ИЗ “СТРАСТИ ПО МАКСИМ”

(документален роман за Горки)

ПАВЕЛ БАСИНСКИ

превод: Георги Ангелов

Емиграцията била разцепена (по отношението си към съветската власт – бел. прев.) на непримирими, лоялни, идейно-съчувстващи и направо работещи за Москва. Между впрочем, по отношението на един или друг емигрант към комунистите се определял и неговият статут в емиграция. Едно бил Бунин, друго – Бели, трето – Алексей Толстой. Съществували и съвсем непонятни, «маргинални» варианти. Например, Марина Цветаева, която възпяла Бялата гвардия («Бяла гвардия, твоят път е висок…»), обожавала поета Маяковски, а била омъжена за бившия бял офицер Сергей Ефрон, завербуван от НКВД. Вътре в лагерите имало свои нюанси на разногласия. Те се проявили, например, по време на присъдената на Бунин Нобелова награда. За нея, както е известно, едновременно претендирали Бунин, Мережковски, Шмельов и Горки. Получил наградата Иван Бунин. Но любопитно е отношението и на самите претенденти, и на цялата емиграция към това събитие. Бунин и Мережковски – и двамата «непримирими», и двамата пострадали от болшевиките. Но на предложението на Мережковски – каквото и да реши Нобеловият комитет, да си поделят наградата наполовина – Бунин отговорил решително «не»! В литературата те били почти врагове. Но и мярналата се кандидатура на Шмельов, който бил и «непримирим», и естетически близък на Бунин, се струвала на Бунин несериозна. Затова пък Марина Цветаева била възмутена, че наградата получил Бунин.

Както се оказало, Иван Шмельов затаил обида не само към Бунин, но и към цялата емиграция. През 1941 година в писмо до своята последна възлюбена Олга Бредиус-Суботина Шмельов писал: «Тук (в парижката емиграция – П.Б.), в продължение на 12 години, се опитваха да ме давят, избягваха да ме споменават и мен, и творчеството ми (стигаше се до смешни ситуации!) – но даже левият печат – «Съвременни записки» – не можеше без мен: искаше ме читателят. О, какво правеха с мен, с моето «Слънце на мъртвите»… Повярвай ми, Оля, отдавна щях да съм «лауреат». За Бунин 12 години се стараха: самият Нобел, шведският архимандрит, редица членове на Нобеловия комитет…»

Това писмо отразява истинските отношения в емиграцията.

ВАЛЕНТИН КАТАЕВ

превод: Борис Мисирков

Аз видях този зноен юлски ден. Сухият, силен степен вятър влачеше из Куликово поле облаци черен прах, парцали от пресовано сено, навирваше опашките на конете, които бяха докарани тук от околните чифлици за конската мобилизация, небето със зловещ, метален нюанс и кървавия залез над града, който аз винаги свързвам със стиховете: “Вечерни! Вечерни! Вечерни! Италия! Австрия! Германия! По площада мрачно рамкиран от калпаците черни, шурва кръв алена!”

И с едни други, още по-страшни:

“Мама и здрачът, от немците убит.”

“Затворете очите на вестника нов!”

Тях безстрашно ги беше написал през дните на патриотарско опиянение все същият млад футурист, авторът на толкова възхитилото ме навремето “Пристанище”. Но сега вече аз знаех неговото име: Владимир Маяковски…

“Звъни се. Какво ти е, мамо? Бяла, бяла като надгробен покров. За него, за убития – телеграма. Затворете очите на вестника нов!”

Тези редове аз носих в душата си през цялата война. Но нима Бунин можеше да знае това? Пред него ме беше страх дори да произнеса кощунственото име на Маяковски. Впрочем, както по-късно не можех да кажа в присъствието на Маяковски думата: Бунин. Те двамата се изключваха взаимно.

Но те двамата стоят в паметта ми един до друг. Такова е положението.

ИЗ “КЪДЕТО АНГЕЛИТЕ СЕ РЕЯТ”

ИГОР КОНДАКОВ

превод: Георги Ангелов

Когато първият съветски постмодернист Валентин Катаев публикува “Тревата на забравата”, мнозина я прочитат като мемоари. Едва след романа “Елмазен мой венец” читателите се усъмниха в документализма на прословутия катаевски “мовизъм”. Може той нещо и да е измислил под формата на безхитростни спомени, но кой сега ще хване мемоариста за ръката: всички свидетели са в отвъдното. Но ако се замислим, съдържанието и на едното, и на другото му по-късно произведение е фантастично: в “Тревата”, например, авторът е съединил в единно смислово пространство Иван Бунин и Владимир Маяковски, които като хора и като литератори са по принцип несъвместими. Съединил ги е за себе си: и двамата са представени като приятели и по-големи другари на Катаев, покровителстващи го и учещи го на майсторство. И двамата в съзнанието на автора са майстори на изкуството, умъдрели от живота философи, литературни учители на него – видния съветски прозаик. И заедно с това – две неотменими страни на ХХ век и неговата литература. “От тях двамата се учех да виждам света – от Бунин и Маяковски… Но светът беше различен” – отбелязва В. Катаев, сякаш се извинява пред читателите за съединяването на несъединимото.

Могат ли да бъдат съединени Бунин и Маяковски в действителност? “Маяковски ще остане в историята на литературата от болшевишките години като най-низкия, най-циничния и вреден слуга на съветското людоедство…”. Това е бунинска парафраза на сталинската оценка за Маяковски. Но ние не признаваме бунинското съждение за “действителност”! Маяковски отговарял с пълна взаимност на Бунин. На някакво публично събрание, според Е. Кускова, поетът заявил: “Изкуството за пролетариата не е играчка, а оръжие. Долу “Буниновщината” и да живеят прогресивните работнически кръгове!” Бунин с удоволствие цитира тази фраза на Маяковски, който продължава, по думите му, да “буйства” в ролята на “неизменен слуга на РКП” и стремейки се “да изхвърли от кораба на съвременността” отначало “Пушкин… после – казва Бунин, – мен”. Но и фразата на Маяковски също не е “действителност”, а само нейното “изкривяване” в угода на някаква предпоставена концепция (както писал за добролюбовската “реална критика” Достоевски). Ако съберем това, което е писал за Маяковски Бунин, и каквото е говорил за Бунин Маяковски, ние и на йота няма да се приближим към действителността – само ще събираме пристрастия в нейното симулиране.

Впрочем, и за Катаев Бунин се изразил твърде определено – едва ли не по-лошо, отколкото за Маяковски. В “Проклетите дни” четем: “Беше В. Катаев (млад писател). Цинизмът на днешните млади хора е направо невероятен. Казва: “За 100 хиляди ще убия когото трябва. Искам добре да ям, да имам хубава шапка, отлични обувки…” Казвал ли го е Катаев на Бунин, ще остане завинаги тайна. Не е изключено тази фраза Иван Алексеевич да е измислил “заради ефекта”, за да илюстрира по-ярко “цинизма на днешните млади” – тези, които са приели съветската власт. Но може да се предположи, че и сам В. Катаев е изрекъл нещо подобно. Несъмнено, известна безпринципност е била свойствена за Катаев. Но трябва ли всичко това да се изяснява изобщо? Нека си представим, че в Одеса, обхваната от гражданска война, Катаев е можел така да мисли и така да се изрази, а Бунин – по този начин да го чуе и разбере. И едното, и другото е било реалност, макар и субективна.