Вероника Тушнова

превод: Татяна Любенова

***
Сто часа щастие…
Нима това е малко?
Аз като златен пясък
го промивах,
събирах го с любов, неуморно,
по троха, по капка,
по искра, по блясък,
създавах го през облаци и дим,
приемах го като подарък
от звездичка всяка и брезичка…
Колко дни са минали
в преследване на щастието,
на заледения перон
с гърмящите вагони;
в мига на отлитането му
на летището го настигах,
прегръщах го и го сгрявах
в студения дом.
Гледах му, магии му правех…
Случвало се е, бивало е,
че с горчива скръб
щастието си съм намирала.
Напразно говорят,
че трябва да се родиш щастлива.
Нужно е само сърцето
за щастието да се труди,
да не бъде сърцето лениво,
и за най-дребното нещо
благодаря да казва…

Сто часа щастие!
Най-чисто, без измама…
Сто часа щастие!
Нима това е малко?

——————————

***

Поне веднъж ощастливи ме,
в рай със себе си ме позови,
от жаждата ми изцели ме,
да подишам ми позволи!
Той не е зад облаците,
не е през девет земи -
там снегът вали на парцали
и априлска виелица спи.
Там елхова гора синее,
рижавее по стволове мъх,
катеричка прелита смела,
сякаш розов е, зимен дъх.
Там живачен блясък хвърля
разтопената ледна вода.
Ти веднъж
във утро ранно
ме повикай да дойда там.
Няма с нищо да ти попреча,
като сянка ще бъда сама,
че животът ни не е вечен,
пролетта е само една.
Пеят там горските птици,
а в гърдите ми пее душа…
Ще простя греховете ти, всичките,
ако само кажеш:
- Ела!

——————————

ТИ СИ БОЛЕН…

Виси мъгла, не се движи,
плътна като стена…
Трудно днеска се диша,
зле ти е, знам това!
Тягостно е на човека
без въздух и светлина…
Аз ще изтичам в аптеката,
лекари ще събера.
Мъгла - нищо не виждаш,
и в степта, и в гората мъгла…
Няма ние да те обидим,
помогни,
потърпи сега!
Мисли за това, че все пак
на ведрината е ред,
че във зората ясна
ще отплува
последният лед.
На земята всичко остава -
остава рибата във река,
остава силата във ръката,
и морето голямо остава,
и небето голямо остава,
на небето звезди безкрай…
За хубаво или лошо -
аз съм твоя сега.
Вятър ще духне пролетен,
свободно ще диша гръдта…
Лошото не е вечно,
потърпи едва-едва!

——————————

***

Казват така: Русия…
Рекички, до тях брезички…
А аз ръцете ти виждам,
възлести,
грубоватички.
Ръце от пране набръчкани,
с горчиви сълзи навлажнени,
люлеещи и повиващи,
благославящи за победи.
Виждам сгърчените ти пръсти,
всички грижи твои щастливи,
всички трудности всекидневни,
всички загуби неизчислими…
Да почиваш,
не ти е привичка
да беделничиш ти напразно.
Да ти купя ли ръкавички -
сини, алени, все са прекрасни!
И недей ми казва „не трябва”,
за какво й са на старица!
На сърцето си, ще съм радостна
да посгрея твойте ръчици.
Те са моето свято спасение,
как вълнението да надвия,
най-добрите ръце,
най-прекрасните,
майко моя, Русия!

——————————

***

Много щастие и печал има в света,
разсъмването е прекрасно,
а нощите глухи…
На незаконната любов,
незаконните деца,
в грях родени са те -
тези стихове.
Тъй се случи, за нищо не съжалявам,
губя, губя неудържимо свойта душа…
За мен те са по-скъпи от всички други родени,
защото във всеки аз разпознавам теб.
Аз отрано знаех тяхната трудна участ,
дъжд и студ през заключени глухи врати,
а бездомничеството им дълго ме мъчи,
аз ги обичам - капчици кръв от моя живот…
Все едно, не съжалявам. За кога да се кая!
Изгори, сърце мое, боли, охладнявай, дано
те по-дълго от нашето щастие
да останат -
и света да обиколят.
Без добри хора Земята не е!

***

Сто часов счастья…
Разве это мало?
Я его как песок золотой,
намывала,
собирала любовно, неутомимо,
по крупице, по капле,
по искре, по блестке,
создавала его из тумана и дыма,
принимала в подарок
от каждой звезды и березки…
Сколько дней проводила
за счастьем в погоне
на продрогшем перроне,
в гремящем вагоне,
в час отлета его настигала
на аэродроме,
обнимала его, согревала
в нетопленном доме.
Ворожила над ним, колдовала…
Случалось, бывало,
что из горького горя
я счастье свое добывала.
Это зря говорится,
что надо счастливой родиться.
Нужно только, чтоб сердце
не стыдилось над счастьем трудиться,
чтобы не было сердце
лениво, спесиво,
чтоб за малую малость
оно говорило „спасибо”.

Сто часов счастья!
Чистейшего , без обмана…
Сто часов счастья!
Разве этого мало?

——————————

***

Осчастливь меня однажды,
позови с собою в рай,
изцели меня от жажды,
подышать немного дай!
Он ведь не за облаками,
не за тридевять земель -
там снежок висит клоками,
спит апрельская метель.
Там синеет ельник мелкий,
на стволах ржавеет мох,
перепархивает белка,
будто розовый дымок.
Отливая блеском ртутным,
стынет талая вода…
Ты однажды
ранним утром
позови меня туда!
Я тебе не помешаю
и как тень твоя пройду…
Жизнь такая небольшая,
а весна - одна в году.
Там поют лесные птицы,
там душа поет в груди…
Сто грехов тебе простится,
если скажеш:
- Приходи!

——————————

ТЫ БОЛЕН…

Стоит туман и недвижется,
плотной стоит стеной…
Трудно сегодня дышится,
плохо тебе, родной!
Тягостно человеку
без воздуха и лучей…
Я побегу в аптеку,
я соберу врачей.
Туман - ничего не видно,
в лесу туман и в степи…
Мы тебя не дадим в обиду,
помоги нам,
перетерпи!
Думай о том, что все же
ведру придет черед,
что на заре погожей
последний лед
уплывет.
Ведь все на земле осталось -
осталась рыба в реке,
осталась сила в руке,
осталось море большое,
осталось небо большое,
на небе звезд не счесть…
Худо ли, хорошо ли -
я у тебя есть.
Ветер задует вешний,
вольно задышит грудь…
Непогодь не навечно,
перетерпи чуть-чуть!

——————————

***

Вот говорят: Россия…
Реченьки да березки…
А я твои руки вижу,
узловатые руки,
жесткие.
Руки, от стирки сморщенные,
Слезами горькими смоченные,
качавшие, пеленавшие,
на победу благословлявшие.
Вижу пальцы твои сведенные -
все заботы твои счастливые,
все труды твои обыденные,
все потери неисчислимые…
Отдохнуть бы,
да не привычки
на коленях лежать им праздно…
Я куплю тебе рукавички,
хочешь - синие, хочешь - красные?
Не говори „не надо” -
мол, на что красота старухе?
Я на сердце согрет бы рада
натруженные твои руки.
Как спасенье свое держу их,
волнения не осиля.
Добрые твои руки,
прекрасные твои руки,
матерь моя, Россия!

——————————

***

Много счастья и много печалей на свете,
а рассветы прекрасны,
а ночи глухи…
Незаконной любви
незаконные дети,
во грехе родились они -
эти стихи.
Так уж вышло, а я ни о чем не жалею,
трачу, трачу без удержу душу свою…
Мне они всех рожденных когда-то милее,
оттого что я в каждом тебя узнаю.
Я предвижу заране их трудную участь,
дождь и холод у запертых глухо дверей,
я заране их долгой бездомностью мучась,
я люблю их - кровиночки жизни моей…
Все равно не жалею. Мне некогда каяться.
Догорай, мое сердце, боли, холодей -
пусть их больше от нашего счастья
останется -
перебьются!
Земля не без добрых людей!