Михаил Лермонтов

превод: Любомир Духлински

Първо, какво точно е кавказец и какви видове кавказци има?

Кавказецът е наполовина руснак, наполовина азиатец; склонността му към източните обичаи взема връх над него, но той се срамува от това пред непознати, тоест пред гости от Русия.

Той е предимно на възраст между 30 и 45 години; лицето му е загоряло и с леки петна; ако не е щабкапитан, той навярно е майор.

Намирате истински кавказци на линията зад планините, в Грузия, те имат друг оттенък; цивилните кавказци са рязкост; те са предимно неловка имитация и ако сред тях срещнете истински, то може би е само между полковите медици.

Истинският кавказец е невероятен човек, достоен за всяко уважение и съучастие. До 18-годишна възраст той е възпитаван в кадетския корпус и излиза оттам като отличен офицер; той тихмълком е прочел в клас „Кавказки пленник” и се е запалил от страст към Кавказ.

Той с 10 другари са изпратени там на държавни разноски с големи надежди и малък куфар. Още в Петербург той си е ушил ахалък, доставил е рунтава шапка и черкезки камшик за кочияша.

Пристигайки в Ставропол, той плаща скъпо за една калпава кама и първите дни, докато не му е омръзнало, не я сваля нито денем, нито нощем. Накрая той се явява в своя полк, който е разположен за зимуване в някакво село, и тогава се влюбва, както подобава, в казашко момиче, преди експедицията; всичко е прекрасно! толкова поезия!

Така че отидохме на експедиция; нашият младеж се втурна навсякъде, където изписка само един куршум. Той мисли да хване около две дузини планинци с ръце, мечтае за ужасни битки, реки от кръв и генералски еполети.

Той извършва рицарски подвизи в съня си - мечта, небивалици, враг не се вижда, боевете са редки и, за негова голяма тъга, планинците не издържат на щикове, не се предават в плен, отнасят телата си.

Междувременно топлината е изтощителна през лятото, а есента е влажна и студена. Скучно! Минават пет, шест години: все едно и също. Трупа опит, става хладнокръвно смел и се смее на новодошлите, които си подлагат главите без нужда.

Междувременно, въпреки че гърдите му са окачени с кръстове, чиновете не идват. Той стана мрачен и мълчалив; седи и пуши от малка лула; той също така чете Марлински на свобода и казва, че е много добре; той вече няма да отиде на експедиция - старата рана го боли!

Казашките жени не го съблазняват, до едно време той си е мечтал за пленена черкезка, но сега е забравил тази почти неосъществима мечта. Но той има нова страст и тогава става истински кавказец.

Тази страст се роди така: наскоро той се сприятели с един мирен черкезин; започна да язди при него в аула. Чужд на изтънчеността на светския и градския живот, той се влюби в простия и див живот; без да познава историята на Русия и европейската политика, той се пристрастява към поетичните легенди на войнствения народ.

Той напълно разбираше морала и обичаите на планинците, научи имената на техните герои, запомни родословията на основните семейства. Той знае кой княз е надежден и кой мошеник; кой с кого е приятел и между кого и кого има кръв.

Той леко продумва на татарски; има сабя, истинска гурда, кинжал - стар басалай, пистолет отвъдкубански, отлична кримска винтовка, която сам смазва, кон - чист шалох и цял черкезки костюм, който се носи само на важни поводи и е ушит за него като подарък от някоя дива княгиня.

Страстта му към всичко черкезко достига невероятни нива. Той е готов цял ден да говори с мръсен ездач за скапан кон и ръждясала пушка и обича да въвлича другите в мистериите на азиатските обичаи.

Имаше разни прекрасни случки с него, чуйте само. Когато новодошъл купува оръжие или кон от приятеля му, той само се усмихва лукаво. Ето как той говори за планинците:

„Добри хора са, ама са такива азиатци! Чеченците, вярно, са боклуци, но кабардинците са просто юнаци; е, сред шапсугите също има доста свестни хора, но те не са наравно с кабардинците, не могат да се обличат така, нито да яздят… въпреки че живеят чисто, много чисто!”

Трябва да имате предразсъдъците на кавказец, за да намерите нещо чисто в черкезката колиба.

Опитът от дългите походи не го научи на изобретателността, характерна за армейските офицери като цяло; той парадира със своето безгрижие и навик да понася неудобствата на военния живот, носи със себе си само чайник, а на лагерния му огън рядко се вари зелева супа.

Под сюртука си носи подплатен ахалък, независимо дали е топло или студено, а на главата си има калпак от овча кожа; той има силни предразсъдъци срещу шинела в полза на бурката; бурката е неговата тога, той се пременява в нея; дъждът се лее покрай яката, вятърът я духа - нищо! бурката, прославена от Пушкин, Марлински и портрета на Ермолов, не слиза от рамото му, той спи на нея и с нея покрива коня си; той прибягва до разни хитрости и трикове, за да получи истинска андийска бурка, особено пък бяла с черен кант отдолу, и тогава вече гледа на другите с известно презрение.

Според неговите думи, конят му препуска удивително - надалече! ето защо той няма да иска да препуска с вас само на 15 версти. Въпреки че службата понякога му тежи много, той прие правилото да хвали кавказкия живот; той казва на всеки, че в Кавказ службата е много приятна.

Но годините летят, кавказецът вече е на 40 години, той иска да се прибере у дома и ако не е ранен, понякога действа така: по време на престрелка той слага главата си зад камък и вдига краката си, „на пенсиониране”; този израз е осветен от обичая там. Благосклонният куршум го улучва в крака и той се радва.

Когато се пенсионира, той си купува каруца, впряга в нея чифт коне и полека се отправя към родината, но винаги спира на пощенските станции да си побъбри с пътниците.

Когато го срещнете, веднага ще се досетите, че той е истински, дори във Воронежска губерния той не сваля кинжала или сабята си, колкото и да го притесняват.

Началникът на станцията го изслушва с уважение и чак тогава пенсионираният герой си позволява да се хвали и да измисля небивалици; в Кавказ той е скромен - но в края на краищата кой в Русия ще му докаже, че конят не може да препусне 200 версти на един дъх и че нито едно оръжие не може да достигне целта на 400 сажена?

Но уви, в по-голямата си част той полага костите си в земята на Басурманите. Той рядко се жени и ако съдбата го натовари със съпруга, той се опитва да отиде в гарнизона и завършва дните си в някаква крепост, където съпругата му го защитава от навик, който е пагубен за руснака.

Сега още две думи за други кавказци, не истински. Грузинският кавказец се различава от истинския по това, че много обича кахетинските дрехи и широките копринени панталони.

Цивилният кавказец рядко се облича в азиатска носия; той е кавказец повече по душа, отколкото по тяло: той се занимава с археологически открития, говори за ползите от търговията с планинците, за средствата за тяхното завладяване и образоване.

След като служи там няколко години, той обикновено се връща в Русия с военен чин и червен нос.