Йован Дучич

превод: Никола Стоилов

ЧОВЕКЪТ И КУЧЕТО

Отначало валеше слаб, ситен, черен дъжд. Изкачвах се сам по алпийския път на хълма, що е над езерото.

След това дъждът неусетно се усилваше, ставаше по-едър, по-тъмен и по-студен, а пътят навлазяше все по-навътре в мократа тъмнина и в една безкрайна гора.

Изведнъж се зачу шум, вървеж пред мене. В малки алпийски колца, с които се носи храна, бяха се впрегнали човек и куче. Никой от тях не ме усети, тъй като нощта бе шумна и те бяха доста уморени.

Бяла паpa се издигаше от тялото и устата им и отлиташе като вълмо мъгла. Колата мъчно се движеше напред. Те вървяха мирно, наведени и запъхтяни.

Всеки си мислеше своята мисъл, грижеше се за своята грижа, влачеше частта от товара си. В долината се свличаха кални потоци и страшно шумяха.

А когато кривнаха в тъмнината, вече не се разпознаваше човекът от кучето.

ПРЕДИСТОРИЧЕСКА ЛЮБОВ

На една каменлива равнинка до понора на един планински гребен се бореха предисторическият човек и горилата.

Еднакво свирепи, силни и грозни, те се удряха в тази отчаяна схватка, в която един от двамата трябваше да загине.

Жената на човека, която стоеше отстрана при тях - на скалата - с червен цвят в уста, гледаше жадния за отмъщение мъж.

Няма, покрита с косми, грозна, тя беше спряла върху отчаяните борци погледа си, пълен с несвесно задоволство.

Нейде в далечината се чу шум: може би шумът на младо зелено море или ревът на стадо мамути в някоя гора. Небето бе пълно със светлина, страсти и желания и като че ли валеше из него някакъв лек ясносин дъждец.

А когато окървавените и уморени борци, направили последно усилие, се плъзнаха и двамата в понора, падането им не се чу: толкова той беше безкраен и дълбок.

Жената с кръвночервения цвят в устата се усмихна тихо.

Това е била първата усмивка на една Фрина и в същото време на една Офелия.

——————

сп. „Българска сбирка”, брой № 8, 10.1907 г.