ДЪЛГИЯТ ЕЗИК

Антон Чехов

превод: Христо Калинов

Наталия Михайловна, младичка дама, дошла си сутринта от Ялта, обядваше и, като мляскаше непрестанно с език, разправяше на мъжа си за прелестите в Крим. Мъжът, зарадван, гледаше умилно възторженото й лице, слушаше и, сегиз-тогиз, задаваше въпроси…

- Но, казват, там животът бил извънредно скъп? - попита той между друго.

- Какво да ти кажа? Според мен, скъпотията преувеличават. Не е тъй страшен дяволът, както го изписват. Аз, например, с Юлия Петровна имахме твърде удобна и подходяща стая за двадесет рубли на ден. Всичко, приятелю мой, зависи от начина на живота. Най-после, ако поискаш да отидеш някъде в планините… например на Ай-Петра… вземеш кон, водач, - е, тогава, разбира се, става скъпо. Ужас, колко скъпо! Но, Васичка, какви са там планините! Представи си ти високи-високи планини, хиляда пъти по-високи, отколкото църквата… На върха мъгла, мъгла, мъгла… Надолу грамадни канари, канари, канари… и борове… Ах, не мога да си припомня!

- Разгеле… в твоето отсъствие аз четох в един вестник за тамошните водачи-татари. Такива мерзости! Какво, те, всъщност, били някакви особни хора?

Наталия Михайловна направи презрителна гримаса и поклати глава.

- Обикновени татари, нищо особено… - каза тя. - Впрочем, аз съм ги виждала отдалеко, набързо… Показвали са ми ги, но аз не съм обръщала внимание. Аз, братко, всякога съм чувствувала предубеждение към всички тези черкези, гърци, маври!…

- Казват, страшни дон жуани!

- Може би! Случват се мерзавки, които…

Наталия Михайловна изведнъж скочи, като че си е спомнила нещо страшно, погледа плахо мъжа си половин минута и каза разчленявайки всяка дума:

- Васичка, аз ще ти кажа какви без-нрав-стве-ни има! Ах, какви безнравствени! Не тъй, знаеш, от долния или средния кръг, а аристократки, тези надути бон-тонши! Просто ужас, очите си не вярвам! Да умра, няма да забравя! Ама може ли да се забравяме до такава степен, че да… Ах, Васичка, аз не искам и да говоря даже! Вземи, ако щеш, моята другарка Юлия Петровна …. Такъв добър мъж, две деца… принадлежи към порядъчния кръг, прави се на светица и, изведнъж, можеш си представи… Само, драги, това, разбира ce, entre-nous… Даваш ли ми честна дума, че никому няма да кажеш?

- Е, че го измисли! Разбира се - няма да кажа.

- Честна дума? Погледни! Аз ти вярвам…

Дамичката сложи вилицата, предаде на лицето си тайнствено изражение и зашепна:

- Представи си ти такова нещо… Тръгна тази Юлия Петровна из планината… Беше прекрасно време! Напред язди тя със своя водач, малко по-подире - аз. Изминахме ний три-четири версти, изведнъж, разбираш, Васичка, Юлия изкрясква и се улавя за гърдите. Нейният татарин я улавя за талията, иначе тя би паднала от седлото… Аз със своя водач отивам към нея… Какво е това? Каква е работата? „Ах, крещи, умирам! Мъчно! Не мога язди по-нататък!” Представи си моето изплашване! Тогава, - казвам, - да се върнем назад! „Не, казва, Natalie, не мога язди назад! Ако аз направя още една крачка поне, то ще умра от болки! Аз имам спазми”. И иска, моли в името на Бога, мене и моя Сулеймана да се върнем назад в града, за да й донесем успокоителни капки, които й помагат.

- Чакай… Аз съвсем не мога да те разбера… - промърморя мъжът, почесвайки челото си. - По-рано ти казваше, че си виждала тези татари само отдалеко, а сега за някого си Сулеймана разправяш.

- Е, де, ти пак се залавяш за думите - понамръщи се дамичката, без да се смути никак. - Не мога да търпя подозрителността! Не мога да търпя! Глупаво и глупаво!

- Аз не придирвам, но… защо не казваш истината? Разхождала си се с татари, нека… Бог да те пази, но защо шикалкавиш?

- Хм!… Ето чудо! - възмути се дамичката. - Ревнува Сулеймана! Въображавам си, как тъй ти би пътувал в планина без водач! Въображавам си! Ако не знаеш тамошния живот, не разбираш, то по-добре мълчи! Мълчи и мълчи! Без водач крачка не можеш пристъпи там.

- То се знае!

- Моля, без тези глупави усмивки ! Аз не съм някаква си Юлия… Аз не оправдавам нея, но аз… Пш! Аз, ако и да не съм светица, още не съм се до толкова забравила. С мене Сулейман не е преминавал границите. Не-е! Случвало се е, Маметкул е стоял през всичко време при Юлия, а аз щом само бие часа единадесет, тоз час: „Сулейман, марш! Излез”. И моят глупав татарин излиза. Той, братко, беше обюздан при мене! Щом като заръмжи, за да му дам пари или нещо, аз тоз час: „Ка-ак? Какво-о-о?” Така, цялата му душа в петиците… Ха-ха-ха!… Очите, знаеш, Васичка, черни-пречерни, като въглен, муцунка татарска, глупава такава, смешна… Ето как го държах аз него! Тъй!

- Въображавам си… - промуча мъжът, оглаждайки топчета от хляб.

- Глупаво, Васичка! Аз, на, зная какви ти са мислите! Аз зная какво ти мислиш!… Но аз те уверявам, той с мене, даже във време на разходка, не преминуваше границите. Например, яздим ли в планината или към водопада у Чан-Су, аз всякога му казвам: „Сулейман, язди след мен! Хайде!” и той всякога яздеше подире ми, сиромахът… Даже във време… в най-патетическите места, аз съм му казвала: „Брей, все пак ти не трябва да забравяш, че си прост татарин, а аз съм жена на статски съветник! ” Ха, ха…

Дамичката се закикоти, след това бързо се огледа и, като си направи лицето уплашено, зашепна:

- Но, Юлия! Ах, тази Юлия! Аз разбирам, Васичка; защо да не се поиграе, защо да не се отдъхне от фалша на светския живот? Всичко това бива… лудории, моля ти се, никой няма да те осъди, но да гледаш на това сериозно, да правиш сцени… Не, както щеш, аз това не разбирам! Представи си, тя ревнувала! Е, не е ли глупаво! Веднъж дойде Маметкул… нея я нямаше… хайде, аз го повиках при мене… Почнаха се разговори… те, знаеш, пресмешни! Незабелязано така премина вечерта… Изведнъж, влазя Юлия…. Спуща се на мене, на Маметкула… прави ни сцена… На! Аз това не разбирам, Васичка!

Васичка изкряска, начумери се и заходи бързо из стаята.

- Весело ви е било да живейте там, няма какво да се каже! - извърна се той, злъчно усмихвайки се.

- Ама как е глу-у-паво това! - обиди се Наталия Михайловна. - Аз зная за какво мислиш ти! Винаги такива мръсни мисли са в главата ти! Аз няма да ти разправям вече нищо! Няма!

Наталия Михайловна се нацупи и млъкна.

————————-

сп. „Българска сбирка”, брой № 9, 01.11.1905 г.