Йотата и Хаджи Смион, разгърнат мащабно от Вазов, все едно неговите герои минават Дунав.

Идеалите за чичовците не са противоборството с вековния поробител, а колко уврата гюл има Селямсъза и дали Йотата е докарал маслини „с много способна цена”.

Именно малкият духовен ръст на чичовците пред идеали, които изискват велик патриотизъм, ги прави смешни. Несъответствието между думите и делата ги обрича само на говорене - безспирно бъбрене на едни и същи теми, безсмислени разправии и некомпетентни спорове.

Вазов няма илюзии - само три години след Сан Стефано, Шипка и Плевен написва “Епопея на забравените”. Колосите на националните борби и зараждащият се национален дух и гордост вече са забравени.

Други са ударенията на деня - политически боричкания за големия кокал, печалбата, новите аги и паши… И поетът звучи все по-песимистично, въпреки опитите си да пее за нова България, какъвто е разказът „Дядо Йоцо гледа”. Разочарованието от това, което става пред очите му, все повече взема връх.

Необичайно е да напише одите от „Епопея на забравените” толкова скоро. Вазов твърде бързо изтрезнява от „пиянството на един народ”. И одите му звучат повече като пророчества. За съжаление, сбъднали се. Все повече стават следовниците на онези, за които свободата е пътя към пълната кесия:

Защото подлецът, шпионът, мръсникът
в ония дни мрачни, що „робство” се викат,
умираха мирни на свойто легло
с продадена съвест, с позор на чело…
„Левски”

Наред с възхвалата на подвига на героите и жалбата за тяхната гибел горчиво звучат и части от одите, сякаш вмъкнати случайно и не на място:

Стопанинът уплашен гости си обади!
Вчера ги прие той, днеска ги предаде.
Защото страхът е бездушен и слеп,
на малките души - съветник свиреп.
„Братя Жекови…”

О, Каблешков бедни!
Тоз народ поробен
дa мисли за слава не беше способeн;
игото тежеше на неговий врат,
без да предизвика гордия му яд.
Той беше спокоен. С позор на челото
безропотно, хладно живейше в теглото.
Яремът му беше и родствен, и мил,
понеже се беше със него родил;
от люлката с него в живота бе тръгнал
и на труда беше като вол обръгнал.
Народът бе мирен и почти засмян,
сред робството тежко ходеше пиян,
защото теглото - и то е пиянство,
и прави по-мило злото окаянство,
и разумът мъти на простий народ,
и държи го в дрямка, и прави го скот.
Той ядеше, пийше, жнеше по Петровден,
срещаше Великден, чакаше Гергьовден,
по Коледа весел колеше прасето…
…………….
И народът спеше. Небесата сини
блещяха със трепет над робския край
и питаха бога: “Докога ще трай
таз земя в теглото и рабските звънци
позорно ще дрънкат и нашето слънце
да свети над нея, а да гледа мрак?
Докога ще дремят, о, господи благ?”
Така те мълвяха в пространството чудно.
А народът спеше, спеше непробудно.
„Каблешков”

Горко вам, безумни, овци заблудени,
със гръцка отрова, що сте напоени,
дето се срамите от вашия брат
и търсите пища в гръцкия разврат,
и ругайте грешно бащини си кости,
и нашите нрави, че те били прости!
Та не вашто племе срам нанася вам,
о, безумни люде, а вий сте му срам!
„Паисий”

Мечтател безумен, образ невъзможен,
на тъмна епоха син бодър, тревожен,
Раковски, ти дремеш под бурена гъст,
из който поглежда полусчупен кръст.
…………..
Спи! Кой ще разбужда вечния ти сън?
………….
Ти умря. И пътят към гроба ти ням
обрасъл е вече със бурен голям,
и прахът ти гние без сълзи набожни…
„Раковски”

Вазов е готов да преосмисли дори отношението си към Бога, обвинявайки го, че е обърнал гръб на обичания си народ и е позволил да се стовари върху него целият ужас на погрома и погибелта:

И господ от свода, през гъстия дим,
гледаше на всичко тих, невъзмутим!…
„Кочо”

През живота си Вазов многократно е обикалял България. Непрекъснато се е срещал с хора от всички слоеве на обществото.

И постепенно пред очите му се разгръща картината на понякога пълно забвение на борците и делото, заради което положиха младите си кости героите от „Епопея на забравените”. И в един такъв миг на горест, Дядо Вазов изплаква болката си:

Но де са ваште неми и жалостни гробове -
там, дето днес почива измъчений ви прах,
там, де смъртта жестока пък млади ви зарови,
защото я срещнахте - и гордо, и без страх?
Покрива ли ги мрамор, надписан с имена ви?
Окичват ли ги венци? Окичва ли ги чест?
И някой глас любезен услажда ли съня ви?
Прихожда ли там някой да рони сълзи днес?
„Бунтът”

Високите патриотични пориви на хъшовете са в пълно несъответствие с “чичовския” живот на поробените им сънародници. Героите, които трябва да се борят не само с робското, но и с чуждото общество.

Изразът “немили-недраги” акцентира върху съдбата на отхвърлените и от родната, и от чуждата среда - те са в Румъния, равнодушна и неразбираща техните идеали.

Това ги поставя в парадоксална ситуация - изтръгнати от почвата на дома и семейството, а най-вече от тяхната естествена хайдушка среда, те живеят в обстановка на принудително бездействие и жалка борба за битово оцеляване, “героите бяха сега кокошкари”.

Горестно звучат думите на Станджата:

„Наистина, мъчно е за вас да гладувате и да се скитате немили-недраги по чуждите места, мъчно е и за мене със старите кокали и с болните гърди да върша тия работи, аз, дето едно време носех левското знаме, ази, храбрият Странджа, тая ръка сега държи лъжицата!
Станахме баби… Ах, братя мили!…
Всичките станаха прави и мълчаха.”

Няма и какво да кажат. Те всички са напуснали дом и семейство с едничката лелеяна мечта - да оставят младите си кости за свободата. Един ден народът, за когото са се борили, да прелее гроба им и да им запали по една свещица, да помене имената им. А какво дочакват:

„А нашите приятели?… Почти всичките оставиха костите си на гредетинските негостоприемни височини. Владиков умря от един куршум и от една бомба, която порази и Хаджият, който го изнасяше от боя. Бебровски биде пронизан от два байонета на редута в същото време, когато сваляше с един мах на сабята си троица неприятели. И другите паднаха или издъхнаха в околните амбуланци. Попчето и Мравката, като се завръщаха подир войната в Букурещ пеши и голи, замръзнаха от студ една нощ близо до Крайова.
Остана жив само Македонски, комуто единадесетте рани заздравяха и дясната ръка изсъхна. Той сега е разсилен и мете с лявата ръка канцеларията… и тоя лев в Стара планина, и тоя герой на Гредетин, малодушно трепери сега пред гласа на грубия писар…
Една дълга агония!…
Бедни, бедни Македонски! Защо не умря при Гредетин?…”

Погрешно е да се смята, че най-описваният обект на отрицание в творчеството на Дядо Вазов е робството и нашето минало, което той винаги е възвеличавал. Като че ли много повече са акцентите върху настоящето.

Нали в крайна сметка един от най-силните укори към съвремието му е забравата - на герои и събития, на мъките и страданията на жертвите в името на „гоенето”.

Ако се проследи детайлно проблемът за робската психология, отразена в творчеството на поета, безспорно първенство добива романът “Под игото”.

Отново става реч за двойнствеността на българския характер - Бойчо Огнянов от една страна, от друга Кириак Стефчов. Бунтовници и верноподаници. Все българи, но колко различни.

И колко бързо въздухът спира да трепери и главата е покорно наведена. Не е нужно да се прави кой знае какъв анализ на романа, достатъчно е да се цитира краят му - народът е изтрезнял от пиянството и отново се възвръща към робското целомъдрие и еснафска трезвост:

„Само един човек се мяркаше там, като един призрак.
Той беше Мунчо.
Като позна главата на любимия си Русияна, той вторачи яростни, безумни очи в нея и изригна, в един дъжд от плюнки, една колосална попръжня против Мохамеда и султана.
Обесиха го на касапницата.
Тоя луд беше единственият човек, който се осмели да протестира.”

Народният поет е прозрял, че робската психология на българина отново ще вземе връх след Освобождението - вместо свобода, братство и равенство довчерашните „чичовци” ще яхнат народа, или тях ще ги яхнат, и за тях ще започне ново робство - този път от свои, от новите хаджипенчовци. И те ще се явят като нови „герои” във все по-песимистичните тонове на творчеството на Вазов.

Отрицателната нагласа на поета към следосвобожденската действителност е мотивирана от несъответствието между неговия възрожденски идеализъм и низкия морал на епохата. Този сблъсък е в центъра на поредица от стихотворения в сбирката “Гусла” (1881 г.).

Героят на новото време - поквареният тип, алчният, безскрупулен и късопаметен довчерашен чорбаджия, е обобщение на моралния контрапункт на погазените идеали - нищетата на идващото поколение от духовно апатични и деградиращи сънародници срещу паметта на героите.

Довчерашните комити и войводи са трън в очите на новите господари - добре е да бъдат предадени на забрава, за да не смущават сънищата им. Новото творчество на поета изобилства от заглавия като “Апатия”, “Пустота”, “Линее нашто поколение”.

Тъжно и песимистично е настроението в това стихотворение. Вазов е прозрял духовната пустота, която се е настанила в обществото, липсата на идеали и равнодушието към съдбата на Отечеството.

Линее нашто поколение,
Навред застой, убийствен мраз…

Един от върховете в темата за падението на социалния морал е “Елате ни вижте”:

И чупи се воля и дух под хомота
на нужди, в дълбока нощ гасне живота:
ни луч от съзнанье под покрива нищи!
Човекът словесен паднал е до скота.
„Елате ни вижте!”

„Елате ни вижте!” - той моли и стене, -
вий, мъдри велможи, от нази гоени…
На миг напуснете там вашто тържище
на шум и на фрази, богато платени -
„Елате ни вижте”
…..
О, доста на думи сте нази любили -
„Елате ни вижте!”

Вазов призовава българския народ не само да хленчи и да навежда глава пред новия камшик, а да поеме съдбата си в свои ръце, да осъзнае отговорността, която носи, защото един народ не може да се развива без цели, идеали, стремежи.

Заглавието слива в едно гласа на поета и стона на страдалците. Творбата е изпълнена със съчувствие и болка, но и с укор, гняв, недоволство от угнетяващата бедност и мъртвило в селския дом и негодуванието към властващите за тяхната социална апатия и духовната слепота на българския народ.

Вазов съпреживява народното страдание. Едва ли се заблуждава, че думите му ще стреснат гражданската съвест на новите управници, сред които по правило отсъстват онези, телата на които са покрити с все още незарастнали рани от битките за свобода, но той винаги е бил съпричастен към страданията и борбите на народа си и няма да го изостави дори в този момент, когато поезията му се явява като бълнуванията на Дон Кихот. Когато става неудобен, когато боде очите.

Вазов не е бунтар - той е състрадателен към бедните и онеправданите, но вместо да издигне копие, той се стреми да трогне новите чорбаджии, да разбуди съвестта им да пожалят „многострадалний си народ”.

В сборниците “Видяно и чуто” и “Драски и шарки” поетът изобличава язвите на времето, опитва да остави свидетелство, но и присъда.

Вярва, че изобличението на новия морал ще помогне на българина да види и осъзнае себе си, за да се пребори със злото и неговите творци, които убиват българския дух.

Основополагащ за този етап от творчеството на Вазов е разказът „Дядо Йоцо гледа” - той сякаш ни казва в прав текст: щастлив в следосвобожденска България е само слепецът.

Между слепия щастливец и зрящите нещастни е разковничето за тъгата на поета, разочарованието му и песимизмът за бъдещето на нова България. За съжаление, както винаги големият писател се оказва прав.

Все по-многообразна в творчеството му е групата от „морални негативи на епохата”. Деформираното обществено съзнание, алчността, подлостта и чуждоугодничеството са станали правило, а не изключение.

Селямсъза, Копринарката, Йотата и Хаджи Смион са се превърнали в политикани, службаши и вечно гладни гости на държавната трапеза, еснафското затворено общество в следосвобожденска България се е превърнало във вълчи свят.

Вазов добре вижда как българската буржоазия се е отчуждила от възрожденските идеи, забравила е великите личности от националноосвободителните борби.

Патриотът в него е възмутен от материализма на управници, които са поставили нови окови върху току-що освободения народ. Не за такава свобода мечтаеха и загинаха толкова славни синове на България като Левски, Раковски, Ботев.

Поетът дълбоко е потиснат от моралната поквара и духовната пустота на следосвобожденската епоха, когато вижда разбити най-хубавите си мечти.

Разочарованието и песимизма на Вазов зазвучават в общия тон на разочарование и песимизъм на целия народ. Трагично звучат думите на поета в “Новото гробище над Сливница”, в което Вазов отправя гневен упрек към народа и неговите управници, които много бързо забравят народните жертви и оставя над гробовете им да цъфтят единствено тръни и забрава:

Но кой ви знай, че спите в тез полета?
Над ваший гроб забвеньето цъфти.
Кои сте вий? Над сянката ви клета
не мисли никой днес освен поета
и майките свети.

Все така мрачно звучат редовете и на стихотворението „Отечество любезно, как хубаво си ти!”:

IV.
Ти рай си, да; но кой те прилично оценява?
Не те познават даже децата ти сами
и твойто име свято не рядко ги срами!

V.
Ах, ний живейме в тебе, кат същи чужденци,
и твоят дивен вид ни не стряска, не привлича.
Рогачът в планините по-много те обича,
по-харно те познават крилатите певци,
но ний не видим нищо, нам нищо не ни тряба,
доволно е, че даваш покривката и хляба,
и ние в тебе, майко, ще умрем чужденци!

За да стигне до почти безнадеждното откровение:

Да, взех да мисля вече, че принципи човешки
не са освен досадни измислици глупешки,
че правда, братство, обич - едни са басни тук,
че думата свобода е само празен звук,
че милостта е глупост, че господ е металът,
кому се всички кланят, боят и свещи палят,
че злото се не махва чрез никакъв способ,
че силний все тиран е и слабий все е роб;
че таз цивилизация, че това християнство
не са освен измама, лъжа и шарлатанство;
насилството е правда и мерзостта е слава,
че нищо си нагона под свода не менява:
змията все е люта и Каин - все кръвник -
и человекът все е човек до този миг!
„Векът”

В сетните години на живота му Вазов е обзет от неверие и скептицизъм, които донякъде граничат с равнодушие към съдбата на неговия народ-страдалец. Той смята, че не е изпълнил поставената му от Бога задача да води народа си към светли бъднини, да изправи пречупеното му самочувствие на крака, да му вдъхне смелост и самочувствие.

И епопеите, апотеоз на борбата и героите, се сменят със стихове, в които се пее за горички и тревички, за любов и възторзи. „Епопея на забравените” вече е в миналото.

На дневен ред е „Люлекът ми замириса”. Смирила ли се душата на Дядо Вазов, угаснал ли е огънят в сърцето му, изхабило ли се е перото му? Навярно вече е уморен от борбата с вятърните мелници. И пише своето стихотворение-завещание:

И аз на своя ред ще си замина,
трева и мен ще расне над прахът.
Един ще жали, друг ще ме проклина,
но мойте песни все ще се четат.

И много имена и лесна слава
годините без жал ще изметат
ил ще покрие плесен на забрава,
но мойте песни все ще се четат.

В тях зов се чуй за правда, за свобода,
любов и благи чувства ги красят
и светлий лик на нашата природа,
та мойте песни все ще се четат.

В тях вее на Балкана лъхът здрави
и тайните хармоний му звучат,
и гръмът на народните ни слави,
та мойте песни все ще се четат.

Във тях душата ми изля се цяла
с най-скъпите си бисери, цветя,
в тях всичко светло, ценно си е дала,
във тях живей, звънти и тръпне тя.

Не ме смущава див вой от омрази,
не стряска ме на завистта гневът -
спокойно гледам в бъдещето ази:
там мойте песни все ще се четат.

Те жив са отклик на духа народни,
а той не мре, и дор сърца туптят
от скръб и радост в наший край свободни,
и мойте песни все ще се четат.
„Моите песни”

Дано не го изхвърлят от читанките!