Иван Радев

Предговор към първата стихосбирка на Николай Колев - Поета „Спасена памет” (1990)

Дори и когато си приличат - всеки поет има свой път към първата си книга. За Николай Колев той се оказа безнадеждно, нелепо дълъг, заплатен с цената на скъпи за човека и поета неща.

Тръгна в търновската „Алма матер” през средата на 60-те години с Калина Ковачева и Янислав Янков. След това го застигнаха и отминаха Т. Клисуров, Б. Христов, М. Георгиев, М. Петкова, Й. Велчев, В. Мандева, Здр. Пеев и толкова още…

Велико Търново си остана неговият пристан, скритите удари на житейското в съдбата му - тласъци към опора единствено в стиха и в безкористната загриженост и отзивчивост на близките му по душа.

Той ги намираше. Пък и те го търсеха - по рециталите и литературните четения, в кръчмите, в квартирите, по пейките. Отпреди години е стихът:

Ако от чувства няма полза,
от скучен разум няма дваж!

За поета у Николай това не бе декларация. Нещо повече - не бе и клетва. То си остана просто непоколебимо следвано верую, което с неумолимата си логика се вгради в човешката му и творческа драма.

Николай не беше се обричал на бохемата. Тя го причака изневиделица и той се примири. В многото тетрадки, в оставените у приятели - случайни и постоянни - десетки и стотици стихове, епиграми, посвещения, пародии, над дълбоките му откровения и импровизации витаят тютюнев дим и кръчмарска глъч.

Но и голямото лъчение на неговия детски чист порив, на трогващата и спечелваща вдъхновеност, на болната му душа, която се бе пречистила в стиха…

И изричайки го - свещенодействуваше, и споделяйки го - се осъществяваше… Не е достатъчно само да му вярваме, когато ни прави съучастници на промяната у себе си:

Добрата ми душа не люби вече,
добрата ми душа не е добра…

Не бива само да ни стъписва признанието:

Разпадат се зениците ми в мрака,
подобно на избухнали слънца.

Зад споделените моментни реакции прозира едно цялостно състояние, изплаква се една душа, за която болката не е метафора, не е метафизично състояние на духа, а нещо реално заплашващо и намесващо се във всекидневието.

Несъмнена лирична нагласа превръща всичко в биография на една все по-отчуждаваща се от житейските - за сметка на нравствените опори - чувствителност.

Следвайки я, авторът на предлаганите стихове остана верен на предметната образност, на изчистената поетическа фраза, на традиционната рима, на класически търсената поанта.

Сега поезията му може би ще се пресрещне и размине със строфите на други първи книги. За тази „среща” Николай Колев се е подготвял не търсейки стремглавия отклик на „модерното”, а оставайки верен на себе си. Не се е виждал в позата на „жрец и воин”.

Но познатата ни негова всеотдайност го е правила едно скромно въплащение на нейната същност. Някъде в началните строфи е вплетено признанието - „и ставам слънчево дете”. Съвсем в края, не по съставителския ми каприз, дойде другото признание:

Черна музика без ноти
някой в мене е създал.

Чета стиховете на Николай, а мисля за човека, И се питам: Какво ще стане с поезията, когато изчезнат посветилите й се не чрез шумна популярност и постоянно присъстващи томове в книжарниците, а нейните безкористни рицари, заставащи на нейна стража с ръкописните си откровения, с вдъхновените си рецитации по литературни четения, клубове и случайни срещи?

Всичко в нашия забързан, делови и прагматичен живот ни говори, че няма място за тях, че такива днес не биха могли да дишат и съществуват.

Но в разрез с „бюлетина на времето” застава пред теб един Николай Колев, застава със стиховете и поведението си, с изплаканите си изповеди и те убеждава, че „племето” е неизкоренимо…

Човекът и неговата поезия са нещо неделимо. Но докато създаденият веднъж стих може винаги да дочака и да се радва на възмездие, то неговият автор набира неумолимо скорост по надличната логика на живия човек.

С осанката на Йовковия герой от „Последна радост” Николай Колев е неотделим от всекидневието и духовния пейзаж на Баждарлъка в Търново.

Тази стихосбирка, тръгнала така отдавна и дошла с такова закъснение до автора си, ще му донесе ли чудодейното за всяка първа книга въодушевление и жажда за живот и творчество? Дано! Прости ми, Николай - и честито!