Николай Гумильов

превод: Любомир Духлински

Был веселый малый Черный Дик,
Даже слишком может быть веселый…
Н. Г.

I

Бедно и малко е нашето село и вие, деца, не намирате нищо забележително в него, но тук навремето се случи нещо страшно, от което леденеят краищата на пръстите и ви настръхват косите на главата.

Тогава ние, старите, бяхме много млади, влюбвахме се, забавлявахме се и пиехме, както вие няма да пиете, защото между вас няма Черен Дик.

Бог знае какъв човек беше! Висок, красив, силен като бик, той лесно биеше всички момчета в района, но не обичаше да се бие. Нашите момичета бяха луди по него и го следваха като бити кучета, макар да знаеха, че за никакви пари няма да се ожени за никое от тях.

Е, разбира се, той се възползваше от това, а ние другите не смеехме нищо да кажем, защото за една обида трошеше глави като празни тикви, а той беше весел другар.

Псуваше по-добре от кралски войник, пиеше като капитан, който е бил в Америка, а когато танцуваше, дъбовите дъски подскачаха и чиниите тракаха по стените.

Не една светлоока скромна невеста беше изгонена от къщи по негова вина и много от тях, гримирани и пияни, загинаха под клюките на буйни моряци в корабните докове на стария Бервич. А Черният Дик само се хилеше и показваше белите си зъби. Винаги се смееше.

Ние, другите, излизахме на риболов преди да се разсъмне, мръзнехме мокри и одирахме ръцете си до кръв, вадейки тежките мрежи. И той спеше до обяд, занасяше се с момичетата и като се върнехме ни посрещаше на брега, чакайки някой да предложи почерпка.

И ако никой не се проявяваше, той сам си го поискваше като поглеждаше многозначително косматите си юмруци и изправяше широките си рамене.

Вярно е също, че животът на рибарите е горчив и скучен и че джинът и богохулните, гнусни песни бяха нашето единственото забавление. Църквата беше празна дори на големи празници, а някакъв шегаджия изпочупи всички прозорци в нея.

Но по времето, за което искам да ви разкажа, старият пастор почина и за нас беше назначен друг. Този се справи с нещата по различен начин. Слаб, обръснат, със зачервени от работа очи, той носеше навсякъде със себе си тежки книги и ги четеше, мърдайки строго тънките си устни.

Казват, че е учил в Кембридж и наистина по никакъв начин не приличаше на обикновен селски свещеник. Жените се страхуваха от него, защото говореше само за края на света, Страшния съд и адските мъки, очакващи еретиците, развратниците и пияниците.

И когато чу за Черния Дик, той обяви, че няма да яде нито месо, нито риба, докато не обърне грешника в пътя на Господа или поне не отърве енорията си от него.

И Дик се закле, че по-скоро ще отреже дясната си ръка и ще тръгне да проси по пътищата, отколкото да вярва на глупостите на свещеника. Така между тях започна дълбока вражда.

Спомням си, че денят беше облачен и тъжен. От сутринта валеше дъжд и под него нашите ниски сиви бараки потъваха още повече в мократа земя. Както обикновено, седяхме в таверната и слушахме на чаша дяволски джин, смеейки се грубо и завистливо, как вчера Черния Дик е прелъстил още едно от нашите момичета.

Изведнъж пред вратата се чуха леки стъпки, умолителният шепот на собственика и в стаята влезе пасторът, строг и намръщен повече от всякога. Замълчахме и очите ни неволно се обърнаха към Черния Дик, сякаш търсехме спасение и защита от него.

Пасторът бързо се приближи до масата и с удар на юмрук събори все още неизпитата чаша джин. Собственикът само въздъхна жално, но не помръдна и чакаше какво ще последва.

- Блудници и нечестивци - загърмя пасторът, - вие, на които Господ Бог в неизразимата Си милост е дал труд, Своето най-висше благо и почивка, за да прославите Неговото съвършенство, какво правите с душите си, за който Исус Христос се предаде на разпятие? Вие, откупени за истината на такава скъпа цена, пак отивате в тъмнината, и не като езичниците, за които може още да има прошка, а като зверовете, които някога са измъчвали телата на светите мъченици. Опомнете се, спрете да пиете и се приберете у дома, където вашите гладни, бити жени плачат с кървави сълзи. А това чудовище, - тук той вдигна ръце почти до самото лице на Черния Дик, - прогонете това чудовище с камъни и тояги в горите при неговите братя-разбойници и лудите вълци. До тогава аз само мога да се моля за вашето спасение.

- Охо-о, - отвърна Черния Дик, целият пребледнял от гняв, - значи това е, което си измислил, гробовен червей, безопашат плъх, неделна пищялка и плачливец, който пречи на честните хора да се забавляват както си искат. Не, моите другари няма да предадат Черния Дик, няма да го убият с камъни като изгубено куче, а аз самият веднага ще ти разбия безмозъчната глава, където се раждат такива смахнати мисли.

И той вече беше вдигнал тежкото дъбово столче, когато жената на пастора дотича в стаята, за да избегне сбиването, последвана от жената на ханджията.

Тя с вопъл се втурна към съпруга си, който, леко пребледнял, застана спокойно пред разярения Дик и като го хвана за ръцете, започна да го измъква от компанията ни.

Пасторът се опита да се съпротивлява на жена си, но очите й бяха толкова уплашени и умоляващи, че той въздъхна и я последва, придружен от присмеха на своя враг.

Запивката се поднови и всеки от нас се постара да изглежда весел и буен както преди. Но пламенните, строги думи на пастора все още кънтяха в ушите ни и джинът беше отровен от вял и неясен страх.

Черния Дик забеляза това и се намръщи. Той наведе глава и сякаш се замисли за нещо. И тогава на устните му заигра усмивка, в очите му пламнаха загадъчно весели светлини и той възкликна: „Другари, пасторът каза истината. От колко време пиянстваме и скандалничим, а все още не сме направили нищо за Бога.”

Тук той с клоунско разкаяние вдигна очи към тавана и възкликна така, че всички около него се разсмяха:

„Въпреки че едва ли има някой от нас, в семейството на когото да няма обесен мъж или проститутка, ние трябва да сме рицари на църквата и да победим козните на дявола. Няма защо да ме преследвате. Роден съм от кръстени родители и ако не бях изпил сребърния си кръст, той още щеше да виси на гърдите ми. По-добре си спомнете проклетото момиче от Големия остров. Тук се крие грехът, за който със сигурност не можем да избягаме от ноктите на дявола.”

Всички знаехме за какво говори и се спогледахме с недоумение.

II

На половин миля от нашето село имаше остров, мрачен и безлюден, на който живееше съвсем самотно странно момиче. Тя беше дъщеря на бедна, луда жена, която дълго време се скиташе из мръсните задни дворове и никой не познаваше баща й.

Само старите жени казваха, че тя е самият морски дявол. Но момичето й беше хубаво, с нежни сини очи и понякога я чуваха да пее с нежния си глас песни, в който не можеха да се разберат думите.

Въпреки че беше вече на дванадесет години, тя не можеше да говори, защото живееше на острова съвсем сама, като чайка, хранеше се с дребни риби и миди, а от време на време и с хляб, който лудата й майка носеше заедно с някакви парцали за дрехи.

Толкова бяхме свикнали с нейното съществуване, че почти никога не се замисляхме за нея и затова думите на Черния Дик ни изненадаха и заинтересуваха.

Той, като видя вниманието на всички, сложи ръка на кръста си и, комично имитирайки пастора, продължи: „Да, другари, прилично ли е на християните да живеят в съседство с дяволското дете? Ненапразно наскоро, когато изпихме една бъчва стара бира, цяла нощ ми се струваше, че демони ме измъчват и с чугунени чукове бият ритъма за сатанинския си танц върху черепа ми. И въпреки, че си мислят, че аз съм счупил прозорците на църквата, кълна се в умряло куче, че не съм ги счупил. За всичко е виновно проклетото момиче. За нея е достатъчно да живее като плъх на остров и да говори нощем с косматия си баща. Да я доведем тук и да я кръстим с халба хубаво вино. Поне ще има повече хубави момичета в нашето село.”

- Вярно е, вярно е - измърморихме в един глас, радвайки се на това ново, невиждано досега нещо. И тъй като главите ни шумяха и бузите ни бяха зачервени от джина, ние шумно и безредно започнахме подготовката за лова. Грабнахме куки, мрежи, празни кофи, за да ги удряме понякога при лова..

- Като пъдпъдък ще я хванем - каза Черния Дик и се усмихна с лоша усмивка. Той ръководеше всичко и беше спокоен, сякаш не беше пил нищо този ден. В движенията му вече беше започнало да се проявява нещо странно и хищно, но в объркването ние не му обърнахме внимание.

- Пияници, - увещава ни жената на ханджията, - не ви ли стигат гадостите, които сте правили досега? Не можете ли да оставите детето на мира? С тояги и камъни, все едно нападаш диво животно, ще нападнете невинно дете.

- Мълчи, стара вещице, - отвърна й Черния Дик, - и гледай самата теб да не окъпем на студа в светена вода.

И тя, ядосана, отиде зад преградата. Излязохме на улицата и се отправихме в тълпа към брега, където бяха завързани нашите лодки.

Дъждът беше спрял, беше свежо и весело, а бледото слънце караше големите сиви локви да светят. Изведнъж чухме писък и обръщайки се, видяхме да тича след нас лудата.

Някой й беше казал за опасността, която грози детето й, или сама се беше досетила, но тя току се вкопчваше в дрехите ни и или ги целуваше с унизителни молби, или избухваше в закани и ругатни и размахваше във въздуха почернелите си кокалести ръце. Отведоха я и ние отплавахме.

Въпреки, че вятърът и солените пръски на вълните освежаваха разгорещените ни глави, тъмната, неистова жажда за преследване растеше всеки миг в мрачните ни сърца и накрая напълно задуши неясните шепоти на съвестта.

Приближавайки острова, разменихме многозначителни погледи, снишихме гласове, гребяхме безшумно, но уверено и придърпахме куките и мрежите по-близо до нас. Най-после доплавахме и внимателно, като вълци, тръгнали за плячка, се покатерихме на брега и се огледахме.

Беше ясно, че островът наистина служи като любимо място на нечестивите сили.
Лъскавите черни камъни, които отдалеч можеха да се сметнат за спящи костенурки, с наближаването ни придобиха вид на чудовищни, разперени жаби, а пукнатините им се кривяха в неистово смеещи се лица. На места те бяха поставени изправени или събрани в причудливи форми.

Наричахме ги долмени и знаехме, че това са сградите на древните рошави жители на страната, които никога не са чували за Исус Христос, но са яздели снежнобели морски коне и са били приятели с демоните на морето, равнините и планините.

Тези древни сиви мъхове трябва да са ги виждали и в лунни нощи често си спомнят пурпурния блясък на техните огньове. И на нас ни стана страшно и весело.

Дълго се скитахме из острова, разгръщайки храстите с ръце и гледайки в плитки пещери - все още се страхувахме от дълбоките - когато най-накрая лекото подсвиркване на Черния Дик ни извести, че плячката е открита.

Взехме всички възможни предпазни мерки, приближихме и видяхме момиче, удобно седнало под голяма скала, близо до морето. Затворените й очи и равномерното й дишане показваха, че спи.

Но тя бързо каза нещо сладко и нечленоразделно и пред нея във водата, пронизана от бледите лъчи на залязващото в мъглата слънце, заподскачаха и затанцуваха големи сребристи риби.

В ритъма на гласа й те или се въртяха на едно място, или изскачаха от водата, пръскайки се и блещукайки като хвърлени шилинги.

Тлъст, червеникаво-сив рак хапеше китка нежни бели цветя, които тя беше пуснала до себе си. А пяната, която се стичаше до босите й крака, леко я гъделичкаше и я караше да се усмихва замислено в съня си. Мълчахме, очаровани от странната картина.

Но тогава Черния Дик скочи и здраво сграбчи тялото на момичето, едва покрито с жалки парцали. То веднага се събуди и мълчаливо, със стиснати устни и широко отворени очи, като лястовичка, започна да се мята в ръцете му.

И той, забравил за нашето присъствие, вече беше започнал да диша тежко и дрезгаво и, като я гледаше безсрамно, я притискаше към себе си като любовница. Но тогава единодушно поискахме момичето да бъде отведено в селото.

- Мястото е нечисто, - казахме ние, - може би сега някой космат и свиреп вече се промъква зад тези скали, за да защити любимите си и да унищожи нашите християнски души. По-добре е да се върнем и да завършим начинанието си с чаша добър джин или пенлива бира.

Черният Дик трябваше да отстъпи и той сам отнесе все още мълчаливото и треперещо момиче в лодката си.

III

Завръщането ни беше тържествено. Гребяхме, без вече да се крием, и като нарочно разпенвахме потъмнялата вечерна вода, чукахме с куки по кофите и плашехме закъснелите чайки с буйни песни. С това лудо забавление се опитахме да заглушим вече започналото тежко безпокойство.

Очите на Черния Дик бяха кръгли и зловещи, като на вълк, и беше ясно, че той няма да пусне момичето, докато не задоволи неистовите си желания с нея.

Страхувахме се от очите му. Пасторът ни чакаше на брега. За една вечер той беше се сгърбил и остарял с няколко години. От предишния му решителен вид нямаше и следа, а когато заговори, гласът му прозвуча смирено и жално.

- Виновен съм пред теб, Дик - каза той, - виновен съм и пред вас, приятели мои, когато ви откъснах от забавлението и ви призовах към насилие. На всеки е дадена неговата съдба и не е редно ние, нищо незнаещите, да се месим своеволно в делото на Божието Провидение. С гневната си реч аз извърших голям грях и ще го платя с дълго покаяние. Но сърцето ми кърви, когато си помисля, че и вие сте готови да извършите същия грях. Защо хванахте това нещастно същество, какво искате да правите с детето? Същество, създадено по Божия образ, не може да бъде родено от дявола. А и дяволът живее само в огорчено сърце. Пуснете това момиче обратно на острова, където е живяло, без да причинявате зло на никого, или още по-добре, дайте го на пастора, който ще я възпита в християнската вяра, като родна дъщеря.

- Шегички! - изкрещя Черния Дик. - Не го слушайте, другари, той също иска да опита дали малките момичета имат мека кожа. По-добре да я кръстим по нашия си начин и да я оставим да спи на човешко легло за първи път тази нощ и аз, като добър християнин, няма да я оставя да скучае. След това и вие ще вземете участие в това богоугодно дело, ако жените ви не ви издерат очите.

И без да обръща внимание на пастора, той метна момичето през рамото си като бала и хукна към къщата си. Ние го последвахме със смях. На вратата Дик спря и започна да я отключва.

Но товарът пречеше на пътя му и той сграбчи ключалката с две ръце, ругаейки. Момичето се възползва от това и, извивайки се като котка, се измъкна покрай нас и се втурна към брега, стискайки гърдите си, смазани от прегръдката на Дик.

- Дръжте я, дръжте я! - извикахме ние и се втурнахме в преследване.

Черният Дик се втурна пред всички, правейки огромни скокове, и се виждаха само широкият му гръб и тънките му мускулести крака.

Но момичето пое в грешната посока и вместо да избяга към полегатия плаж, се приближи до скалите, които се издигаха на много метри над морето.

Едва в последния момент то осъзна грешката си, но не можа да спре и, махайки жално с ръце, се претърколи в бездната.

Блесна само бяло тяло и храстите отдолу започнаха да пращят.

Дик нададе продължителен вой и скочи след нея. Спряхме разтревожени, защото макар да знаехме колко добре скача, бяхме объркани от странния му, напълно нечовешки вой.

Изведнъж се опомнихме и започнахме припряно да слизаме, решавайки да сложим край на шегата, която продължаваше твърде дълго.

Беше вече тъмно и над морето изгряваше бледа и грозна луна. Краката ни се хлъзгаха по мокрите камъни, а бодливи храсти разрязваха лицата ни.

Най-после съвсем на дъното видяхме бяло петно и разпознахме момичето с разбита глава и гърди, от които течеше кръв, но Дик го нямаше никъде.

Приближихме разкъсаното момиче и внезапно се отдръпнахме, пребледнявайки от неочакван ужас. Пред нея, вкопчена с лапи с нокти, седеше някаква твар, голяма и космата, с очи, които горяха като въглени.

С доволно сумтене тя облизваше топлата кръв, а когато вдигна глава, видяхме нацапана уста и остри бели зъби, в които не посмяхме да разпознаем зъбите на Черния Дик.

С безумната смелост на отчаянието се втурнахме към съществото, вдигайки куки. То скачаше, избягваше ни, обливаше се в кръв, ревеше злобно, но не искаше да напусне тялото на момичето.

Накрая, под град от удари, осакатено, то падна на една страна и замлъкна и едва тогава по парчетата дрехи разпознахме в мъртвото чудовище веселия ни другар - Черния Дик.