Йордан Вълчев - писател мъченик

Продрум Димов

Случаят ме срещна с този рядко земен, контактен, много сърдечен и още толкова изстрадал човек през лятото на 1994 г. Уважаваният ни литературен критик Марин Кадиев предложи да го поканим на среща в Клуба на дейците на културата в Пазарджик. Мнозина не го познаваха тук като писател, макар че беше автор на вече няколко твърде интересни книги, които го нареждаха сред най-добрите ни и талантливи белетристи. Юрист по образование, бай Йордан, както се обръщах към него, беше прегърнал пристрастието си към литературното поприще още от най-ранните си младежки години.

Отначало като ученик в Кула, родното му място (роден е на 24.06.1924 г.), а по-късно като студент в София, пише разкази и неусетно навлиза в света на литературното творчество. Участва в Отечествената война, която пресъздава като събитие и атмосфера в първата си книга „Боеве” (много стойностна книга), която излиза от печат през 1946 г. По-късно се раждат следващите му белетристични произведения: „Родихме се змейове” (1969), „Стъпала към небе” (1969), „Исперих” (1979, 1996), „Календар и слово” (1986), „Куциян” (1990) и др.

Още в влизането му в канцеларията на Клуба ме грабна приветливото изражение на лицето му, изписано и на широкото му, светло чело. Уредихме набързо формалностите по предвидения скромен хонорар и неусетно се потопихме в непринуден сърдечен разговор около злополучното му житие и битие. Оказа се, че събеседникът ми през 70-годишния си жизнен път е преминал немалко изпитания и незаслужени страдания по затвори и концлагери. Непрекъснато наблюдаван и преследван от органите за сигурност, той неведнъж е арестуван и подлаган на всевъзможни разпити. Човек не може да не се вълнува, когато слуша разказа му за невероятните мъчения и изтезания за изтръгване на признания за несъществуващи деяния. Трогателни са преживяванията му в Софийския и Старозагорския затвор, тежкият, непоносим каторжнически труд на каменната кариера край село Калояновец, Старозагорско. При тези невероятни трудни условия той намира сили в себе си да пише върху изрезки от белите полета на в. „Работническо дело”, за да остави нещо след себе си. Това очевидно го е крепяло и спасило като творец в затворническата килия. Всичко това е описал в изключително живо и естествено повествование, онасловено „С досието напред”. Тази си книга бай Йордан ми подари с един твърде лаконичен, но сърдечен автограф: „На Продрум Димов - весел спомен! Йордан Вълчев, 19.04.1994 г., Пазарджик, ККД”

Едва ли има друг наш писател, който да умее така да се шегува със себе си, когато въвежда читателя и слушателя в годините на най-тежките си преживявания. Страниците му често са белязани от изблика на естествен чистосърдечен хумор, свеж народен език при разкриване и на най-драматичните човешки преживявания.

По време на срещата беседата на госта с посетителите събуди жив интерес към необичайния му живот и творчество. Особено голям интерес предизвикаха и изненадващите задълбочени проучвания на писателя в областта на историята ни, особено на старобългарската. Книгата „Календар”, която той представи, буквално беше разграбена. Едва ли ще се забравят спомените му за Димитър Талев, с когото имат немалко съвместни съпреживявания от лагера „Куциян”. Косите ми настръхнаха, когато разказваше как по време на работа, ровейки с лопата из каменните въглища, напипва нещо меко. Внимателно отхвърля натрупаната каменовъглена маса и открива полуживия труп на Талев. Грабва го веднага на ръце и го понася, за да му окажат медицинска помощ. Така спасява живота на едно от най-големите имена в националната ни литература.

Йордан Вълчев беше човек с топла душа и благ характер. Това негово качество се ценеше високо от близките и приятелите му. В гостоприемния му дом още в Княжево неведнъж са го навестявали Атанас Далчев, музикалните ни композитори и оркестрови диригенти Константин Илиев, Добрин Петков и други изтъкнати люде на националната ни духовност. В миналото, пък и сега, не допадаше на управляващите безкомпромисното му чувство за гражданска доблест и чест. За това си поведение той плащаше с цената на здравето си, излагайки на изпитания и семейството си.

Той беше човек със своя житейска философия и принципи, които следваше неотклонно и безотказно през целия си съзнателен живот и като че ли това го правеше още по-стойностен като нравственост и целеустременост. Със своята скромност и развито чувство за другарство и взаимност привличаше погледите на мнозина от пишещите братя и с това печелеше искреното им приятелство и уважение. Тези му качества високо оценявал навремето и Христо Радевски, който му е помагал за издаване на книги и за намиране на подходяща работа в сп. „Славейче”. Лъчезар Станчев му се притичва веднага на помощ след последното му излизане от затвора, като го урежда за администратор на известното популярно модно списание „Лада”.

Обстоятелството, че писателят живееше в София, не ми попречи да поддържам връзка с него и помежду ни се зародиха добри приятелски взаимоотношения. Обаждах му се при честите си идвания в София. Последната ни среща беше на 31 март 1997 г. в Писателското кафене на ул. „Ангел Кънчев” 5. Щом му звъннах, веднага се озова на чаша кафе. Със сядането на масата ми подари една от последните си книги с автограф - второто издание на „Исперих”, под редакцията на Йордан Янев, дело на неговото издателство „Сибия”. И този път беше все така сърдечен и отзивчив към приятели. Масата ни скоро се оживи, обсадена от хора на перото, които го уважаваха и търсеха приятелството му, просто усещах как с нескрито желание и удовлетворение се потапяха в неговата чиста душа.

И колко голямо беше възмущението ми, когато на 7 януари 1999 г. издъхна, а пресата, радиото и телевизията мълчат. Едва ли има друга страна и държава в света, където така жестоко и безотговорно да се погазват и унижават националните стойности на един народ! Изглежда, че това може да се случи днес само под българско небе.

Потърсих го по телефона вкъщи на 26 ноември 1998 г. с намерение да го поканя на премиерата на книгата ми „Горещи години”, която се състоя в София. За жалост се обади съпругата му и ми съобщи, че е прикован от тежка болест на легло и не може да става. Помолих я да го поздрави, с пожелание за скорошно оздравяване, но уви. Отиде си ненавършил 75 години един голям човек и българин. Колцина биха могли да бъдат като него?

Пиша тези редове и неволно се пренасям в неговите спомени за Унгария. Като младши офицер в Отечествената война Йордан Вълчев по време на едно от сраженията се натъква на невръстно момче унгарче. Стъписва се, куршумите свирят зловещо над главата му, пъплят танкове, коли и всеки момент нещастното дете може да бъде прегазено. Без много да му мисли, увива го с шинел от паднал немски войник и го понася през обгърнатата в пушек равнина, рискувайки живота си под непрестанна пукотевица. Успява да го отнесе на безопасно място в тила на армията. Но понеже наоколо свирел леден вятър и студ, снема и своя шинел, настанява го внимателно в порутена къща, прегръща го бащински и с овлажнели очи хуква да търси другарите си.

През май 1945 г. заглъхват оръдията на Втората световна война. Годините минават, но спомените не заглъхват. След време мнозина наши съотечественици ще тръгнат на екскурзия в Унгария, пътувайки по бойните стъпки на Първа българска армия на генерал Владимир Стойчев. Сред тях с нескрито вълнение се озовава и някогашният млад фронтови командир. Навсякъде признателни чела се свеждат и обкичват със свежи пролетни цветя паметниците и гробовете на падналите български воини. Бай Йордан изгаря от нетърпение да види отново местата, където се е сражавал някога против нацистите. Оживяват в душата му преживяванията от онова страшно и пушечно време. Върви като зашеметен, унесен в неспокойния поток на мислите си. Няма траншеи, няма окопи - погледът се рее и плува уморен из безбрежната зеленина. Досеща се и за селището, в което някога е оставил спасеното момче. От любезните унгарски домакини на разположение му е предоставена кола и веднага заминава за някогашното село, смазано от безпощадния валяк на войната.

Пристига и не вярва на очите си - всичко е обновено. Спомня си името на детето, пита тук-там и за щастие се оказва, че въпросното момче живее в същото населено място. Прекрачва прага на непознат дом, учтиво го приема млад, широкоплещест мъж с късо подстригани мустачки, озадачен от необичайната визита.

- Ищван? - произнася гостът с потрепващ глас името.

- Да, аз съм Ищван! Заповядайте - оглежда го озадачен изпитателно младият човек.

- Вие ли сте? - само успява да изрече възрастният българин и нетърпеливо го поема в обятията си, разпознал вече някои момчешки черти, оцелели в паметта му. Потрепващият му глас връща младия мъж във вихъра на войната…

- Значи! Вие?… - не е на себе си младият домакин. - Милият човек!… - речта му се накъсва от спонтанен вътрешен изблик.

Дълга нескончаема прегръдка скрепява и двамата, очите им плувват в сълзи. Наоколо им се скупчват жена, деца, близки - цялата махала се втурва да посрещне добрия гост от България.

Не минава много време и унгарското правителство обявява конкурс за написване на най-добро произведение, посветено на войната в родината на Шандор Петьофи. Йордан Вълчев работи по това време като администратор в сп. „Славейче” и решава да напише нещо по тази тема, която дълбоко е изстрадал и изживял през най-хубавите си млади години. За огорчение на някои, разказът му е удостоен с първа награда, даже е публикуван и на страниците на популярното някога „Славейче”. Това още повече раздразнило някои недобросъвестни люде, които побързали да се опитат да компрометират наградения автор. Обвинили го направо, че симпатизира на фашизма, тъй като въпросното момче било спасено с двата запазени шинела, които символизирали бойната дружба между фашистка България и фашистка Германия.

Като главен редактор на изданието Лъчезар Станчев бил заплашен едва ли не с уволнение и изключване от партията. За това Вълчев подразбрал от разговор с Ангел Тодоров. И за да се потули работата и уталожат духовете, посъветвали автора да пише на унгарското правителство, че е болен и не може да замине за Унгария, където в подобаваща тържествена обстановка се предвиждало да бъде отчетен въпросният конкурс и връчени обявените вече награди. В противен случай го очаквала нерадостна съдба, която щяла да сполети и покровителя му - Лъчезар Станчев. За кой ли път въздъхнал огорчен Вълчев, махнал с ръка и се отказал от всякакви почести и награди, щом ще носят горчилки на хора, които толкова много уважава. Но най-лошото като че ли е, че огорчението и унижението не оставиха на мира този стойностен човек мъченик даже и в сетния му път.

20 януари 1999 г.