Арсений Тарковски

превод: Светлана Йонкова

КЪСНА ЗРЯЛОСТ

Късната зрялост не е ли подарък,
за да оплача, сърцето си стиснал,
и тежестта на плода, и нектара
в шипката скрит, както в думата - смисъл?

Прах от къпините сухи издишва
просеката - като истина чиста.
Заради нея стихове пиша -
само драскулки остават по листа.

В коша е сложено всичко събрано.
И прогърмява по моста талига.
… Дай ми в поклон на върха да застана,
дай ми до първия сняг да достигна!

ЗЕЛЕНИ ГОРИЧКИ

Зелени горички, горички зелени -
правнучета слаби на древния лес…
Аз, който не съм на мощта ви наследник,
аз, вашият брат, си отивам отднес.

А щом от дома съм излязъл, навярно
ще взема и брадва, защото студът
ме следва дори в пещерата коварна -
и градския блок е прегърнал ледът.

Денят още плахо припламва на изток,
площадите в траурни сажди мълчат.
Пророците вредом възмездие искат
за всички горички с човешки печат.

В гората беззвучна спокойно не можеш
да вършиш омразните свои дела:
дървета и клончета - всичко под ножа!
Те всички са копия в наште гърла…

ЗЕМЯ

Защото живях на света неумело,
защото с неправдите водих борба,
защото не нося аз тяло нетленно -
съм свързан с човешката твоя съдба.

Към теб, отмалял, аз ръце ще протегна
с любов, наболяла до краен предел.
И пак към Велики Луки ще потегля
аз, кръстните мъки отново приел.

Калта по пътеките твои въздиша,
солена е твоята глина до смърт!
Но теб ще те пазят сълзите войнишки
и силна ще бъдеш с вдовишката скръб.

25 ЮНИ 1935

Какъв е моят празник - сив или малинов?
… Защо ли ми се струва, че розите цъфтят
на малкия прозорец… И в този ден прелива
в мен не признателност, а пълна благодат.
Ако не съм пък прав, защо са ми тогава
покоят на тревата, лесът, в лъчи облян,
стрелите на крилата - щом ручеят припява
като признание в любов на глухоням?

ПРОЩАВАНЕ

Сбогом с всичко, което аз някога бях -
и което обичах, презирах, болях.
Нов живот, нов живот днес започва за мен:
Хвърля старата кожа предишният ден.
не желая от себе си вест нито кост,
чак до костния мозък - на себе си гост!
Най-накрая над себе си здраво стоя,
та душата изстинала да отделя.
Хвърлям себе си в пустия, в празния ден,
равнодушно загледан във него - във мен.
Моя ледена броня, добре си дошла!
Здрасти, вино и хляб - не за мойта душа!
Нощни сънища и пеперуди без мен,
всичко, всички без мен - добър ден, добър ден!
И чета ненаписани книги оттук,
чул на кръглата ябълка кръглия звук.
Чувам думите бели на облака бял,
но ни дума за вас аз не съм си избрал.
Та нали бях съдина оскъдна - и пих,
а не зная как себе си сам не разбих.
Не държа вече сфера подвижна в ръка,
нито дума без дума не ще ви река.
… А намираха някога в мене слова
хора, камъни, риби, листа и трева.

АКТЬОР

Всичко свършва. Като по звънец.
В театъра на сцената бедняшка
моята тъга като ветрец
с люляците дъхави отпрашва.

Аз стоя самотен и пиян,
както просякът - пред шапка празна.
А парцалът, мазно разлюлян,
трие мака, бузите полазил.

И с какво живота да сравня,
щом презирах вашето изкуство?
Ролята ми някой изигра -
въртележка от съдбовни чувства.

Двойник мой щастлив, къде си ти!
Ясно е, със себе си ме грабна…
И пред огледалото с мечти
днес един старик размахва брадва.

НА МУЗАТА

Въздух не стига и малко е хлябът,
на рамената тежат ледове.
Да ги сваля като риза ли трябва,
за да отпия лъчисто небе?
И да лежа между два океана
в звездния пясък - звездица без плът.
А боговете при нас да останат
и от цветче на цветче да летят.

Ти би могла и преди да пристигнеш,
и висотата си да ми дадеш,
С устрем пред мен великанската книга
да я разгърнеш под ярката свещ.
Името можеше много по-рано
да ми намериш със своя компас.
Искам под твоите стъпки да пламна
и да изчезна сред пясъка аз…

КОРА

Когато вечната раздяла
като живак изпия аз,
ти спътница, ръка подала,
бъди в последния ми час.

И като лъч на прага нощем
за сетен път ме успокой.
Дори на три аршина още
до мене мъничко постой.

… С усмивката си царска КОРА
ми сочи вечния затвор.
Душите, спрели в коридора,
съблича слепият й взор.

НОЩЕН ДЪЖД

Летяха капките дъждовни
през светлосенките. Дъждът
по някакъв каприз съдбовен
ме срещна с теб за първи път.

Покрай фенерите мъждиви
дъги трептяха - само те
ти шепнеха в мъглата сива,
че още си като дете -

и както и да си живяла,
ти малко жива си била.
А лятото е отлетяло
с тревожно-светлите крила.

И по лицето ти блестеше
дъждът - като сълзи без грим.
А аз не знаех колко срещи
безумни ще си подарим.

И твоя глас далечен още
дочувам - като дъжд звъни…
Все този дъжд отново нощем
по покрива барабани.

АЗ СЯНКА СЪМ СРЕД ТЕЗИ СЕНКИ…

Аз сянка съм от тези сенки, дето нявга
изпили земната вода, остават жадни.
И се завръщат пак на своя трънен път
съня на живите със жажда да смутят,
Вода, но жива търсят. Тъй, както от хълма
излиза стомна жертвена - и както лодка
утроба океанска пуска… тъй по стълба
и аз вървя към сянката ти сто живота.
А ако всичко туй е приказка, измама?
Ако изпод земята нас ни гледа маска няма
от гипс, а не с лице - и само наблюдава
с очи безслъзни, сякаш камъни корави…

СЪНУВАХ АЗ ТОВА…

Сънувах аз това - и още го сънувам
и нявга пак това ще ми се присъни,
ще се превъплъти и пак ще съществува
наяве моя сън във вашите съдби.

Ще ви се присъни сънят ми… Там, встрани,
вълна подир вълна се бият в бреговете.
А на вълните - птица, човек, дори звезди,
сън и реалност, смърт - пътуват световете.

Не ми е до числа - аз бях, аз съм, ще бъда.
Стоя на колене пред чудото живот.
Сам, сякаш съм сирак, аз себе си погребвам,
сам сред огледала - зазидан в отражения -
сред градове, лъчи, морета, дим неведом.
И майката детето си в скута взема нежно.

ПЕПЕРУДА В БОЛНИЧНИЯ ПАРК

От сянката към светлината
летяща - тя е светлина
и сянка тя е. На земята
без знак ли е родена тя?
Навярно от Китай долита -
от някакви лета честити,
ала забравени. И с нея
тук никой днес не се родее.
А капката лазур в очите
като море синее скрито.

Завинаги! - кълне се тя.
Не спазва своите слова.
Брои едва до две - не знае
и нищо не разбира тя.
Чете от азбуката само
едва две гласни - О и А.

А пеперуденото име
не можеш да произнесеш -
то е рисунка. И покоят
за пеперудата какво е?
Тя е същинско огледалце.
Недей отлита за Китай,
не го търси, госпожо моя!
От сянката към светлината
летиш и кацаш във душата -
душа, защо ти е Китай?
О, цветна! О, госпожо моя,
недей отлита, аз те моля.

УМЪТ НИ ЩАСТЛИВ ВЪВ ВСЕЛЕНАТА

Във вселената нашият разум
дом измислен щастливо гради.
И в балона опънат без спазъм
дишат ангели, хора, звезди.
А преди да заченем детето,
под краката му вие се в кръг
и се гъне като кинолента
вечна орбита, в нищото - път.

ДНЕС СВЕТА СИ ДОКРАЙ ДА РАЗКРИЯ, НЕ ИСКАМ

Днес света си докрай да разкрия, не искам.
Да запазя за себе си песен на птица
и това, що ми бъбреше белият ден,
и водата, която намигна на мен,
и плода киселаш, и трептяща звезда
да оставя за себе си искам сега.
А в кръвта ми кълбо с чудеса нека свети.
Ако пътят назад е затворен, то нека
да се врежа във него и там ще се скрия
и в аорта, незнайно чия, ще се впия.

РОДИХ СЕ ТЪЙ ОТДАВНА

Родих се тъй отдавна
а все ми се причува
над мен как преминава
студената вода.
Лежа на речно дъно,
а песен ли запея -
с трева да почнем, с пясък…
заключена уста.

Родих се тъй отдавна,
че даже да говоря
не мога. Град сънувах
на каменния бряг.
Лежа на дъно речно
и виждам от водата
и светлина далечна,
зелен лъч в звезден мрак.

Родих се тъй отдавна,
че ако ти пристигнеш
с длан на очите мои -
това ще е лъжа.
А ако си заминеш
и да те спра не мога,
и заслепен не хукна
след теб - е пак лъжа.

ОЧАКВАХ ТЕ ВЧЕРА ОТ РАННИ ЗОРИ

Очаквах те вчера от ранни зори,
а всички се сещаха, че е напразно.
Какво беше времето, помниш ли ти?
Аз бях без палто. Аз отивах на празник.
Но днес ти дойде, а ни спретнаха те
един начумерен ден - сив и навъсен,
и дъжд, и особено късния час…
По клоните капките бягат над нас.
Утехата в думите плаче без глас.
И с кърпа скръбта да изтриеш е късно.

ПЪРВИ СРЕЩИ

От срещите ни всяко мигновение
празнувахме като богоявление -
сами в света! И лекота, и смелост
от птичето крило ти беше взела.
И до главозамайване летеше
по стълбите, през люляка - отсреща
ме водеше откъм страната бяла
на езерното твое огледало.
А щом нощта настъпи, милостта
ми подари отворена врата
на свят олтар - и в тъмното засвети
божествената твоя голота!
Пробудих се: „Бъди благословена!” -
нашепвах аз и знаех: дръзновен е
сърдечният ми благослов… ти спеше,
а люлякът към теб се наклони -
с вселенска синева до твойте клепки
да се докосне… синьото струеше,
ръката топла бе - и мир цареше.
от допира до клепките ти светли.

Пулсираха реките във кристала,
Димяха планини, в морето - звън.
Ти сферата държеше в свойте длани.
На трона те обори сладък сън
и - мили боже! - моя беше ти!
Събуди се… И просто преобърна
речта човешка - в нови висоти!
Тя с пълнозвучна сила в твойто гърло
напълни се като цветче с нектар -
свой смисъл нов откри - той беше ЦАР.

Ти всичко бе преобразила, даже
и простите неща - ведро, леген.
Стоеше твърдата вода на стража
на слоеве - помежду теб и мен.
Поведе ни в неведоми страни.
И път ни правеха - като миражи -
от чудото родени градове.
В краката ни лежеше мента дива
и птици ни пригласяха щастливо.
За нас блестяха рибите в реката,
докато се разтварят небесата.
По стъпките ни крачеше съдбата
като обезумял с бръснач в ръката.

ЖИВОТ - ДЕТЕ

Живота аз обичам - да умра,
страхувам се. Но кой ще забележи
как сякаш ток ме удря от страха
и как се гъна като риба в мрежа,
когато в слово се превъплъщавам.
Но аз не съм ни риба, ни рибар -
аз, обитател на ъгли мъгляви,
като Расколников - познайник стар -
на него аз приличам. Здраво стискам
обидата като цигулка. Мисля,
лицето ми не ще се промени,
дори да ме терзаеш. Та нали
животът е прекрасен и при заник,
и в Съден ден - като игла в гръкляна,
и под дъжда без пукнат грош във джоба…
Ах! Този сън! Живот-детенце, дишай!
Вземи ми и последната пара?,
ала не ме изхвърляй като нищо
в пространството си кръгло на света!

ЩЕ СИ СЛОЖА АЗ ПРЪСТЕН ЖЕЛЕЗЕН

Ще си сложа аз пръстен железен
и ще стегна колана, на изток поел.
Сред тайгата в сърцето ми стреляй
и под храста приведен сложи го, братле!
Под една трепетлика, приятел,
погреби ме - лицето с крайпътен брокат
го покрий - да дъхти ароматът
от палитрата пъстра на целия свят -
овча кожа и восъчна свещ, меча паст…
Сред Русия изгубих сам себе си аз.

ЕХ ВИЕ, ЛЮЛЯЦИ…

О, люляци лилави,
нима не ви тежи,
че тази пчелна врява
не спира да жужи?
От младостта остават
нетърпеливи дни
от пяна като лава
и сенки дълбини.
Щом буря страховита
пчелите с дъх смрази
и перне ме в очите
с измокрени поли,
прохладата наднича
навред, треви лежат,
като живак се стича
по гроздето дъждът.
А люляците ведро
огласят вечерта.
И смисълът неведом
е именно това.