Петко Росен

Първата ми среща с Димо Кьорчев бе през зимата на 1904 г. в Университетската библиотека. Чета „Философия на Изкуството” от Иполит Тен; някой е спрял зад мене и занича с вторачено любопитство.

Това ме дразни. Обърнах се и вперих очи в него. В моите очи се огледаха две широко разтворени, продълговати, бозави очи.

Облегна се на масата, заобръща един от томовете сложени пред мене и почна да ми разправя кое му най-много допаднало. Излизаше, че и той чете същия автор, но днес съм го изпреварил.

Разменихме по някоя дума и това бе опознаването ни. - Той току-що бе печатал статията си за Колибарските песни на Кирила Христов. Аз бях почнал да печатам малко по-рано.

Пишещите студенти се смятаха за хора белязани. И не можеха да се не знаят… Колкава е България! Статията на Кьорчева бе нещо като критика…

Всъщност това беше възторжена панегерика на родното, на сърдечното в българската песен. Сбирката на Кирила Христова бе само повод, потик за литературните мечтания на младия автор.

И на мене, и на Кирила Христова, с когото по това време бях неразделен, направи впечатление преди всичко името на автора… Как е посмял да се подпише с едно такова име!

В едно време, когато на писателството се гледаше като на свещенодействие, а в името се търсеше откровение… (Аз и досега не смея да се подпиша с фамилното си име, макар в него да няма елемент на някакъв недъг. - А той не иска и да знае). Кьорчев! Навихме го на пръст.

Кьорчев минаваше за тесен социалист, а възторзите му от проявите на племенния ни духъ бяха една такава националистична екзалтация, та не можеше да се мисли друго, освен че и социализъмът му не бе освен идеалистична екзалтация.

Или по-право мерило за амплитудата на неговата общественост. Защото, ако оставим настрана дамгите на партийността, трябва да се съгласим, че той си умря екзалтиран социалист; социалист в смисъл не на партийност, а на общественост.

Стана студентският бунт - пръснахме се, за да се срещнем на обществената арена.

Кьорчев бе един от лакомците за знания и култура. Цялата наша генерация бе невероятно лакома, та пострада от пресищане, от преумора. И докато едни се задавяха при вкочаняващия извор на сухото знание, Кьорчев търсеше бистрите извори на духа.

А те са преди всичко в литературата, в изкуството. И то в оная литература, чиито извори са в народната душа.

Социалистите са хора тромави, безпочвени, в изкуството нетърпимо шаблонни. С какво можеха да задържат в своята среда един така свеж дух, една толкова звучна душа.

По това време около списанието „Художник” се бе създал един хубав културен кръг. В центъра на тоя кръг бе най-финият, най-културният човек на времето - Симеон Радев.

А по-нататък - феноменалният по своята способност да печели хората, щом ги приближи… та дори и ония, за които отдалеч името му беше синоним на безалаберност Никола Генадиев.

Вие вече се догаждате де можеше да бъде утрешният пристан на Кьорчева и други като него…

Същественият елемент на либерализъма като идеология е преди всичко индивидуализъма.

В това отношение Кьорчев мина през истинска школа. Вълната на ничшеанството, която по онова време заливаше изкуствата, литературата, па и обществената мисъл, бе истинска кърма за бъдещия либералски водач.

От тази идеология той усвои един парадоксален патос, който бе другото лице на неговата винаги възбуяла възторженост…

В това преходно време той написа втората си по-голяма литературна статия печатана в литературния сборник „Юнски цветя”: „Тъгите ни”…

Едни от по-други вид литературни мечтания. Не вече над проявите на нашия племенен гений, а мечтания на неутолими копнежи по сенките и феномените на всемирната душа.

Това бяха крайните предели, до които достигна неговия странствуващ из всемира дух. Оттука почва вече възвратът към живота и неговите делнични прояви - политиката…

И все пак нека се уговоря още тук: тия празнични моменти на душата не го напуснаха и до самата му кончина.

Дори напоследък: дошъл на почивка и лечение в Месемврия, той като пред догаряща свещ бърза да обхване и предаде мержелеещите се в провижданията му сенки и видения на народния дух през низата на нашето сумрачно хилядолятно житие - битие.

Много пъти му бях изказвал съжаленията си, че надеждните сили на нашето поколение се пръснаха в най-различни лагери, за да се обезсилват едни други.

И добавях: какво търсиш в тая твоя партия. Той веднага реагираше: не си прав, нашите хора - либералите - са добри българи. Открити, жизнеради. Жизнерадият човек не може да живее със строгия морал на аскета…

Но онова, което най-силно го свърза с либералната партия бе, че тя бе си създала реноме като партия на големите родолюбци, лошото име на които е патриотари.

Не бива да се изпуща из предвид и родословието му… Кьорчев бе великотърновец и живееше не със суетата, а със самочувствието, че е гранка от корена, на който е израснал големият българин Иларион Макариополски.

Само безродните и безпочвените не могат да усетят оная подсилваща и подслаждаща душата мъзга, идеща от род в потомство…

Първата катастрофа, последица на едно престъпно безумие, бе смъртен удар за всички родолюбиви пламенни сърца.

Може би суетата, или по-право, залисията му в управлението го спаси от помрачението, което облада другите ентусиасти… Падна му се чест да бъде член на анкетната комисия за издирване причините на онова умопомрачение, което свърши с 16 юний.

На тая работа той се посвети с жара на драматург. И какво изнесе - като че ли за него не са важни официалните данни, по-ценни са другите: неминуемостта на тая катастрофа, орисията.

В тая неминуемост за него като че ли се стопи дори виновността и на престъпните безумци. До тези парадоксално сплетени от софистика и фатализъм изводи можеше да дойде човек, у когото интуицията надмогваща и обсебваща правото на умозаключенията базирани върху видните данни е силно поразена…

Аз не можехъ да достигна до тайната на неговото примирение със станалото .. Едно примирение, което отиваше до там, че най-големите виновници: Фердинанд, Данев, Гешев, Савов и пр. за него като че ли бяха орисани от злата съдба.

Нещо повече: той достигна до изводи, че Данев е най-малко виновният… че и той бил предвидял последиците на извършеното безумие… Но!… Ей така уязвената мисъл блуждаейки из тъмнините на безнадеждното, ненамирайки други изход, кривнува произволно нанякъде, примирена, че това е единствено възможно.

В затвора той написа третата си голяма литературна статия: „За Вазова”. Една много сантиментална преценка на последната Вазова сбирка „Люляка ми замириса”; едно пълно с размисъл и носталгия изживяване предсмъртните поетически резигнации на народния поет, отправено към една утешно съзвучваща нему душа.

„Лирическите стихотворения са за едни само художествено нещо, а за други - някакво трагическо провокиране на стари болки”. - Ето сърцевината на тия му размисли…

Срещнахме се в юбилейния сборник на общия ни приятел Елин Пелин. Сега пък той трябваше да ме упрекне, а с това и себе си, че пишейки за Елин Пелин - ние сме изписали всеки себе си… И вместо да дадем интимния лик на юбиляря, ние дадохме само сърдечните си преживявания.

По какви необясними нагони тоя, израснал в сърцето на България балканджия, се сроди с морето и стана негов жител - не зная. Месемврия му бе най-жадуваната отлъчка. И отивайки за там той често ме спохождаше.

Какъв разкошен събеседникъ беше Димо Кьорчев в интимни разговори! Ще почнем с политика, за да свършим с литература. И обратно: ще подхванем най-новите прояви в поезията, за да свърнем към обозряването нашата обществена действителност, отразена в гледеца на магнитно чувствителните към проявите на племенния ни гений души… Нима това не е политика. Истинска политика, само че из мира на съзерцанията на провиденията…

Упрека: „поети в политиката” не ни много уязвяваше. Защото у нас се провиждаше друга, по-върховна промисъл. Неспокоен дух и ненаситна мисъл.

Разгрома го доведе до единствената пътека, извеждаща ни из гибелта ни като племе, па и като държава: до проблемата за Югославия. Но… партийността му наложи да се бори със себе си и да я отрече. Думата ми е за неговата брошура: „Балкански съюз или Югославия”- либералски патриотизъм и югославизъм, или какъвто да е славитизъм.

Може ли! Но макар и само изкусен от тая съблазън, той се опита да преобрази не само идеите си, а и името си: П. Ератов. - Новият политически вожд се помъчи да преобрази дори цялата идеология на обединената либерална партия като нова формация.

Ала на тая нова позиция той пожъна само тровила. И затова и аз ще свършва с думите на Ал. Балабанов: дълбоко скърбя, че тоя тъй отзивчив ум, това такова добро сърце, тоя човек с толкова чисти интереси към изкуствата, тоя даровит писател не се предаде изцяло на литературата, а отиде да работи в политиката, дето се счита за най-енергичен оня, който най-добре може да се преструва, че не вижда нещата, каквито са…

———————

сп. „Българска мисъл”, кн. 9, 1929 г.