105 години от рождението на Николай Хайтов

Продрум Димов

Струва ми се, че понякога доста прибързано прикачваме прилагателното „уникален” за неща и хора, без да си даваме сметка, че обезценяваме истинската лексикална същност на това понятие.

А това беше наистина личност, която се открояваше като творец и човек, като непримирима гражданска позиция, целеустременост, характер и цялостно поведение - уникално явление в нашия национален духовен и обществен живот.

Първата ми среща с него стана в ранната есен на 1967 година, когато един от най-близките ми приятели от студентските години - Васил Стоянов, ми подари неговите „Диви разкази”.

Книгата съвсем наскоро се беше появила по рафтовете на многобройните ни книжарници по онова време, но съдържанието й грабна спонтанно читателската ни общественост и още през следващите години претърпя няколко издания.

След време това издание се наложи като най-емблематичното му произведение сред внушителното му творческо присъствие в българското литературно битие.

Да си призная, в началото не отделих време да се поразходя из този удивителен и силно впечатляващ шедьовър на големия автор от Родопите, но по-късно, като се потопих в невероятния, неподправен свят на това наистина уникално повествование, останах дълбоко развълнуван от страхотното умение на писателя да пренася читателя в атмосферата и психологизма, отразяващи реалните морално-битови народностни преживелици на обикновените труженици от този скъп на родината ни край.

Авторът, сам засукал още от най-ранното си детство от здравия народен корен на родопчанина, ни въвежда в една изненадваща образна система, която ни покорява с естествената етнографичност при изграждане на персонажа, в чието поведение оживяват драгоценни отколешни битови традиции, обичаи, нрави, съхранили и опазили от чужди влияния и посегателства тази неоценима родна идентичност и толкова българска наша доморасла твърдина.

До първото ми докосване до неговия своеобразен и толкова изумяващ творчески Олимп нямах представа от предишното му дългогодишно общуване с белия лист.

След време не само аз, но и хиляди наши сънародници с години ще живеят с неговото респектиращо израстване като блестящ разказвач, белетрист, киносценарист, завоювал си престижни позиции в общобългарското ни духовно и обществено битие.

И сега, когато сме вече на билото на 105-годишнината от рождението му, намирам за потребно да си спомним отново за него, като възкресим поне някои характерни щрихи от бурно извървения му житейски и творчески път.

Роден е на 15 септември 1915 г. в с. Яврово, Асеновградско. Завършва гимназия в Асеновград, а след това и Висшия лесотехнически институт в София. Там го отвежда вродената му и здраво вкоренена обич към гората.

Започва работа като участъков горски, продължава своите професионални увлечения и се реализира дълги години като авторитетен директор на горски стопанства на различни места из страната, отстоявайки своите разбирания като административен организатор на възходящото по онова време горско стопанство.

Паралелно с нескончаемия наплив на всевъзможните му служебни задължения, ентусиазираният инженер-лесовъд не може да спре напиращото в него пристрастяване към художественото слово. А то натрапчиво взема връх в живота му и властно го отпраща по привлекателните си творчески коловози.

За пръв път публикува в сп. „Септември”, което още през 1954 г. първо предлага страници на новопоявилия се непознат автор и стимулира неудържимото му даровито перо. Това наистина окуражава зеления горски служител, чието име постепенно намира уважение от вестникарските колони на „Работническо дело”, „Кооперативно село” и др. издания.

Така плавно загърбва първородните си професионални наклонности и се сприятелява с пишещата машина, обслужвайки като редактор във в. „Народна култура”, която ще го сроди с третата му съпруга през 1956 г. - доста по-младата от него преводачка от английски - Жени Божилова. По-късно го откриваме като редактор в сп. „Наша родина” и дълги години оглавява със замах сп. „Родопи”.

Появата на първите му публикации в печата създават известно творческо самочувствие на техния автор, който пристъпва и към първите си самостоятелни книги.

Така през 1957 г. излизат от печат неговите дебютни „Съперници”, които, както е споделял и пред мен, остават незабелязани от читателите, защото името му е все още далече неизвестно за многолюдната ни читателска общественост и той започва сериозно да се безпокои, че книгата му потъва в праха на книжарниците и никой не й обръща внимание.

Това неочаквано пренебрежение към дебютната му литературна рожба не го отчайва, защото нямал намерение да се разделя със започналото общуване с белия лист.

И плод на неугасващите му усилия е излизането от печат през 1959 г. на следващото му плахо заглавие -„Искрици от огнището”, последвано от „Разбулване на Родопа” /1960/ и други издания, с които се легитимира окончателно като надеждно присъствие под родното ни литературно небе.

И ми се струва, че в тази вълнуваща поредица от нови изненадващи произведения огромно въздействие оказват и неговите „Хайдути”/1960/, които са посрещнати с голям интерес в обществените ни среди и претърпяват няколко поредни преиздавания.

В сюжетно-тематичен аспект тези книги се радват на изключително радушен прием, предизвикан от подчертано родолюбивия заряд на творбите му, търсени и желани като потребно патриотично-историческо четиво.

Така някогашният млад ревностен лесничей отстъпва пред напористия и шеметно развиващ се литературен творец.

На него се гледа вече като на талантлив разказвач и му се отварят вратите на всевъзможни началнически кабинети в духовната ни сфера. Известно време е председател на Столичния съвет за култура, като е избран и за член на Управителния съвет и секретар на СБП.

Авторитетът му расте светкавично в културните ни среди и скоро се утвърждава като водеща фигура в първия ни литературен ешалон. За това естествено допринася и неуморимата му литературно-творческа дейност, за която никога няма почивен ден.

Особено плодоносни за Николай Хайтов се оказват 60-те и 70-те години, през които авторът разгръща творческия си потенциал и извисява високия си белетристичен ръст.

В неговите страници обичайно диша пълнокръвно любимата му патриотично-историческа тема. Твърде ярко свидетелство за това са книгите му „Смолян” /1962/, „Жени хайдутки”/1962/, „Матей Миткалото” /1964/ и др.

Сред този енергичен литературен поток се открояват и неговите много успешни „Шумки от габър”/1965/, които буквално се разграбват по книжарниците и също претърпяват няколко забързани издания.

И унесен в усърдна творческа работа, Хайтов навлиза с хъс и в територията на своите неповторими „Диви разкази”, за чиято гръмогласна поява през 1976 г. вече споменахме още при първото ни съприкосновение до примамливия му творчески свят.

Тази книга безспорно си остава връх в генезиса на напрегнатия му, но подчертано плодовит житейски и творчески път. Покоряваща, обаче, популярност му донася и неговият „Капитан Петко войвода”/1974/ - произведение, което грабна целокупната ни общественост, след като предложи един солиден киносценарий, филмиран и излъчен като многосериен филм по екрана на БНТ.

Тази вълнуваща българска кинолента и до днес продължава да привлича многохилядната ни зрителска аудитория.

В този ред от заслужени благодарствени мисли за автора бихме могли да споделим и за силно впечатляващата му книга „Бодливата роза”/1975/,която също завладя хиляди читатели и беше своевременно удостоена с няколко последователни нови издания.

Наред с неукротимите му исторически разходки из миналото на Родопите, които по принцип не напуснаха творческото му полезрение, в немалко свои творби отразява и настъпилите социално-политически и нравствени сътресения в живота на нашия съвременник, мъчителната раздяла със стародавни родни битови, семейни и морални традиции, вкоренени в дълбините на българската народопсихология /”Дърво без корен”, „Мъжки времена” и др./ .

В същото време трудно бихме открили и друг автор като него, който да е воювал така твърдо и неотстъпно за българския език и с необуздано безнаказаното отродяване на нашите съотечественици от българщината. Тези свои изконни възгледи отстояваше често в беседи по радиото и телевизията и в своята огнена творба „Публицистика” /1975/.

Здравите социално-граждански позиции на Николай Хайтов оживяваха не само на екрана,но и на театралната сцена чрез актуалните и драматични творби „Заключена пролет” /1967/, „Пиеси” /1986/, „Празникът. Пиеса” /1983/ и др.

Години наред неотклонно не преставаше да го вълнува и обаятелният образ на Апостола на свободата, на чийто велик живот и себеотрицание за България посвети дръзновените си задълбочени изследвания, отразени в книгите му „Гробът на Левски” /1987/, „Последните мигове и гробът на Левски” /1985/, „Аферата с гроба на Левски” /1997/. Последното му издание, посветено на великия карловец, излезе посмъртно от печат през 2004 г.

Огромните му усилия да докаже местонахождението на вечното легло на най-българския символ на Възраждането ни не успяха да убедят една незначителна част от родните учени-историци и така малката черквица „Св. Петка Самарджийска” в столицата беше обявена за гробно място на недостижимия връх на Българското възраждане.

За жалост, друга значителна част от авторитетни наши учени, начело с проф. Дойно Дойнов, се отнесоха скептично към това заключение на писателя, поради липса на достатъчно доказателствен материал и си дадоха съгласието да се приеме като вечно жилище на Апостола само по народно предание.

С целокупното си творчество и респектиращото си присъствие в обществения ни живот Николай Хайтов се беше наложил като едно от най-уважаваните и респектиращи имена на нашето бурно съвремие.

За тези солидни позиции най-напред в текущия ни духовен живот решаваща роля играеха представителите на литературно-критическата ни мисъл. Литературоведи, писатели, критици посрещнаха с обнадеждаващ интерес още първите му сериозни творчески изяви.

За него откликват с положителни отзиви и рецензии Драгомир Асенов, Христо Вакарелски и Иван Богданов в края на 50-те години. След тях през 60-те години утвърждават името му на талантлив автор Станислав Сивриев, Михаил Василев, Елка Константинова, Веселин Йосифов, Тончо Жечев, Стоян Каролев, Атанас Лазовски и много други прецизни ценители на изящната ни словесност.

За щастие този низ от ревностни анализатори на възходящото му творческо присъствие продължи до настъпването на така наречените демократични промени. Те едва ли не го свлякоха мълниеносно и безразсъдно на социалното и духовно дъно, в което бяха захвърлени с открита омраза „трубадурите” на падналата тоталитарна власт.

Големият писател и всеотдаен общественик беше незабавно подложен на прибързано обругаване и лишен от достъп до всички, съществуващи в онова опасно преломно време, медии. По улици и площади вилнееше безумието на необузданите демократични амбиции.

В тази разрушителна обстановка се докоснах за пръв път на живо до прокажения писател на 17 януари 1993 година във Военния клуб на Пазарджик. Беше поканен от местната общественост, за да говори за безсмъртното дело на Левски по повод 120- годишнина от гибелта на най-великия син на Отечеството ни.

Възползвах се от пристигането му, заговорих го, беше изключително любезен и малко плахо му предложих предварително подготвените въпроси за първото ми интервю с него.

Той се ръкува сърдечно с новия си събеседник от града на Константин Величков и грабна веднага напечатаните листове от ръката ми. Само след ден ми изпрати интервюто, подготвено направо за печат. В придружаващото писмо благодари за вниманието, което съм му оказал, и ме помоли да му звънна веднага, ако се натъкна на отказ за неговото публикуване.

Той щял сам да го предложи за поместване в някое от столичните издания. Но не се наложи, защото този разговор с „неудобния” писател от Яврово беше приет своевременно и от местния печат. А той сам го беше заселил в книгата си „Време за разхвърляне на камъни” през 1994 година.

Това бяха първите стъпки на бъдещото ни взаимно опознаване и сближаване, за което допринесе изключително много вроденото му уважение към хората, топлите му и искрени взаимоотношения.

Да не говорим за невероятната му упоритост, себеотрицание и рискованото му, смело противопоставяне на съществуващите житейски неправди. А да не забравяме, че писателят неведнъж е бил прибързано охулван и е поглъщал клеветнически огорчения от приписвани му измислени политически прегрешения. Но това е друга тема за разговор.

Не закъсня и първата ни уговорена среща в София. През есента на 1993 г. нещата започнаха да отиват там, където им е мястото. Оценявайки неговото респектиращо присъствие в духовния ни и обществен живот, беше избран за председател на Съюза на българските писатели.

Предстоеше му да преодолява канари от проблеми, които застрашаваха бъдещото ръководство на СБП в националното ни битие, което понасяше безразсъдните удари на агресивното необуздаемо безумие. Сядането, обаче, на този престижен стол, върна до известна степен самочувствието му.

И още в началото на 1994 година ми се обади да го посетя в Съюза, който по това време се помещаваше в огромната пететажна сграда на ул.”Ангел Кънчев”- 5. Посрещна ме любезно в просторния си служебен кабинет, усмихнат, видимо в добро гостолюбиво настроение.

Спомнях си, че му подарих новоизлязлата ми скромна книга за деца - „Рой звездици”. Той я пое с благодарност, поразходи се из непретенциозните й илюстровани страници, изгледа ме с нескрито удовлетворение и най-неочаквано отсече: „Знаеш ли, че можем да те приемем за член на СБП.”

Тези негови наистина ненадейни думи ме изненадаха, защото до този момент никога не ми е минавала през главата подобна мисъл, ръководен, разбира се, от скромните ми творчески възможности. Но така или иначе, той не се отказа от тези си намерения, даже и след като беше останал само член на Управителния съвет на СБП.

С течение на времето връзките ни позаякнаха, чувахме се по телефона понякога, но въпреки, че беше перманентно зает с какви ли не дела, отделяше време да разменим по някоя и друга дума.

А когато минаваше с кола през Пазарджик, се обаждаше, за да се срещне и види с приятели от града. Така стана и на 6 февруари 1995 година, когато седнахме на дружеска раздумка в „Аператива” на хотел „Тракия”.

Винаги сладкодумен и словоохотлив, този сладкодумец от Яворово с охота черпеше събеседниците си. Беше една много приятна среща, потапяше ни в какви ли не съпреживявания с колеги и приятели, които го търсеха навсякъде из страната.

Нашето общуване през годините вземаше все по-задълбочен творчески характер.
Трудно бихме открили още през 90-те години друг наш интелектуалец, който така усърдно да е защитавал родния ни език и култура, подложени на недопустимо обезличаване и погубване от новата ни „Криворазбрана цивилизация”.

По този повод се срещнахме и направихме едно твърде актуално интервю, озаглавено: „Днес наш пръв дълг е да спасим родния си език, националната култура и самобитност”. Същото беше гостолюбиво прието от страниците на в. „Арт-клуб” - Пловдив, брой 20 от 1-15 май 1995 г.

В нашите творчески взаимоотношения винаги съм се ръководил от неговите интереси към родната ни история, която той се стараеше да проучва ненаситно и обогатява с неизследвани достатъчно събития, факти и личности.

И макар, че не беше професионален историк, обикновено търсеше да открива и изяснява важни детайли от историческото ни минало, особено се отличаваше с непресекващ пиетет към темата за Левски.

Именно това ме накара на 6 февруари 1995 г. да разговаряме за Апостола по повод наближаващата годишнина от неговата гибел. Така дадохме живот на поредното ми интервю с него. Насловихме го „Левски е име, на което толкова много дължим…”.

Междувременно нашите контакти, макар и често по телефон, не пресекваха. В началото на м. октомври му се обадих, че в Пазарджик гостува ставрополският поет Витислав Ходарев, на когото представихме сборника „Слеза на ветру”, съдържащ преведени на руски език творби на автори от Пазарджишкия край.

Той пожела да се срещне на всяка цена с руския ни колега и на 8 октомври 1998 г. бяхме радушно приети в новия му кабинет на площад „Славейков” - 2. Скъпи, незабравими мигове! Гостът остана дълбоко развълнуван от спонтанния полъх на топлото гостоприемство на любезния домакин, който му подари свои книги и му плати хонорар за бъдещата му публикация в съюзния в. „Български писател”.

В качеството си и на председател на СБП Хайтов болееше и страдаше за застрашения ни духовен живот и полагаше непрестанно усилия за неговото избавление от връхлетялата го угроза за неговото погубване.

Тази своя неудържима загриженост за незавидната му съдба неведнъж изразяваше и в печата. Споделях най-чистосърдечно тези негови основателни тревоги и през 1999 г. се озовах, за кой ли път, в работния му кабинет.

Така се роди поредното ми интервю с него - „Вярвам в щастливата съдба на българската култура”, което заселих и в сборника ми с интервюта „Споделено завинаги”. В него събеседникът ми продължава и до днес да съжителства в компанията на изтъкнати творци на духовното ни съвремие.

Делеше ни седмица от наближаващия му 80-ти рожден ден - 15 септември 1999 г. Грабнах касетофона и го изненадах приятно с благородните си намерения да поднесем на читатели и почитатели поредния ни разговор - този път посветени на очаквания юбилей.

Посрещна ме с обичайното си радушие и ме предразположи за предстоящия дружески диалог. Домакинът ми беше в много добро настроение и интервюто стана един доста съдържателен диалогичен продукт, предназначен за пресата.

Качих се във влака явно удовлетворен от стореното и натиснах копчето да чуя записа. За жалост, магнетофонът мълчи. Изтръпнах. Оказа се, че не е бил включен за желания запис. За щастие още чувах в услужливата си памет гласа на бъдещия юбиляр.

Бръкнах в чантата, открих въпросите, които му бях задал. Намерих бели листове и докато пътувах, възстанових целия разговор, още нестихнал в главата ми.

Неговите огромни заслуги в духовния ни и обществен живот бяха високо оценени и беше избран за академик от органите на БАН. Това заслужено признание очевидно го стопляше и повишаваше интелектуалното му самочувствие. И неслучайно при запознаването ни с поета от Ставрополския край заяви: “Щастлив е да ви посрещне като роден брат и колега академик Николай Хайтов!”

За съжаление писателят водеше изключително напрегнат живот, неведнъж благородните му усилия да служи всеотдайно на своя народ невинаги се посрещаха с очакваното разбиране. Имало е мигове, натежали от умора и разочарования. Нерядко е изпадал и в отчаяние.

Често се е съветвал с Евтим Евтимов какво да прави, силите му вече не стигали да понася трудно поносимия физически и психичен товар.

Поетът от Петрич е съзнавал незавидното му положение на ръководител на най-големия творчески съюз у нас, загърбен и изоставен целенасочено от държава, чужда на високите човешки и духовни ценности, не е намирал начин, както е споделял пред мен, да го успокоява и окуражава.

В условията на непосилното тежко натоварване много пъти са му служили за разтоварващ отдушник младата му колежка, вярната родопчанка Елена Алекова, но най-надеждната му опора беше незаменимата му интелигентна съпруга Жени Божилова. Там, в просторния им апартамент, на ул. „Люботрън” - 5, го посрещаше и даряваше със сили и енергия най-скъпата му живителна отмора.

Николай Хайтов беше голям работохолик, хвърляше всичкия огън на сърцето си, където и да е работел, беше направо безпощаден към здравето си, което започна да му изневерява.

А в навлизането в дебрите на третата възраст усещаше, че не трябва да претоварва повече колата. Неслучайно е споделял и пред мен, че годините не можем да ги излъжем. „След прекрачването прага на 70-те - казваше той - всеки ден е дар от Бога.”.

Вероятно си е мислел, че Всевишният ще го дари с повече дни, за да бъде полезен още на хората. А тая негова работа без кантар поглъщаше сетните му оцелели физически сили.

В началото на 2002 година се почувства отпаднал и започна все по-често да се задържа в къщи и да пази стаята. Едва ли е очаквал, че ще го връхлети коварно и неизлечимо заболяване.

Някъде към 20-ти юни 2002 година му звъннах, като му казах, че държа да се видим… „Някаква анемия ме е налегнала и не съм за гости - оплака ми се изнемощелият вече писател. - Ако обичаш, обади ми се след два-три дни, надявам се, че ще бъда по-добре и ще можем да се видим.”.

Това беше последният ни разговор с него. Уви! Беше го притиснала неумолима левкемия, която поглъщаше и отброяваше сетните му дни на тоя свят.

На 30 юни 2002 година на 82 години големият писател ни напусна физически завинаги.

Не беше забравен, разбира се. Само аз съм публикувал очерци по повод кръгли годишнини от неговото рождение. Елена Алекова, на която помогна много за творческото й израстване, му посвети едно много силно изповедно заглавие - „Думи за Николай Хайтов. Сеячът на безсмъртие”.

А проф. Ивайло Христов увековечи също неговата памет с книгата си „Последната битка на Николай Хайтов”.

Писах рецензии и за двете стойностни творби, като организирах и премиерното им представяне в Пазарджик. Не го забрави и дъщеря му Елена, издаде „Баща ми - най-дивият разказ” и др.

Големият българин от Яворово ни напусна, но остава да живее неговото неповторимо, крупно житейско и творческо дело.

1 юли 2024 г.